Решение № 7574 от 19.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7834/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на В. Е. И., [ЕГН], от гр. Хасково, чрез процесуален представител адв. В. Челебиев, против Решение 610/20.07.2023 г., постановено по адм. дело 553/2023 г. по описа на Административен съд Хасково, с което е отхвърлена жалбата й против Решение 1012-26-98-3/19.04.2023 г., на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) Хасково, с което е потвърдено разпореждане [номер]/2140-26-38 от 13.01.2023 г., издадено от ръководител Пенсионно осигуряване при ТП на НОИ Хасково. В касационната жалбата се твърди, че първоинстанционният административен съд е приложил незаконосъобразно материалния закон и е постановил неправилно съдебно решение, като е отхвърлил оспорването срещу административния акт. На това основание се поддържа, че е налице касационното основание по чл. 209, т. 3, предл. първо АПК и се иска отмяна на съдебното решение. Претендира се присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът по касация - директорът на ТП на НОИ - Хасково, действащ чрез пълномощника си ст. юрисконсулт Д. Стойчева, в писмени бележки оспорва касационната жалба и моли тя да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прокурорът от Върховна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба, както и за правилност на атакуваното с нея съдебно решение, като предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, шесто отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14 дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е Решение 1012-26-98-3/19.04.2023 г. на директора на ТП на НОИ Хасково, с което е отхвърлена жалба с вх. 1012-26-98/31.03.2023 г., подадена от В. Е. И., против разпореждане [номер]/2140-26-38 от 13.01.2023 г., издадено от ръководител Пенсионно осигуряване при ТП на НОИ Хасково. С последното е отказано отпускането на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, в условията на чл. 68, ал. 1- ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С обжалваното решение съдът е отхвърлил оспорването. За да се произнесе в посочения смисъл Административен съд - Хасково е приел, че липсва законово основание за признаване на посочения от И. период от 1974 г. до 1975 г., в който тя се е обучавала в школа за квалификация и преквалификация в с. Радунци, за действителен стаж съгласно разпоредбата на чл. 79а от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите (отм.) в релевантната редакция ДВ. бр.7/24.01.1975 г., приложим на основание §9, ал. 1 от ПЗР на КСО. От фактическа страна е установено, че В. Е. И. със заявление с вх. 2113-26-1679 от 15.09.2022 г. е поискала отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, като е приложила трудова книжка 1132/28.04.1971 г., УП 13 5506-26-665-1/06.06.2022 г. и УП 3 130/14.09.2022 г. С разпореждане [номер]/2140-26-38 от 13.01.2023 г., издадено от ръководител Пенсионно осигуряване при ТП на НОИ Хасково, на основание чл. 68, ал. 1 3 КСО, е отказано отпускане на желаната пенсия. Отказът е мотивиран с липса на изискуем действителен осигурителен стаж от 15 г. Пенсионният орган е изчислил, че към датата на заявлението - 15.09.2022 г. И. има навършена възраст от [възраст] и осигурителен стаж, положен за периода от 28.04.1971 г. до 10.05.2002 г. с прекъсване, както следва: -2 г. 05 м. 19 дни осигурителен стаж от 2-ра категория труд, 11 г. 09 м. 27 дни осигурителен стаж от 3-та категория труд или общ осигурителен стаж съгласно чл. 104 от КСО, превърнат към 3-та категория труд 14 г. 10 м. 28 дни. Разпореждането е атакувано от И. по реда на чл. 117, ал. 2 КСО пред ръководителя на ТП на НОИ - Хасково, като лицето е възразило, че органът незаконосъобразно не е приложил относимите материалноправни норми относно наличния й трудов стаж по представената трудова книжа 1132/28.04.1971 г. Посочила е, че трудовият й договор е прекратен на 17.10.1973 г. на основание чл. 29, б. к от КТ, т.е. поради заболяване на работника. За спорния период през учебната 1974 г. - 1975 г. е обучавана в професионален център за преквалификация към Министерство на труда и социалните грижи в с. Радунци, обл. Стара Загора, за което е издадено Квалификационно свидетелство 17 от 09.06.1975 г. за придобита специалност часовникар и на 17.09.1976 г. е преназначена на длъжност ученик часовникар в КБУ Аврора, гр. Хасково. С процесното Решение 1012-26-98-3/19.04.2023 г. директорът на ТП на НОИ Хасково е отхвърлил сезиралата го жалба, като се е позовал на относимата разпоредба чл. 79а от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите (сега отм.) и е достигнал до извод, че центърът за преквалификация не попада в изброените хипотези. На това основание не е зачел за действителен осигурителен стаж, времето, през което тя се е обучавала в него, а именно учебната 1974 г. 1975 г. Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на административен акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на правомощията му, след надлежно сезиране от активно легитимирана страна. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдените от касатора пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност. Решението е постановено в съответствие със съдопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Първоинстанционният съд е изяснил правилно фактическата обстановка по спора, изследвал е, респективно обстойно е обсъдил всички релевантни за спора обстоятелства и факти, отговорил е на всички възражения на оспорващата, като е изложил мотиви, които настоящата инстанция споделя, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ АПК препраща към тях. Правилно първоинстанционният съд е приел, че спорът между страните е правен и се свежда до това следва ли да се зачете като действителен осигурителен стаж при пенсиониране периодът от 1974 г. 1975 г., през който И. се е обучавала в школа за квалификация и преквалификация с. Радунци и на основание чл. 79а от ППЗП (отм.) На основание § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. Според наложилата се съдебна практика релевантният момент по § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО, към който се преценява наличието на правно основание за признаване на трудов стаж за пенсиониране е 31.12.1999 г. Трудов стаж, който към 31.12.1999 г. не се зачита за трудов стаж по действащите към онзи момент правни норми, не може да бъде зачетен за пенсиониране. През периода на обучение на И. разпоредбата на чл. 79а, т. 1 от Правилника за прилагане на Закона за пенсиите (ППЗП - ДВ - бр. 7 от 1975 г., доп. - ДВ, бр. 86 от 1977 г.) е предвиждала, че се зачита за трудов стаж, пораждащ осигурителни права, периодът от време на обучение за придобиване на професия, повишаване на квалификацията и за преквалификация на лицата при условия и ред, определени от законодателя. Случаят на жалбоподателката не попада в тези изчерпателно изброени хипотези, при които законодателят, без да е налице трудово правоотношение, посочва, че времето се зачита за трудов стаж. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че от приложената към административната преписка трудова книжка 1132/28.04.1971 г. е видно, че прекратяването на трудовото правоотношение на касационния жалбоподател от 17.10.1973 г. е на основание чл. 29, б. к от КТ (отм.) поради заболяване на работника, а не поради съкращение, а това основание не е приложимо към хипотезите на т. 6 и т. 7 на чл. 79а от ППЗП (отм.), за да може да бъде зачетен претендираният период за трудов, съответно за осигурителен стаж. На това основание законосъобразно първоинстанционният административен съд приема, че към датата на подаване на заявлението си -15.09.2022 г. касаторката няма право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал.1 - ал. 2 КСО. Обосновано съдът е достигнал до извод, че към датата на подаване на заявлението за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст И. не отговаря и на изискванията на чл. 68, ал. 3 КСО. Съгласно последно посочената разпоредба, в случай, че лицата нямат право на пенсия по ал. 1 и ал. 2, през 2022 г., те придобиват право на пенсия при навършена възраст от 66 г. и 10 м. за жените и мъжете и не по малко от 15 г. действителен осигурителен стаж. От данните по делото се установява, че И. има доказан действителен осигурителен стаж от 14 г. 03 м. и 16 дни и спрямо нея не е изпълнена предвидената в чл. 68, ал. 3 КСО материалноправната предпоставка. Въз основа на изложеното Върховният административен съд, шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора на ответника по касация се дължат претендираните разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева и на основание чл. 143, ал. 3 АПК. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, шесто отделение