Решение № 13976 от 21.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 15770/2014 г.

Решение № 13976 от 21.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 15770/2014 г., III о., докладчик съдията Светлана Борисова Производството е по чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).

Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 148 от 29.09.2014 г., постановено по адм. дело № 72 от 2014 г. по описа на Административния съд - Стара Загора.

Първата касационна жалба, подадена от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН), чрез процесуален представител юрк. Ст. Тенева, е против решението в осъдителната му част. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради и което се иска неговата отмяна, евентуално намаляване на присъденото обезщетение. Направено е искане за присъждане на разноски.

Ответната страна по тази касационна жалба - Тодор Иванов Вълев, чрез адв. В. Косева, в съдебно заседание оспорва същата.

Втората касационна жалба е подадена от Тодор Иванов Вълев лично, като чрез адв. В. Косева, като негов служебен представител, има подадена също касационна жалба. Обжалва се решението в частта му, в която исковата претенция на Вълев е отхвърлена в пълния й размер, като се иска и отмяна на тази част от решението, в която той е осъден да заплати разноски на ГДИН. Посочено е, че съдебният акт противоречи на чл. 52 от ЗЗД, поради което размерът на присъденото обезщетение не е определен правилно.

Ответната страна по тази касационна жалба - ГДИН, чрез процесуален представител, с писмена защита и в съдебно заседание оспорва касационната жалба на Вълев.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост на двете касационни жалби, като посочва, че по същество касационната жалба на ГДИН е частично основателна, а тази на Тодор Вълев е неоснователна. Правилно е определен ответника в производството, доколкото претендираните като незаконосъобразни действия на служители от ареста изпълняват дейност по наложената мярка, която включва и осигуряване на правата на задържаните лица. При обсъждане на посочените от Вълев претенции обаче съдът неправилно е индивидуализирал всяко прието от него неизпълнение на условие с отделен диспозитив. Също така обезщетението по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ се дължи за неимуществени вреди, както е в настоящия случай, пряка и непосредствена последица от увреждането. В случая са налице елементите на състава, поради и което са налице основания за реализиране на отговорността, но размерът на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди е определен в несъответствие с нормата на чл. 52 от ЗЗД, приложима на основание § 1 от ЗР ЗОДОВ. В случая фактите и обстоятелствата, отнасящи се до начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила върху увреденото лице, са преценени неправилно.

Върховен административен съд - трето отделение, след като прецени данните по делото и обсъди доводите на страните, констатира, че касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, което ги прави процесуално допустими. При разглеждането им по същество установи следното:

В обжалваното решение е посочено, че делото е образувано по искова молба на Тодор Иванов Вълев, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ срещу Главна Дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. София, за обезщетения за претърпени неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразна административна дейност на служители на ареста Казанлък, както следва:

• иск за обезщетение в размер на 3160 лв. за не осигуряване на изискуемата се минимална квадратура свободна площ в килията в ареста Казанлък, при престоя му в същия и дължима за периода 15.02.2012 г. - 04.05.2012 г.;

• иск за обезщетение в размер на 5530 лв. за лишаването от достъп до санитарен възел в ареста Казанлък, при престоя му в същия и дължима за периода 15.02.2012 г. - 04.05.2012 г.;

• иск за обезщетение в размер на размер на 9480 лв. за неосигуряване на престой на открито в ареста Казанлък, при престоя му в същия и дължима за периода 15.02.2012 г. - 04.05.2012 г.;

• иск за обезщетение в размер на размер на 15 800 лв. за нарушение на чл. 241 от ЗИНЗС в ареста Казанлък, при престоя му в същия и дължима за периода 15.02.2012 г. - 04.05.2012 г.;

• иск за обезщетение в размер на размер на 6320 лв. за претърпяно унижение при престоя му в ареста Казанлък, при престоя му в същия и дължима за периода 15.02.2012 г. - 04.05.2012 г.

Посочено е, че общата претендирана сума е в размер на 40 290 лева.

Настоящата инстанция счита, че при обсъждане на горепосочените претенции съдът неправилно е индивидуализирал всяко прието от него неизпълнение на условие с отделен диспозитив, а именно - осъдил е ГДИН да заплати в полза на Тодор Иванов Вълев:

• сума в размер на 500 лв., представляваща обезщетение за не осигуряване на изискуемата се минимална квадратура свободна площ в килията в Следствения арест Казанлък, при престоя му в същия и дължима за периода 15.02.2012 г. - 04.05.2012 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 25.02.2014 г. до окончателното изплащане на сумата;

• сума в размер на 500 лв., представляваща обезщетение за лишаването от достъп до санитарен възел в Следствения арест Казанлък, при престоя му в същия и дължима за периода 15.02.2012 г. - 04.05.2012 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 25.02.2014 г. до окончателното изплащане на сумата;

• сума в размер на 500 лв., представляваща обезщетение за неосигуряване на престой на открито в Следствения арест Казанлък, при престоя му в същия и дължима за периода 15.02.2012 г. - 04.05.2012 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 25.02.2014 г. до окончателното изплащане на сумата.

• сума в размер на 500 лв., представляваща обезщетение за претърпяно унижение при престоя му в Следствения арест Казанлък, при престоя му в същия и дължима за периода 15.02.2012 г. - 04.05.2012 г. ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 25.02.2014 г. до окончателното изплащане на сумата.

Съгласно нормата на чл. 3, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС) осъдените, респективно задържаните под стража, не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение. В ал. 2 от горепосочената норма е посочено какво се смята за изтезания, жестоко или нечовешко отношение, като в т. 2 и т. 3 е изброено: умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други виновно извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреждане на здравето, унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения, респективно задържания под стража, принуждава го да върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност. Следователно предвидените в ал. 2 на чл. 3 от ЗИНЗС конкретно изброени неблагоприятни условия следва да се разглеждат в тяхната съвкупност и общо въздействие върху задържаното лице, а не всяко едно от тях да се преценява като самостоятелно и с отделна степен на влияние и въздействие върху личността, както неправилно е направил първоинстанционния съд. Съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека (решение от 10.02.2012 г. по делото на Шахънов срещу България), разделянето на исковата претенция "води да намаляване на релевантността на всеки аргумент при разглеждане на общите условия на задържане и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от тези условия върху жалбоподателя, както се изисква от Конвенцията. Този подход лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от оплакванията не е, само по себе си, достатъчно сериозно, за да изисква обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото въздействие върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на съдебната практиката във връзка с Конвенцията, достига прага по чл. 3 от Конвенцията. "

Именно поради изложеното до тук настоящият състав счита, че неправилно първоинстанционният съд е разгледал исковете по чл. 3 от ЗИНЗС по отделно, поради и което неправилно е изготвил отделни диспозитиви. Съответно като е приел, че неизпълнението на отделните изисквания е самостоятелно основание за обезщетение, е приложил неправилно закона.

Това обуславя отмяна на акта и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, при спазване посочените задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

При новото разглеждане, на основание чл. 226, ал. 3 от АПК, първоинстанционният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във Върховния административен съд.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 предложение второ и чл. 222, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд - трето отделение,