Решение № 11508 от 17.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6035/2025 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Родопа - Горна Оряховица - 96 ЕООД, подадена чрез пълномощника адвокат В. Коева, против решение 1324 от 23.04.2025 г., постановено по адм. дело 860/2024 г. по описа на Административен съд Велико Търново, с което са отхвърлени жалбите му срещу заповед 4309/16.10.2024 г. и заповед 4531/01.11.2024 г., двете издадени от кмета на Община Горна Оряховица. Касационният жалбоподател оспорва съдебното решение като неправилно, с изложени доводи за нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът не е обсъдил възраженията му, че в първата от заповедите не са визирани конкретни фактически и правни основания за издаването й. Не е посочена нормата на чл. 225, ал. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), коя от предвидените в нея хипотези е приложима и дали е относима за всички извършвани в обекта строително-монтажни работи (СМР) или само за някои от тях. Освен това органът е приел, че СМР се извършват без съгласуване със специализираните органи по опазване на здравето и околната среда, но не е посочил като правно основание чл. 147, ал. 5, т. 7 ЗУТ и съответните текстове от специалните нормативни актове, което е направил съдът. Липсва позоваване в акта и на чл. 38, ал. 5 ЗУТ за която съдът е приел, че е нарушена. По отношение заповед 4531/01.11.2024 г. също счита, че липсват мотиви и в нея са изложени несвързани с диспозитива й обстоятелства, което не е било констатирано от съда. Счита, че извършваните дейности в обекта се квалифицират като текущ ремонт, за който не се изисква разрешение за строеж, а за промяната на предназначението му е имало разрешение на главния архитект. Иска отмяна на атакуваното решение и потвърдените с него заповеди, респективно връщането на делото за ново разглеждане. Претендира разноски съгласно представен списък. Ответникът - кмет на Община Горна Оряховица, не изразява становище по касационната жалба и не прави искания. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, като пледира, че не са налице основания за отмяна на атакуваното съдебно решение. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: Административен съд Велико Търново е бил сезиран с жалби на Родопа - Горна Оряховица - 96 ЕООД, против горецитираните заповед 4309/16.10.2024 г. и заповед 4531/01.11.2024 г., двете на кмета на Община Горна Оряховица, които са били съединени за разглеждане в едно производство по адм. дело 860/2024 г. Със заповед 4309/16.10.2024 г. е наредено на основание чл. 223, ал. 1, т. 1 ЗУТ, спиране на незаконосъобразно извършваните вътрешни СМР в собствения на дружеството самостоятелен обект с идентификатор 16359.514.3054.1.12 по КККР на Горна Оряховица, без одобрена проектна документация, без разрешение за строеж, без съгласие на съседите и без съгласуване със специализираните органи по опазване на здравето и околната среда. С тази заповед е наредено и спиране на извършваните в обекта външни СМР при северната и източната козирка с колонада, но тази част не е била оспорена пред съда и не е предмет на разглеждане в първоинстанционното производство. В заповедта е включено разпореждане за предварителното й изпълнение, жалба на Родопа - Горна Оряховица - 96 ЕООД срещу което е била отхвърлена с определение 13499 от 11.12.2024 г. по адм. дело 11534/2024 г. на ВАС. Като мотиви за издаването на заповедта органът се е позовал на разрешение за промяна на предназначението 13/16.09.2024 г. за процесния обект от сладкарница в цех за преработка на меса, издадено на дружеството на основание чл. 147а ЗУТ, т. е. без извършване на СМР и установено при проверката извършване на СМР вътре в обекта - монтаж на термопанели по всички стени и тавани, изграждането на нова електрическа инсталация, демонтаж на старите врати и монтаж на нови, монтаж на вътрешни тела и тръбната мрежа за отопление, вентилация и климатизация на част от помещенията, изпълнена изравнителна замазка на пода на кота +/- 0,00 м. Със заповед 4531/01.11.2024 г., на основание предходната заповед 4309/16.10.2024 г. и на основание чл. 223, ал. 1, т. 3 ЗУТ е забранен достъпът до същия строеж и е разпоредено поставяне на отличителни знаци за ограничаване и недопускане на хора и механизация. Органът се е позовал на предварителното изпълнение на първата заповед, както и установено при проверка във връзка с подаден сигнал, че в обекта продължават да се извършват СМР и е започнала преработката на местни изделия. Поради това е преценено, че за обезпечаване спирането на незаконните строителни дейности е целесъобразно да се забрани достъпът до строежа. За да отхвърли жалбите съдът е приел, че заповедите са издадени от компетентен орган, в предвидената в форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Като липса на такова е преценено връчването на акта по чл. 224а, ал. 5 ЗУТ заедно с издадената въз основа на него заповед, предвид възможността да се осъществи правото на защита в хода на съдебното производство. Изложено е, че макар в чл. 224а, ал. 6 ЗУТ да е предвидено, че със заповедта за спиране на незаконния строеж по ал. 5 на същия член следва се забранява и достъпът до него, постановяването им в отделни актове не е съществено процесуално нарушение. По отношение материалната законосъобразност на заповед 4309/16.10.2024 г. е изложено, че предвид посочено в нея правно основание - разпоредбата на чл. 223, ал. 1, т. 1 ЗУТ, пряко препращаща към незаконните строежи по чл. 225, ал. 2 ЗУТ и предвид цитираните по-горе мотиви на органа, е налице хипотезата на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ - извършвани СМР без одобрени инвестиционни проекти и без разрешение за строеж. Съдът се е позовал на заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-техническа експертиза, че само една част от извършваните в обекта СМР са текущ ремонт по смисъла на § 5, т. 43 ДР ЗУТ. Друга част - преустройване на зали за хранене на първо и второ ниво в работни помещения с миялно и сушилни, с изграждане на съответните канализация, климатизация и ел. инсталация, се квалифицират като основен ремонт по смисъла на § 5, т. 42 ДР ЗУТ и могат да се извършват само след одобряване на инвестиционни проекти и издаване на разрешение за строеж. С установената от органа липса на съгласуване на извършваните СМР със специализираните органи, съдът е преценил, че не са спазени изискванията по чл. 142, ал. 5, т. 7 ЗУТ, вр. чл. 19, ал. 1 от Наредба 36 от 21 юли 2009 г. за условията и реда за упражняване на държавен здравен контрол и чл. 93, ал. 1, т. 1 от Закон за опазване на околната среда (ЗООС), а липсата на съгласие на етажните собственици - като нарушение на чл. 38, ал. 5 ЗУТ. Изрично съдът е посочил, че вътрешните и външните СМР не могат да се разграничават, а заедно съставляват установената Промяна на предназначението на самостоятелен обект - сладкарница в цех за преработка на меса от ДКЖ . Тя се квалифицира като строеж по § 5, т. 38 ДР ЗУТ, пета категория, съгласно чл. 137, ал. 1, т. 5, б. г ЗУТ, за който се изисква одобряване на инвестиционни проекти по аргумент от чл. 147, ал. 1 ЗУТ и издаване на разрешение на строеж, съгласно чл. 148, ал. 1 от ЗУТ, каквито в случая няма. По отношение на заповед 4531/01.11.2024 г. също е преценено съответствие с материалния закон, предвид установения с предходната заповед незаконен строеж по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Решението е правилно. При вярно установена фактическа обстановка съдът е достигнал до обоснован правен извод за отхвърляне на оспорването срещу обжалваните пред него заповеди. По своята правна същност спирането на изпълнението на строеж е принудителна административна мярка и целта на закона е да се преустанови извършването на едно незаконно строителство, като в хипотезата на чл. 224а, ал. 1 ЗУТ - спирането е до отстраняване на нарушенията, а в хипотезата на чл. 224а, ал. 5 ЗУТ, както e в случая, заради посоченото в заповедта правно основание по чл. 223, ал. 1, т. 1 ЗУТ - спирането е до издаване на заповед за премахване на строежа. Следователно, в случаите когато един строеж е незаконен по смисъла на чл. 225, ал. 2 ЗУТ и е в процес на изпълнение - започнали и продължаващи СМР, са налице материално-правните предпоставки за издаване на заповед за спиране изпълнението и забрана достъпа до този строеж. От анализа на тези разпоредби се налага извода, че първият релевантен факт за законосъобразното издаване на заповед за спиране, респективно забрана на достъпа до незаконен строеж, е наличието на извършващ се строеж, т. е. изпълнението на строежа да не е приключило, а да се осъществява към момента на извършената проверка и съставянето на констативния акт, както и към момента на издаване на заповедта за спиране на строителството и забрана на достъпа. Вторият факт е строежът да е незаконен. В настоящия случай са налице и двете предпоставки - наличието на извършващ се незаконен строеж по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, поради което правилно е разпоредено спирането на строителството и е забранен достъпът до строежа. Установеното при проверката строителство не представлява като цялостно извършване на текущ ремонт за да не се изисква издаване на разрешение за строеж заедно с одобряване на инвестиционни проекти. Дори да се приеме тезата на касационния жалбоподател, че част от извършваните СМР са текущ ремонт, то друга част от тях несъмнено се квалифицират като основен ремонт, за който снабдяването със строителни книжа е задължително. Правилна е тезата на административния съд, че извършваните СМР в обекта не може да се разглеждат по отделно и на части, тъй като с тях се осъществява един цялостен строителен процес, насочен към целената промяна в предназначението на обекта от сладкарница в цех за преработка на меса. Неоснователно се явява възражението за непосочване в заповед 4309/16.10.2024 г. на конкретни фактически и правни основания за издаването й. Изяснената по безспорен начин по делото фактическа обстановка сочи на постановено спирането на СМР в строежа, поради изграждането му без надлежно заверен проект и издадено разрешение за строеж, т. е. налице е хипотезата на ал. 5, чл. 224а ЗУТ. Именно в тази насока е и неизчерпателно визираното в заповедта правно основание на чл. 223, ал. 1, т. 1 ЗУТ, което съчетано с посочването в заповедта, че СМР се извършват без одобрени инвестиционни проекти и без разрешение за строеж, установяват незаконен строеж по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. При издаването на акта органът няма задължение наред с установените факти, да цитира и всички приложими правни норми. Важното е същите да бъдат приложени правилно, което в случая е спазено. Обстоятелството, че в атакуваното решение съдът се е позовал на всички относими за случая законови разпоредби, дори и тези които са преценени от органа, но не са посочени с изричен текст, не опорочава решението, а подпомага преценката за неговата законосъобразност. Досежно заповед 4531/01.11.2024 г. и възражението за липса на мотиви и липса на единство между тях и диспозитива й, следва да се посочи, че основната част от нейните мотиви са изложени в предходната заповед 4309/16.10.2024 г., към която тя препраща, включително наличието на незаконен строеж с описаните по-горе белези. Съгласно тълкувателно решение 16 от 31.03.1975 г. на ОСГК на Върховния съд, мотивите към административния акт могат да се съдържат в друг акт, съставен във връзка с производството. Изложеното в първата заповед представлява фактическото основание, съответстващи на посоченото във втората правно основание, което е мотивирало административният орган да постанови акта си. Описанието на подадените сигнали срещу осъществяването на строителството и констатациите на други контролни органи не сочат на противоречие между мотивите и диспозитива на заповедта. С оглед горното настоящата инстанция намира, че не са налице сочените от касационния жалбоподател основания за отмяна на атакуваното съдебно решение, поради което същото следва да се остави в сила. При този резултат на делото право на разноски има ответната страна, но тя не е поискала присъждането на такива. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,