Решение № 13456 от 5.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4994/2018 г.

Решение № 13456 от 5.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 4994/2018 г., III о., докладчик съдията Пламен Петрунов Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на директора на Областно пътно управление Велико Търново, против решение № 61/06.03.2018 г., постановено по адм. дело № 873/2017 година по описа на Административен съд Велико Търново с доводи за неправилността му, като постановено в нарушение на материалния закон, касационно отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му, като се постанови друго по съществото на спора, с което се остави в сила оспореният пред съда негов акт за установяване на публично държавно вземане. Ответникът, "Крейсър" ЕООД, гр. Велико Търново, чрез процесуалния си представител адвокат Йорданов взема становище за неоснователност на жалбата и правилност на обжалваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която решението е неблагоприятно, в законоустановения срок, поради което е допустима. Производството пред Административен съд Велико Търново е образувано по жалба на "Крейсър" ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. Велико Търново, против акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 1/20.01.2016 г., издаден от Директора на Областно управление Велико Търново, с който по отношение на жалбоподателя е установено изискуемо се държавно вземане, в размер на 3452, 61 лева, главница, законна лихва от 452, 50 лева, както и оставащата законна лихва до окончателното изплащане на вземането, произтичащи от дължима се, но невнесена такса за специално ползване на пътищата. От фактическа страна АУПДВ се основава на издадено разрешение на жалбоподателя за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на собствен обект, а от правна на чл. 22, ал. 4 от Тарифа на АПИ във вр. с чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от Закона за пътищата и чл. 17, ал. 1 от Наредбата за специално ползване на пътищата. С решение № 177 от 31.05.2016 г., постановено по адм. дело № 91/2016 г. по описа на Административен съд Велико Търново съдът е отменил оспорения АУПДВ в частта му, с която е определена дължима такса за сумата в размер на 2028, 70 лева и съответната лихва, като незаконосъобразен и е отхвърлил жалбата като неоснователна в останалата и част. С решение № 13557/08.11.2017 г., постановено по адм. дело № 8940/2016 г. по описа на Върховния административен съд решението на Административен съд Велико Търново е отменено в частта, с която е отменен АУПДВ за сумата в размер на 2028, 70 лева и съответната лихва, и е върнал делото за ново разглеждане в тази му част. В останалата му част, с която е отхвърлена жалбата на "Крейсър" ЕООД решението е оставено в сила. При новото разглеждане на делото, при съобразяване с указанията, дадени в отменителното решение на ВАС, първоинстанционния съд е дал възможност на страните да ангажират относими към спора доказателства, като след събирането им е изяснил спора от фактическа страна. С обжалваното решение административния съд е отменил оспорения пред него АУПДВ в частта му, с която на дружеството жалбоподател е определено държавно вземане в размер на 2028. 70 лева, произтичащо от неплатена такса в периода 26.12.2013 г. до 31.12.2014 г. За да постанови този резултат съдът е приел, че оспореният АУПДВ е издаден от компетентен орган, но в нарушение на административно-производствените правила, при неизлагане на относимите се фактически и правни съображения, основали издаването му, довели и до неправилно приложение на закона. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Доводите на касационния жалбоподател за неправилно приложение на материалния закон са неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК административният акт следва да съдържа фактическите и правни основания за издаването му. Оспореният в случая АУПДВ, както правилно е прието от първоинстанционния съд, не съдържа такива, относими към предмета на спора, определен след решение № 13557/08.11.2017 г., постановено по адм. дело № 8940/2016 г. по описа на Върховния административен съд, а именно, наличието или не на задължение за заплащане от дружеството жалбоподател на такса за специално ползване на пътя чрез експлоатация на обект в неговия обхват, в периода 26.12.2013 г. до 31.12.2014 г. Оспореният пред съда АУПДВ от фактическа страна се основава на разрешение от 07.04.2015 г., издадено на "Крейсър" ЕООД за специално ползване на пътищата, за търговски крайпътен обект "Автосервиз", което разрешение е неотносимо към периода, предхождащ го. От правна страна АУПДВ се основава на разпоредбите на чл. 22, ал. 4 от Тарифа на АПИ и чл. 17, ал. 1 от Наредбата за специално ползване на пътищата, които разпоредби също са абсолютно неотносими, тъй като определят задължение за дължимост на такса и нейния размер в случаите на специално ползване на пътищата чрез експлоатация на рекламно съоръжение, а не на търговски крайпътен обект. Липсата на мотиви към административния акт, основаващи издаването му, води до неговата незаконосъобразност, защото лишават адресата му от право на защита. Тази липса не може да бъде коригирана в хода на съдебното производство от административния орган, какъвто опит се прави в случая, съответно лишава съда от възможността да извърши преценка относно правилното приложение на закона и основава незаконосъобразност на оспорения акт.. Независимо от установената незаконосъобразност на това основание, в съответствие с указанията, дадени с решение № 13557/08.11.2017 г., постановено по адм. дело № 8940/2016 г. по описа на ВАС първоинстанционния съд се е произнесъл и относно наличието на предпоставките на чл. 12, ал. 1 от Наредбата за специално ползване на пътищата, изведени от административния орган в хода на съдебното производство като основаващи определеното с обжалвания АУПДВ държавно вземане. Въз основа на събраните по делото доказателства при новото разглеждане на спора е направен правилен извод, че за "Крейсър" ЕООД не е налице задължение за заплащане на такса за специално ползване на пътищата в процесния период. Съгласно разпоредбата на чл. 12, ал. 1 от Наредбата за специално ползване на пътищата /НСПП/, в редакцията, относима към периода, предмет на спора, таксата за специално ползване на пътя чрез експлоатация на новоизграден търговски крайпътен обект и пътни връзки към него, е дължима от датата на издаване на разрешението за специално ползване на пътя чрез експлоатация на търговски крайпътен обект и пътни връзки към него. При промяна на правото на собственост върху вече изграден търговски крайпътен обект и пътни връзки към него таксата за специално ползване чрез експлоатация се дължи от новия собственик от датата на придобиването му, като за задълженията преди тази дата отговорността е солидарна на стария и новия собственик. В случая не са налице предпоставките на чл. 12, ал. 1, изр. 2 НСПП, тъй като "Крейсър" ЕООД не е придобило право на собственост върху вече изграден търговски крайпътен обект и пътни връзки към него, за който обект вече е издадено разрешение за специално ползване на друго лице, за да възникне за дружеството отговорност от датата на придобиването му, съответно солидарна такава с предишния собственик за заплащане на дължимата се такса. Безспорно се установява от представените по делото доказателства, нот. акт за продажба на недвижим имот № **** г., нот. акт № **** г. за поправка на нотариалния акт за продажба, разрешение за строеж от 15.08.2007 г. и удостоверение от 31.08.2008 г., че обектът "Автосервиз", попадащ в обхвата на специално ползване на пътя, собственост на дружеството, е изграден от него, върху собствен имот, придобит преди издаване на разрешението за ползване на трето лице. Обстоятелството, че това трето лице е продало на "Крейсър" ЕООД правото на собственост върху имота, ведно с правата по одобрените строителни книжа и проектно-техническа документация не основава приложението на чл. 12, ал. 1, изр. 2 НСПП. Ирелевантни за спора са сочените в касационната жалба обстоятелства относно налични договорни отношения относно ползване на пътната връзка, свързваща обекта и на "Крейсър" ЕООД както и за извършени плащания от адресата на оспорения АУПДВ, тъй като соченото в акта задължение не само не се основава, но и не произтича и не би могло да произтече от тях. При така изложените съображения решението на съда, като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, трето отделение