Решение № 6 от 28.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5430/2007 г.

Решение № 6 от 28.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5430/2007 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по чл. 218а, ал. 1, буква "а" ГПК (отм.) във вр. с § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК, обн. ДВ. бр. 59/2007 г., в сила от 1.03.2008 г. М. С. Ч. и С. Х. Г. обжалват решението на Софийския градски съд, постановено на 31.05.2007 г. по гр.д. № 4082/2006 г. в частта, с която са уважени предявените срещу тях искове с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) и чл. 33, ал. 2 ЗС. Поддържат, че в тази част обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и на съществени съдопроизводствени правила-отменителни основания по смисъла на чл. 218б, ал. 1, буква "в" ГПК (отм.). Молят решението да бъде отменено в обжалваната част като им бъдат присъдени и направените по делото разноски. Ответникът по касационна жалба В. В. Г., представляван от своята майка и законен представител Р. Г. Г., изразява становище, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмена защита. Претендира да му бъдат заплатени направените по делото разноски. Ответниците по касационна жалба И. В. И., Е. В. И. и Т. А. Р. не изразяват становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), отговаря на изискванията на чл. 218в, ал. 2 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 218ж ГПК (отм.), приема следното: Предявени са при условията на обективно съединяван е иск за изкупуване на 5/6 ид.част от недвижим имот по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС и иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху 1/6 ид. част от същия имот. С обжалваното решение, постановено на 31.05.2007 г. по гр.д. № 4082/2006 г. Софийският градски съд, действувайки като въззивна инстанция, е оставил в сила решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по реда на чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) по отношение на И. В. И.,Е. В. И.,Т. А. Р.,М. С. Ч. и С. Х. Г., че В. В. Г. е собственик на 1/6 ид.част от апартамент № 17, находящ се в гр. С., ж.к."С", бл.100, вх. Д, ет. 6, постановено е изкупуване на основание чл. 33, ал. 2 ЗС в полза на В. В. Г. на 5/6 ид.части от апартамента по договор за покупко-продажба, сключен във формата на н.а. № 127, том II, рег. № 5277, н.д. № 303/30.05.2003 г., по силата на който Т. А. Р.,И. В. И. и Е. В. И. са продали на М. С. Ч. по време на брака й със С. Х. Г.5/6 ид.части от апартамента за сумата 10387.50 лв., която сума В. В. Г. следва да заплати на продавачите в месечен срок от влизане на решението в сила и на основание чл. 431, ал. 2 ГПК (отм.) нотариален акт № 127/2003 г. е отменен до размер на 1/6 ид.част от имота. Прието е, че детето В. В. Г., чийто произход е установен по съдебен ред след смъртта на неговия баща В, придобива качеството негов наследник от момента на своето раждане. От този момент съответно придобива по наследство и право на собственост върху съответната идеална част от имуществото на наследодателя, в случая 1/6 ид.част, като извършената от останалите наследници И. В. И. и Е. В. И. и от съсобственика Т. А. Р. разпоредителна сделка, с която на 30.05.2003 г. (н.а. № 127, том II, рег. № 5277, н.д. № 303/2003 г.) същите са продали на М. С. Ч. процесния апартамент, придобит от наследодателя по време на брака му с Т. А., му е непротивопоставима по отношение на притежаваната от него идеална част от имота. Прието е също така, че доколкото предмет на разпореждане от страна на останалите съсобственици е целият имот, В. В. Г. има правото да изкупи останалите 5/6 ид.части от имота по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС, макар към момента на сключването на договора решението, с което е установен произходът, още да не е било постановено и останалите съсобственици да не са знаели за съществуването на още един съсобственик, тъй като с оглед действието на решението за установяване на произхода и към този момент е притежавал право на собственост върху 1/6 ид.част от имота. В частта по предявения иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху 1/6 ид.част от процесния имот обжалваното решение на въззивния съд е валидно постановено, процесуално допустимо и правилно. Неоснователни са изложените в касационната жалба оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила (чл. 142 ГПК (отм.) и чл. 154 ГПК (отм.), както и на разпоредбите на чл. 75, ал. 1 във вр. с чл. 74, ал. 1 - 3 и чл. 73 от Закона за гражданската регистрация при извършването на преценката за достоверността на извършените в съставения при раждането на В. В. Г. акт зараждане зачерквания и поправки, което според касаторите обуславя неправилност на извода на въззивния съд за установеността на произхода. Действително в представения по делото препис от акт за раждане № 4/22.08.2002 г. са извършени зачерквания, прибавки и са отразени забележки в съответната графа на акта, но както правилно е приел въззивният съд, разпоредбата на чл. 142 ГПК (отм.) в случая не следва да намери приложение. Когато произходът на едно лице е установен по съдебен ред, промяната в съставения при раждането му акт се извършва по реда на чл. 75, ал. 1 във вр. с чл. 74 и чл. 73 ЗГР чрез отбелязване в графа "Бележки" на вече съществуващия акт за раждане. Нов акт за раждане в такива случаи не се съставя (арг. от чл. 50 ЗГР). Отбелязванията и поправките в акта не представляват такива външни недостатъци на документа по смисъла на чл. 142 ГПК (отм.), които да създадат съмнения досежно авторството на тези отбелязвания и поправки, тъй като самото им извършване е изрично предвидено в закона. В случая отбелязванията и поправките в акт за раждане № 4/22.08.2002 г. са извършени в съответствие с тези разпоредби. Правилно въззивният съд е приел, че направеното от С. Х. Г. по реда на чл. 154 ГПК (отм.) оспорване е неоснователно. Доколкото произходът на В. В. Г. е установен по съдебен ред, обстоятелството, че същият е заченат от В. И. и произхожда от него е установено с влязло в сила решение № 122/11.07.2003 г. на СГС по гр.д. № 611/2002 г. и като такова има действие спрямо всички, независимо дали в съставения при раждането му акт същите са отбелязани и кога, както и независимо дали е следвало да бъде съставен нов акт за раждане или не. Ирелевантно е в този смисъл и обстоятелството кое длъжностно лице е извършило поправките. За да достигне до този извод, въззивният съд е преценил по реда на чл. 155 ГПК (отм.) оспорения документ и правилно след сравняването му с безспорното като документ решение на СГС, постановено по гр.д. № 611/2002 г. е приел, че произходът на В. В. Г. от В. И. Г. е установен по категоричен начин, преценявайки при това и доказателственото значение на тези документи. А след като произходът на В. В.от наследодателя е установен по реда на чл. 41 СК във вр.с чл. 44, ал. 2 СК правилно съдът е приел, че въз основа на наследствено правоприемство В. В. е придобил право на собственост върху 1/6 ид.част от притежавания от наследодателя апартамент от момента на раждането си с оглед ретроактивното действие на решението за установяване на произход, и че за тази идеална част сключеният на 30.05.2003 г. договор за продажба не е породил транслативен ефект - прехвърлени са права, каквито продавачите не са притежавали. И тъй като не са налице заявените с касационната жалба основания за отмяна по смисъла на чл. 218б ГПК (отм.), по реда на чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) в тази част обжалваното решение на въззивния съд следва да бъде оставено в сила. Основателни са обаче изложените в касационната жалба оплаквания за неправилно приложение на материалния закон (чл. 33, ал. 1 и чл. 33, ал. 2 ЗС) по отношение правото на В. В. Г. да встъпи в правата на купувачите по сключения на 30.05.2003 г. договор по отношение на останалите 5/6 идеални части от апартамента. В тази част обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно. Всяка правна норма следва да се прилага според точния й смисъл, като се преценява и възможността субектите, до които е адресирана, обективно да са в състояние да съобразят поведението си с предвиденото в диспозицията й правило. Само в този случай може да се приеме, че е налице хипотеза, при която установената в правната норма последица може да намери приложение. Действително, както е приел и въззивният съд в обжалваното решение, В. В. Г. придобива качеството наследник на В. И. Г.от момента на своето раждане, макар да е роден след смъртта на наследодателя, независимо от обстоятелството, че произходът му от наследодателя е установен в един по-късен момент. При установяване произход от бащата по съдебен ред, ако още към момента на раждането бащата е починал, детето придобива с обратна сила по реда на наследственото правоприемство съответен дял от цялото имущество, което наследодателят е притежавал към момента на своята смърт (арг. от чл. 2 ЗН). Това правило намира приложение по отношение на цялото наследствено имущество. Правото на изкупуване обаче е извън обема на наследственото имущество и е строго лично, като освен това за разлика от придобитото по наследство право на собственост, което се упражнява непрекъснато от своя носител, правото на изкупуване се упражнява еднократно в определен момент и само при определени условия. Наличието му следва да се преценява към момента на сключване на договора и то във връзка с неизпълнение на установеното в чл. 33, ал. 1 ЗС задължение от страна на другите съсобственици да предложат на съсобственика си да изкупи техния дял при цени, по които този дял е предложен за продажба на трето на съсобствеността лице. Следва да се прецени и обстоятелството дали обективно останалите съсобственици са били в състояние да изпълнят това свое задължение, т.е. поради каква причина това задължение не е било изпълнено, както и дали принципно изпълнението му към датата на продажбата е било възможно. Съсобствениците съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗС са длъжни да предложат на другите съсобственици техните части от съсобствения имот при същите условия, при които желаят да ги продадат на трето на съсобствеността лице. Ако обаче към момента на извършване на продажбата произходът на едно лице от общия наследодател все още не е установен, налице е само предположение, че и на друго лице биха могли да бъдат признати права върху съсобствената вещ. Наличието на подобно предположение обаче не може да бъде приравнено към хипотеза на обективно съществуваща към този момент съсобственост. Освен това разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗС установява като изискване за продажба на съответната идеална част наличие на писмено предложение, предхождащо момента на изповядването на сделката, което да е адресирано до лице, по отношение на което не съществува съмнение, че има качеството съсобственик. Ако правата на това лице възникват макар и с обратна сила, но в един последващ изповядването на сделката момент, изискването съответната част от имота да бъде предложена за изкупуване на това лице преди изповядването на сделката обективно не може да бъде изпълнено поради липса на адресат и в този смисъл не може да се приеме, че за съсобствениците съществува задължение да предложат имота за изкупуване на такова лице. Правото на изкупуване възниква само ако декларацията за обстоятелствата по чл. 33, ал. 1ЗС е неистинска или липсва по причина, че до другия съсобственик не е било отправено предложение да изкупи предложения за продажба дял от съсобствеността, или ако третото лице купи частта на съсобствениците при условия, уговорени привидно във вреда на останалите съсобственици. Ако обаче такава декларация не е изготвена, както в настоящия случай по причина, че същата би могла да касае към момента на изповядването на договора само предполагаеми права и в този смисъл липсва конкретен правен субект, до когото да бъде адресирана, не може да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 33, ал. 2 ЗС. Право на изкупуване ъзниква само за съсобственик, който е могъл към момента на изповядването на сделката да получи предложение по реда на чл. 33, ал. 1 ЗС и съответно към същия момент да заяви, че го приема. Ако самото заявило права по чл. 33, ал. 2 ЗС лице не е било в състояние да изкупи дела на останалите съсобственици при сключването на договора за продажба, то не би могло да се ползува и от правото да встъпи в правата на купувача. В настоящия случай към момента на сключване на договора за продажба (30.05.2003 г.) произходът на В. В. Г. от наследодателя все още не е установен, липсва субект, до който прехвърлителите да отправят предложение по реда на чл. 33, ал. 1 ЗС и който би могъл да приеме същото, поради което неправилно въззивният съд е приел, че следва да намери приложение разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗС. В тази част обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това спорът бъде решен по същество като предявеният от В. В. Г. иск бъде отхвърлен като неоснователен поради липсата на предпоставки за упражняване на правото на изкупуване по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС. С оглед изхода на спора М. С. Ч. и С. Х. Г. дължат на в. В. Г. сумата 450 лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски, а В. В. Г. дължи на М. С. Ч. и С. Х. Г. сумата 1149 лв. Или В. В. Г.следва да бъде осъден да заплати на М. С. Ч. и С. Х. Г. сумата699 лв., определена по реда на чл. 64 ГПК (отм.) по компенсация с оглед изхода на спора. Поизложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение