Решение № 5867 от 3.6.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3169/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на К. З., гражданин на Република Турция, чрез адв. А. Джамбазов срещу решение 371 от 06.01.2025 г., постановено по административно дело 10501/2024 г. на Административен съд София-град. С цитираното решение е отхвърлена като неоснователна жалбата му против заповед 5364р-14752/21.06.2023г. на директора на дирекция "Миграция" към МВР. В касационната жалба се съдържат твърдения за неправилност на обжалваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът - директора на дирекция "Миграция" към МВР, чрез юрк. Терзийска в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна. Моли съда да остави в сила обжалваното съдебно решение. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК за процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба на К. З. срещу заповед 5364р-14752/21.06.2023г. на директора на дирекция "Миграция" към МВР, с която на основание чл. 26, ал. 2 от ЗЧРБ му е отказано предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България, тъй като не отговаря на условието на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Административният съд е приел, че отказът е издаден от компетентен орган и е мотивиран от фактическа и правна страна по смисъла на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. Липсват данни за допуснати в хода на административното производство съществени процесуални нарушения, а спорът между страните е изцяло материалноправен относно приложението на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Съдът е приел, че не са били налице предпоставките на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ, тъй като лицето не е доказало, че жалбоподателят е напуснал страната по изселническа спогодба с изселнически паспорт, както и дали той или родителите му към момента на напускане на страната са предприели действия по собствено желание жалбоподателят да бъде освободен от българско гражданство с цел придобиване на турско гражданство. Обжалваното решение е правилно. Постановено е след изясняване на релевантните за спора факти, установени въз основа на допустими доказателства, обсъдени подробно от съда поотделно и в тяхната съвкупност. Направените от съда изводи съответстват изцяло на относимите материалноправни норми. Според чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. В случая единственото спорно условие от предвидените в кумулативност, е дали и как К. З. е изгубил българското си гражданство. В представеното удостоверение, издадено от Министерство на правосъдието на К. З., е посочено, че лицето е лишено от българско гражданство с Указ 1517 от 14.10.1977 г. на Държавния съвет на НРБ. От доказателствата по делото е видно, че лицето не е напуснало страната с изселнически паспорт. Следователно К. З. не е изселен по изселническа спогодба. Разпоредбата на чл. 20 в относимата редакция (преди изменението, обн. ДВ, бр. 38 от 1989 г.) сочи, че когато лицето, което се намира в чужбина, е придобило чуждо гражданство в нарушение на този закон, също се лишава от българско гражданство. К. З. не е изселен по изселническа спогодба между Република България и Република Турция, нито е освободен от българско гражданство по собствено желание. Не са представени доказателства също, че К. З. е предприел действия по собствено желание да бъде освободен от българско гражданство. Нито в административното производство, нито в съдебното са представени доказателства, че лицето е поискало от България освобождаване от българско гражданство. Това е регламентирано в чл. 26 от Закона за българското гражданство (отменен към настоящия момент и действащ към 1977 г.), че молбата за придобиване, загубване и възстановяване на българско гражданство се подава чрез Министерство на правосъдието, като е предвидена възможност тогава, когато молителят живее в чужбина, молбата да се подаде чрез дипломатическо или консулско представителство на НРБ. Няма доказателства за подадена такава молба за освобождаване от българско гражданство. Лишаването от българско гражданство е различно от освобождаване или загубване на същото. След като не е установено, че лицето е напуснало страната по изселническа спогодба или е освободено от българско гражданство по собствено желание, легитимирано чрез молба до Министерство на правосъдието за освобождаване от българско гражданство, следва да се приеме, че К. З. не е доказал нито една от двете хипотези на чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. Поради това законосъобразно и правилно административният орган е отказал предоставянето на право за постоянно пребиваване на това основание. По изложените съображения Върховният административен съд намира, че не са налице посочените в касационната жалба отменителни основания. Обжалваното решение на Административен съд - София-град съответства на материалния закон и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правна помощ, на ответника се дължат разноски за касационната инстанция, в размер на 100 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение