Решение № 11992 от 1.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 4410/2012 г.

Решение № 11992 от 1.10.2012 г. на ВАС по адм. д. № 4410/2012 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е образувано по касационната жалба на директора на Областна дирекция на МВР - Кюстендил, чрез пълномощника си, против решение № 56 от 20.02.2012 г., постановено по адм. д. № 81/2011 г. по описа на Административен съд - Кюстендил, с което е отменена негова заповед № 633/22.02.2011 г. за налагане на принудителна административна мярка "забрана за напускане пределите на Република България" по отношение на сирийския гражданин Зейн Абдин Насер на основание чл. 43, ал. 1, т. 3 от Закона за чужденците в Република България. Поддържат се доводи за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Иска се отмяната му и произнасяне по съществото на спора с отхвърляне на първоначалното оспорване като неоснователно. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът Зейн Абдин Насер не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като провери правилността на обжалваното решение, приема касационната жалба по изложените в нея съображения за неоснователна. Безспорно е, че Насер е чужденец по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗЧРБ и че има сключен брак с българска гражданка, от който има родено дете - български гражданин. Не се спори, че към 9.12.2010 г. лицето има публични задължения в размер над 5000 лв., съгласно писмо от Националната агенция по приходите. Със заповед № 633/22.02.2011 г. на директора на Областна дирекция на МВР - Кюстендил на Зейн Насер е приложена принудителна административна мярка по чл. 43, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ, предвид размера на публичните задължения и липсата на надлежно обезпечение. За да отмени оспорения административен акт, първоинстанционният съд е приел, че е издаден в противоречие с материалноправните разпоредби и в нарушение целта на закона, предвид примата на Директива 2004/38/ЕО, приложима спрямо гражданите на държави - членки на Европейския съюз и членовете на техните семейства. Решението е правилно. Съгласно чл. 12 от МПГПП и чл. 2 от Протокол № 4 към КЗПЧОС всяко лице е свободно да напусне пределите на всяка страна, включително и своята. Упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Съгласно чл. 35, ал. 1 от Конституцията на Република България всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели. Това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани. А по силата на чл. 26, ал. 2 от Конституцията чужденците, които пребивават в Република България, имат всички права и задължения по тази Конституция с изключение на правата и задълженията, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство. С разпоредбата на чл. 43, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ всъщност се цели по-бързо и ефективно удовлетворяване на определен публичен имуществен интерес. Само в изключителни случаи неизпълнението на едно парично задължение би довело до състояние на реална непосредствена опасност за националната сигурност и народното здраве според конституционното съдържание на двете понятия. В този контекст разпоредбата на чл. 43, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ не е съобразена с принципа на пропорционалност. Удовлетворяването на надлежно установените публични и частни задължения трябва преди всичко да се обезпечи чрез ефективно, бързо проведено изпълнително производство, насочено не към самоцелно санкциониране на личността на длъжника, а най-вече към провеждане на ефективно изпълнително производство. Специалният закон не прави разграничение между длъжник, който при липсата на обективна възможност за незабавно изпълнение на дълга (независимо дали е публичен или частен) съдейства на органите по изпълнението, и онзи, който с поведението си съзнателно осуетява или забавя удовлетворяването на вземането. Според действащия закон ограничението за напускане на страната задължително се взема по отношение на всеки, който дължи и не изпълнява, а от това следва, че когато се налага на лице, което не затруднява изпълнението, има единствено наказателен характер. Разпоредбата на чл. 43, ал. 1, т. 3 от ЗЧРБ изисква автоматично налагане на ограничението при наличие на публични задължения. Административният орган няма право на преценка, а е длъжен, при отправено към него искане от компетентните органи, да наложи мярката. Но по този начин мярката не се съобразява с релевантните обстоятелства досежно конкретното лице, не отчита тежестта на случая и въздействието, което той би имал върху националната или обществената сигурност, съответно върху поддържането на обществения ред, т. е. не е ясно дали тя преследва една от законните цели, посочени в т. 3 на чл. 2 от Протокол № 4, макар да служи по принцип на справедлива цел - събиране на дължими публични задължения. Автоматичното налагане на мярката и невъзможността нито административният орган, нито съдът да обсъждат релевантните за налагането й факти правят съдебния контрол неефективен. Изложеното по-горе налага извод, че оспорената заповед противоречи на чл. 12 от МПГПП и чл. 2 от Протокол № 4 към КЗПЧОС и е в нарушение на чл. 13 от КЗПЧОС, които съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред онези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. В този смисъл обжалваното решение е обосновано и в съответствие с приложимия закон. Материалната законосъобразност на административния акт се преценява спрямо фактите, посочени като основание за издаването му - чл. 142, ал. 1 от АПК. При издаването на акта е нарушен принципа на пропорционалност и съразмерност, който следва да бъде преценяван от административния орган във всеки отделен случай по силата на общите правила на административното производство. Административният акт и неговото изпълнение не следва да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. При издаването на акта това е материалноправно изискване, дори когато органът действа при условията на обвързана компетентност. И в тези случаи, при упражняване на дискреционните си правомощия, органът не е освободен от възприемането на разумни стандарти с оглед постигането на заложената с акта цел. Поради това и възраженията на касационния жалбоподател не могат да заместят конкретните съображения, които той следва да изложи при издаването на административния акт. Като е отменил оспорената заповед, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. Воден от горното, Върховният административен съд