Решение № 279 от 11.1.2023 г. на ВАС, VI о.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на М. Тодоров срещу Решение 864/29.06.2022 г., постановено по адм. дело 2612/2021 г. по описа на Административен съд Варна, с което е отхвърлена жалбата му срещу Решение 2153-03-128/05.11.2021 г. на Директора на Териториално поделение на НОИ Варна и потвърденото с него разпореждане [номер]/23.07.2021 г., издадено от ръководител ПО при Териториално поделение на НОИ Варна, с което по заявление вх. 2113-03-649/30.03.2021 г., считано от 30.03.2021 г., на жалбоподателя е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68а, ал. 1 от КСО в минимален размер от 300 лева, съгласно чл. 70, ал. 12 от КСО от 01.07.2021 г., във връзка с чл. 10, т. 2 от ЗБДОО/2021 г. Наведените в жалбата възражения относно допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при преценка на съвкупния доказателствен материал, довели до неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на първоинстанционния съдебен акт, са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Наведени са твърдения, че първоинстанционният съд вместо да се произнесе съобразно релевантните за спора факти и обстоятелства, е пренебрегнал изискването на чл. 7, ал.1 от Закона за съдебната власт и правозащитния стандарт по чл. 6, т.1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) за достъп до съд, и до обективен и безпристрастен съд. Изложени са съображения, че по този начин първоинстанционният съд е дисквалифицирал правното им съдържание, като израз за упражняване на дължимата конституционно правна защита по чл. 56 от Конституцията на Република България на ефикасно вътрешноправно средство за защита, според чл.13 от ЕКЗПЧОС. В касационната жалба е формулирано искане за приложение на европейските правозащитни стандарти по чл.1 и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/, чл.6, т.1 ЕКЗПЧОС за обективно, ефективно и справедливо съдопроизводство, на основание чл. 7, ал.1 ЗСВ и чл. 4&3, ал.2 ДЕС за справедливост, с арг. Решение на СЕС, дело Gerhard Кobler (C - 224/01) и & 32 на Решение на СЕС от 19.11.1991 г., Дело Andrea Francovich and others v. Italian State, C-6/90, C-9/90. Във връзка с горното, се претендира прогласяване нищожността на първоинстанционното решение и връщане на делото за повторно валидно произнасяне по оспорването. Алтернативно е формулиран петитум за отмяна на първоинстанционното решение, като неправилно, незаконосъобразно, и необосновано, постановено в нарушение на Преамбюла, на чл.4, ал. 1 и ал.2, чл.17,ал.3, чл.56, чл.57, ал.2, чл.117, ал. 1, чл.121, ал.2, ал.4 КРБ, и в противоречие с нормите на чл.6&1, чл.13, чл.55 ЕКЗПЧОС, ал.1, чл.47, чл.53 от ХОПЕС, 4&3, ал.2 ДЕС - с арг. Решение 11 от 26.11.2013г. на КС, по к.д. 20/2013г., като вместо него да се постанови друго по съществото на спора, с което да се уважи жалбата му срещу Решение 2153-03-128 от 05.11.2021г. на Директора на ТП на НОИ - Варна, и потвърденото с него Разпореждане на ръководителя Пенсионно осигуряване при ТП на НОИ-Варна, в обжалваните му части, в резултат от съществено нарушаване на правото на Европейския съюз, с произтичащите от това правни последици, с арг. - Решение 1 от 27.01.2005г. на КС по к.д. 8/2004г. Претендира се присъждане на съдебно деловодни разноски, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК, във връзка с чл. 144 АПК. Ответникът - Директор на Териториално поделение на Националния осигурителен институт Варна (ТП на НОИ Варна), в писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което се иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е изяснил обстоятелствата по делото и е направил изводи в съответствие с установената фактическа обстановка и приложимото материално право, което обосновава липсата на касационни основания за отмяна. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, касационната жалба е основателна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство e Решение 2153-03-128/05.11.2021 г. на Директора на Териториално поделение на НОИ Варна, с което е отхвърлена жалба с вх. 1012-03-348/06.10.2021 г., депозирана от М. Тодоров срещу разпореждане [номер]/23.07.2021 г., издадено от ръководител ПО при Териториално поделение на НОИ Варна, с което по заявление вх. 2113-03-649/30.03.2021 г., считано от 30.03.2021 г., на жалбоподателя е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68а, ал. 1 от КСО в минимален размер от 300 лева, съгласно чл. 70, ал. 12 от КСО, от 01.07.2021 г., във връзка с чл. 10, т. 2 от ЗБДОО/2021 г. Спорните въпроси по делото касаят размера на осигурителния стаж на жалбоподателя и датата, от която следва да се отпусне пенсията по чл. 68а, ал. 1 от КСО. Първоинстанционният съд приема, че в конкретния случай размерът на осигурителния стаж на жалбоподателя за положен труд от I категория правилно е определен с оспореното решение и потвърденото с него разпореждане [номер]//23.07.2021 г., издадено от ръководител ПО при ТП на НОИ Варна. Посочено е, че от представеното по делото удостоверение УП-3 изх. 427/27.01.2022 г. от осигурителя Алфа Ууд България АД, гр. Долни Чифлик (правоприемник на ДЗ Тича, гр. Георги Трайков /понастоящем гр. Долни Чифлик/) се потвърждават данните, подадени в УП-3 изх. 397/25.05.2021 г., като изрично е декларирано анулиране на записа в трудовата книжка на М. Тодоров. Развити са съображения, че в т. 5 от издаденото от посочения осигурител удостоверение Обр. УП-3 изх. 397 от 25.05.2021 г. изрично е отбелязано, че работещите в цех ПДЧ попадат под т. 6 а от ПКТП и са първа категория труд, като на ред 2 от изготвената таблица, удостоверяваща заеманите от М. Тодоров длъжности и размера на осигурителния му стаж е посочено, че жалбоподателят е полагал труд в цех ПДЧ звено МРР за периода от 01.03.1984 г. до 01.01.1985 г., за което му се признава осигурителен стаж от I категория в размер на 00 години 10 месеца и 00 дни. В т. 1 от удостоверение Обр. УП-3 изх. 397 от 25.05.2021 г. е посочено, че същото е извлечено от разплащателните ведомости на осигурителя, т.е. е издадено въз основа на документи от вида на посочените в чл. 40, ал. 3 от НПОС. В контекста на изложеното, от първоинстанционния съд е изведено, че удостоверение Обр. УП-3 изх. 397 от 25.05.2021 г. представлява надлежен документ за установяване на осигурителния стаж на жалбоподателя по смисъла на чл. 40, ал. 1 от НПОС. Първоинстанционният съд намира, че правилното определяне на размера на осигурителния стаж на М. Тодоров се потвърждава и от приетото без оспорване от страните по делото заключение по назначената съдебно счетоводна експертиза /ССЕ/. Въз основа на наличните по делото документи, получените и повторно потвърдени от осигурителя като коректни данни в издаденото удостоверение Обр. УП-3 изх. 397 от 25.05.2021 г. вещото лице изчислява, че трудовият/осигурителният стаж на жалбоподателя от I категория е 00 години 10 месеца и 00 дни. Това обстоятелство е отразено в изготвената Таблица 2 от заключението, в която стажът на лицето е посочен по категории, като е заключено, че превърнат към III категория труд осигурителният стаж на жалбоподателя е 40 години 07 месеца и 07 дни. Административният съд не споделя доводите на жалбоподателя, че началният момент на отпускане на пенсията за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а от КСО, следва да е датата на възникване на правото на същата 23.02.2021 година. Развити са мотиви, че съгласно чл. 68а, ал. 1, изречение второ от КСО пенсията се отпуска от датата на заявлението и се изплаща в намален размер пожизнено. В случая М. Тодоров е поискал отпускането на лична ПОСВ по чл. 68а от КСО със заявление вх. 2113-03-649/30.03.2021 г., поради което е посочено, че правилно административният орган е разпоредил отпускането на такава от 30.03.2021 година. По изложените съображения първоинстанционният съд приема, че обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или унищожаемост, същото представлява валиден и законосъобразен индивидуален административен акт, поради което жалбата срещу него следва да се отхвърли като неоснователна. Върховният административен съд шесто отделение намира обжалваното решение за валидно и допустимо, но неправилно. При постановяване на първоинстанционния съдебен акт са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до неправилно приложение на материалния закон. В хода на производството пред Административен съд Варна, инстанцията по същество на спора, пред която следва да се установят юридическите и доказателствени факти от значение за законосъобразността на обжалвания административен акт, не са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването му. От първоинстанционния съд не са анализирани релевантните за спора факти и обстоятелства, правно- значимите доводи и възражения на страните, при което законосъобразността на оспорения административен акт не е проверена съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. Съгласно чл. 347 от Кодекса на труда /КТ/, трудовата книжка е официален удостоверителен документ за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя. При преценка на съдържащото се между кориците на делото копие на Трудова книжка 126/М от 16.04.1983г., издадена от ДЗ Тича гр. Георги Трайков /понастоящем гр. Долни Чифлик/, първоинстанционният съд не е обсъдил извършените в нея записи относно спорния стаж, като не е формирал извод доколко те отговарят на нормативно установените изисквания в чл. 349, ал.1 от Кодекса на труда /КТ/. Така нар. "анулиране" на записи в трудовата книжка, декларирано с удостоверение 427/27.01.2022 г. от осигурителя Алфа Ууд България АД, гр. Долни Чифлик (правоприемник на ДЗ Тича, гр. Георги Трайков /понастоящем гр. Долни Чифлик/) във висящо съдебно производство, по предписания на административния орган е без посочен конкретен период и правно основание. Разпоредбата на чл. 349, ал. 2 КТ задължава работодателят своевременно да вписва в трудовата книжка данните по чл. 349, ал. 1 от същия кодекс и настъпилите промени в тях. Съгласно чл. 2, ал. 4 от Наредбата за трудовата книжка и трудовият стаж, работодателят е длъжен да поиска в 5-дневен срок трудовата книжка, за да впише настъпилите изменения в трудовото правоотношение и промени на данните по чл. 349, ал. 1 от Кодекса на труда. В случай на неправилно или неточно вписване в трудовата книжка поправките се извършват от работодателя, направил първоначалното вписване, и се заверяват с неговия подпис и печат. Това в случая не е било извършено. Трудовата книжка е официален удостоверителен документ за обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя, която има доказателствено значение по смисъла на чл. 179 ГПК за фактите отразени в нея. Предвид горното всяка от заинтересованите страни, може в сроковете и по реда на чл. 193 - чл. 194 ГПК да оспори обвързващата доказателствена сила на трудовата книжка като документ. В заключението по назначената съдебно счетоводна експертиза вещото лице приема, че в трудова книжка 126/М, издадена на 12.04.1983 г. от ДЗ Тича гр. Георги Трайков има извършени поправки и дописвания, които не са оформени съгласно изискването на действащата нормативна уредба, но не сочи в какво се изразяват несъответствията, по отношение на кои редове, за кои периоди и относно кои длъжности. Първоинстанционният съд се е позовал на заключението по съдебно - счетоводната експертиза, което обаче не е обсъдено при спазване на процесуалното правило по чл. 202 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), приложимо в съдебно-административния процес по силата на чл. 144 от АПК, като не са изложени самостоятелни мотиви. Съдът не е длъжен да приема безкритично заключението на вещото лице, а следва да го обсъди с другите доказателства по делото, след което да изложи собствени мотиви кои от спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях приема за доказани. С оглед обективните предели на съдебната проверка, очертани в разпоредбата на чл.168, ал.1 АПК, първоинстанционният съд не е извършил самостоятелна преценка чрез съпоставката на фактическите установявания в обжалвания акт, представените от осигурителя Алфа Ууд България АД, гр. Долни Чифлик (правоприемник на ДЗ Тича, гр. Георги Трайков /понастоящем гр. Долни Чифлик/) образец УП-2 изх. 434/06.12.2022 г., което анулира предходни УП-2 изх. 398/25.05.2021 г., изх. 422/26.08.2021 г. и изх. 423/26.08.2021 г., и УП-3 изх. 427/27.01.2022 г., с което осигурителят потвърждава данните, подадени в УП-3 изх. 397/25.05.2021 г., и декларира анулирането на записа в трудовата книжка на лицето, съотнесени към обстоятелствата, свързани с дейността на оспорващия, обективирани в трудовата книжка. Първоинстанционният съд не е анализирал и ценил събраните писмени доказателства, с които са установени релевантни за спора факти: молба за преназначаване с вх. 292/09.01.1984 г. от М. Тодоров от конструктор в МРР /РМЦ/ в механик цех ПДЧ на ДЗ Тича; заповед 182/24.01.1984 г. за преназначаване на М. Тодоров от конструктор в МРР /РМЦ/ в механик цех ПДЧ на ДЗ Тича; заповед 597/16.04.1986 г. за преназначаване на М. Тодоров от механик цех ПДЧ в началник ОМТС на ДЗ Тича. Съществено значение за определяне на категорията на труда има неговия характер, т. е. съдържанието на изпълняваните трудови функции, както и особените условия, при които е полаган, съгласно чл. 104, ал. 1 КСО. За формирането на обоснован извод досежно категорията труд, която следва да бъде зачетена относно конкретен трудов, респективно - осигурителен стаж, следва да се изясни каква е била заеманата от лицето длъжност, какво е съдържанието на трудовите функции на тази длъжност и при какви условия са изпълнявани. В чл. 40, ал. 1 Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж се предвижда установяването на осигурителния стаж да се извършва с трудови, служебни и осигурителни книжки или с документ по утвърден образец, издаден от осигурителя. Съгласно ал. 3 на чл. 40 издаденият документ за установяване на осигурителния стаж трябва да се основава на изплащателните ведомости, други разходооправдателни документи и договори за възлагане на труд. Следва да се има предвид, че категорията труд се преценява по документи за осигурителен стаж, издадени на база разплащателни ведомости или друга счетоводна документация, като: заповеди за възлагане на изпълнение на съответното лице на определени дейности; длъжностни характеристики, регламентиращи задълженията и изискванията към съответния вид работа, дейност или професия; първична документация доказваща плащания, свързани с реализиране на определен обем работа; разплащателни ведомости, партидни книги, наряди за работа, пътни листове, др. При несъответствие между записванията в изплащателните ведомости от една страна, а от друга трудовата, служебна и осигурителна книжка на лицето за един и същ период, меродавно е записваното в изплащателните ведомости като първичен документ. Пропуските при установяване на правно релевантните факти и тяхната относимост към материалноправните разпоредби, послужили като правно основание за издаване на оспорения акт са довели до необоснованост и неправилност на обжалваното решение. По изложените съображения, касационната инстанция намира, че първоинстанционният съд не е извършил дължимото произнасяне по съществото на спора, който е отнесен до него. Липсват мотиви, отговарящи на изискването на чл. 172а, ал. 2 АПК, включващи обсъждане на твърденията на страните, преценка на доказателствата, фактически констатации и правни изводи относно горните обстоятелства. Тези въпроси не могат да бъдат обсъдени за пръв път в касационната инстанция, тъй като това би довело до накърняване на правото на защита на страните предвид двуинстанционността на съдебното обжалване. Съгласно въведената с императивната разпоредба на чл. 220 АПК забрана за фактически установявания, касационната инстанция преценява прилагането на материалния закон спрямо фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение. При новото произнасяне по спора, съдът следва да съобрази и разпоредбата на чл. 142, ал. 2 АПК, съгласно която установяването на нови факти от значение за делото след издаване на акта се преценява към момента на приключване на устните състезания. Новите факти по смисъла на чл. 142, ал. 2 АПК са факти от действителността, които имат спрямо спорното правоотношение значение на юридически и доказателствени факти и са от значение за решаване на делото. Разпоредбата на ал. 2 се прилага спрямо онези нови факти, които имат значение за преценка законосъобразността на акта към момента на издаването му, т. е. онези факти, на които законодателят е придал обратно действие - които с обратна сила рефлектират върху законосъобразността на акта към датата на издаването му. Наличието на касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 2 АПК, вр. чл. 221, ал. 2, изр.2, предл. 2 АПК, обуславя приложението на разпоредбата на чл. 222, ал. 2 АПК, по силата на която след отмяната на първоинстанционния съдебен акт, делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на административния съд. С оглед изхода на спора при новото разглеждане на делото административният съд следва да се произнесе и по разноските, направени пред настоящата съдебна инстанция при спазване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 172 а, ал. 1, т. 7 и чл. 226, ал. 3 АПК. По изложените съображения и на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, във връзка с чл. 221, ал. 2, изр. 2, пр. 2 АПК Върховният административен съд - шесто отделение,