Решение № 212 от 22.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 1088/2012 г.

Решение № 212 от 22.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 1088/2012 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Боян Балевски Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на Министерство на труда и социалната политика/МТСП/ на РБ срещу решение № 1415/15.06.2012 г. на САС по т. д. № 2342/11, с което е отменено решението на СГС, VI-1 с-в, постановено по гр. д. № 1881/2007 г. и вместо него е постановено отхвърляне на иска на касатора против [фирма]-София и Държавата чрез Министъра на финансите с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за обявяване нищожността на апорт в капитала на "И. об." АД-София от страна на Държавата на недвижим имот: Г - образна двуетажна масивна сграда - корпус В, находяща се в [населено място], кв. 3, парцел I, ЖК "Д.", ул. "172" № 11, в следствие на която непарична вноска е вписано увеличение на капитала на [фирма]-София с решение № 17 от 21.12.2000 г. на СГС по ф. д. № 25 464/1991 г. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение: нарушен е материалния закон и решението е необосновано, относно правните изводи на решаващия състав, че за ищеца не произтичат права върху недвижимия имот- предмет на апортната вноска от решението на Министерския съвет № № 371 от 29.10.1991, поради което и същият не е активнолегитимиран да предявява иск за прогласяване нищожност на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С определение постановено по реда на чл. 288 ГПК по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1. т. 3 ГПК по въпроса: Съгласно правната уредбата в Наредбата за държавните имоти /отм. 1996 г./ възниква ли право на ползване и стопанисване в полза на министерство въз основа на Р., с което се утвърждава списък на държавните имоти за предоставяне за ползване от министерства и други ведомства. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след преценка на данните по делото и съобразно правомощията си по чл. 290 и сл. от ГПК констатира следното: За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че е сезиран с иск за обявяване нищожността на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД на апорт извършен през 1999 г., в противоречие със закона, т. е. в нарушение на императивна правна норма - чл. 7 от ЗДС /в ред. към 2000 г./, доколкото предмет е имот- публична държавна собственост. Ищецът МТСП основава легитимацията си по иска на правото си на ползване предоставено му по силата на Решение № 371 от 29.10.1991 г. на Министерския съвет, с което е утвърден списък на държавния сграден фонд в [населено място] предоставен за ползване от министерства и други ведомства, в който списък фигурира и процесният имот под № 78 като предоставен за ползване на М. и МФ. Според решаващия въззивен състав това Р. по своето съдържание няма конститутивен ефект, доколкото има за предмет само утвърждаване на посочения списък. Освен това, цитираното Р. № 371 от 29.10.1991 г. се предхожда от предходно Р. № 141/1981 и Заповед Р-22/1982 за предоставяне на имота за стопанисване от МФ при запазено право на ползване, но по наемно правоотношение и от други ведомства. Липсват основания да се приеме, че е налице възникнало право на съвместно ползване и от двете министерства на основание НДИ (отм.). Ето защо, с оглед изложеното и при официалната удостоверителна сила на А. № 2161/18.04.1994 г., в който е отбелязано, че имотът е предоставен за оперативно управление единствено на И. -изчислителен център на МФ, липсва основание да се приеме, че ищецът МТСП се легитимира за носител на твърдяното в исковата молба като възникнало в негова полза право на ползване и стопанисване върху процесния имот, което води и до липсата на материалноправна легитимация и правен интерес от воденето на иска за нищожност на разпоредително действие с имота. По обуславящия изхода на спора правен въпрос: С Наредба за държавните имоти/НДИ/ приета с ПМС от 1975 г. и действала до 30.09.1996 г. е било уредено придобиването, управлението и стопанисването на държавните имоти и разпореждането с тях. Наредбите са подзаконови нормативни актове на МС- чл. 7, ал. 2 ЗНА. Съгласно Конституцията на РБ в сила от 13 юни 1991 г. /чл. 5ал. 1 /, същата се явява върховен закон и по долните нормативни актове не могат да й противоречат. Разпоредбите на върховния закон имат непосредствено действие- чл. 5, ал. 2 КРБ. В конституционната разпоредба на чл. 106 от КРБ е уредено, че М. съвет /МС / организира стопанисването на държавното имущество, като в Р. на РБ по конст. дело № 11/93 е дадено тълкуването, че като висш изпълнителен орган МС определя от кого и по какъв ред се стопанисва държавното имущество като това става с решения- чл. 114 КРБ. Следователно именно от решение на МС възникват права за различните субекти да стопанисват държавно имущество. По същество на касационната жалба и на правния спор: По изложените съображения е налице легитимацията на ищеца МТСП като ползувател на процесния имот по силата на Решение № 371 от 29.10.1991 г. на Министерския съвет, с което е утвърден списък на държавния сграден фонд в [населено място] предоставен за ползване от министерства и други ведомства, в който списък фигурира и процесният имот под № 78 като предоставен за ползване на М. и МФ като изрично в самия акт на МС изрично е постановено, че същият има и разпоредително действие. При това положение налице е активна легитимация на ищеца по настоящия иск и правен интерес от предявяването му, доколкото с него се цели защитата на правата му, възникнали по силата посоченото Р. върху имота внесен като парична вноска в капитала на ответното търговско дружество от ответника-държавата чрез МФ. Обратният извод направен от състава на въззивния съд в обжалваното съдебно решение е незаконосъобразен. Претенцията за нищожност на волеизявлението на министъра на финансите като представител на държавата, материализирано в писменото му съгласие по чл. 73, ал. 1 предл. 2 ТЗ, представляващо елемент от сложния фактически състав на възникване на последиците на непаричната вноска в капитала на търговско дружество, уреден в цитираната законова разпоредба се основава на нарушение на императивна материална правна норма в чл. 7, ал. 1 ЗДС в редакцията в ДВ бр. 57/14.07.2000 г., действала към датата на вписването на самия апорт с решение № 17 от 21.12.2000 г. на СГС по ф. д. № 25 464/1991 г. Според цитираната разпоредба имотите. -публична държавна собственост не могат да се включват в имущество на търговско дружество. Съгласно чл. 2, ал. 2, т. 2 ЗДС в релевантната редакция, цитирана по-горе, публична държавна собственост са имотите-държавна собственост, предоставени на ведомствата за изпълнение на функциите им, като под ведомства се имат предвид и отделните министерства - § 2 от ДР на ЗДС. Липсва промяна статута на имота от публична в частна държавна собственост по реда и с акт по чл. 6, ал. 1 ЗДС, който да предхожда вкарването на имота като непарична вноска в капитала на ответното търговско дружество. От изложеното следва, че вдействителност волеизявлението на министъра на финансите като представител на държавата, материализирано в писменото му съгласие по чл. 73, ал. 1 предл. 2 ТЗ, представляващо елемент от сложния фактически състав на възникване на последиците на апорта се явява в нарушение на цитираната релевирана с исковата молба императивна законова разпоредба и като такова се явява нищожно по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, което води до нищожност в последиците на самия апорт /така Р № 20/04.06.2012 г. по т. д. 1084/2010 на ВКС, I т. о./. Съгласно гореизложеното, обжалваното решение следва да се отмени като незаконосъобразно и вместо нето да се постанови друго, с което искът да се уважи от състава на ВКС, тъй като не се налага извършване на нови или повтаряне на съдопроизводствени действия. По отношение на разноските: Ответникът [фирма]-София следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 13 850,24 лева на основание чл. 63, ал. 3 ГПК /отм./, както и 360 лева-разноски пред първата инстанция и юрисконсултско възнаграждение на ищеца в размер на 300 лева за осъществено процесуално представителство от юрисконсулт пред ВКС. Водим от горното ВКС, състав на второ търговско отделение