Решение № 289 от 27.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3264/2015 г.
ВКСIV гражданско отделение27.01.2016 г.докладчик Димитър Димитров
Диспозитив
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 1012859/12.02.2015 г., подадена от А. Н. М. от [населено място], К., [улица], с Е. [ЕГН ], за отмяна на решение № 294/7.01.2015 г., постановено по гр. д. № 4050/2014 г. по описа на ВКС, ГК, I г. о. ОСЪЖДА А. Н. М. от [населено място], К., [улица], с Е. [ЕГН] да заплати на Н. Х. И. с Е. [ЕГН] и В. Х. И. с Е. [ЕГН], двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Н. Х. сумата от 800.00 лева разноски по делото. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 289 от 27.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3264/2015 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Димитър Димитров Производството по делото е по реда чл. 307, ал. 2 от ГПК и е образувано по молба с вх. № 1012859/12.02.2015 г., подадена от А. Н. М., за отмяна на решение № 294/7.01.2015 г., постановено по гр. д. № 4050/2014 г. по описа на ВКС, ГК, I г. о.
С посоченото решение, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, е било признато за установено по отношение на А. Н. М. и И. Н. И., че В. Х. И. и Н. Х. И. са собственици на недвижим имот, представляващ жилище от 136 м2, състоящо се от две стаи, дневна, две спални, антре, кухня-столова и баня-клозет, намиращо се в подпокривното пространство на жилищната сграда, построена в У. ** в кв. 35 по плана на [населено място], местност "III и. ч.", [улица], като И. Н. И., на основание чл. 108 от ЗС, е осъден да предаде на ищците владението върху имота.
Молителката твърди, че решението противоречи на решение от 7.10.1992 г., постановено по гр. д. № 2795/1992 г. по описа на Софийски градски съд, с което И. Н. И. е осъден да й предаде владението върху 1/4 идеална част от горния имот. Според нея с решението по гр. д. № 4050/2014 г. по описа на ВКС, ГК, I г. о. е пререшен спора за собствеността върху 1/4 идеална част от имота, по който вече има постановено решение, което е влязло в законна сила и обвързва страните със сила на присъдено нещо. Сочи, че в решението, чиято отмяна иска е прието за установено владение от страна на наследодателя на Н. Х. И. и В. Х. И., а именно Х. Н. И., което е било осъществявано чрез брат му И. Н. И., който е ползвал имота на основание сключен с владелеца договор за заем за послужване. Такива твърдения обаче липсвали по гр. д. № 2795/1992 г. по описа на Софийски градски съд, по което е уважен предявеният от А. Н. М. срещу И. Н. И. иск по чл. 108 от ЗС. Според молителката, ако в това производство И. Н. И. е направил такива твърдения искът й по чл. 108 от ЗС е щял да бъде отхвърлен. А. Н. М. твърди, че с решението по гр. д. № 4050/2014 г. по описа на ВКС, ГК, I г. о. се създава хипотеза, при която И. Н. И. трябва да й предаде владението върху 1/4 идеална част от имота, а едновременно с това да предаде целия имот на Н. Х. И. и В. Х. И., което е невъзможно. Освен това сочи, че тъй като в двете производства е било установено, че площта на съществуващата едноетажна сграда е около 80.00 м2, а на пристройката към нея е 36.90 м2, то тавански апартамент изграден над съществуващата сграда и над пристройката на същата с площ от 136.00 м2 не съществува, което прави решението по гр. д. № 4050/2014 г. по описа на ВКС, ГК, I г. о. неизпълнимо. С оглед на това твърдяно от нея противоречие М. излага доводи, че са налице основанията за отмяна на решение № 294/7.01.2015 г., постановено по гр. д. № 4050/2014 г. по описа на ВКС, ГК, I г. о. по чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК.
Насрещните страни по молбата за отмяна В. Х. И. и Н. Х. И. са подали отговор с вх. № 1026227/19.03.2015 г., с който са изразили становище, че същата е неоснователна и като такава трябва да се остави без уважение. Посочили са, че не е налице обективна идентичност и субективна идентичност между двата съдебни акта. Изложени са съображения, че Н. Х. И. и В. Х. И. не са били страни в производството по гр. д. № 2795/1992 г. по описа на Софийски градски съд, поради което не са обвързани от постановеното по него решение, а освен това същото решение е било обсъждано от съда при постановяване на решението по гр. д. № 4050/2014 г. по описа на ВКС, ГК, I г. о., чиято отмяна се иска.
От страна на И. Н. И. е подаден отговор с вх. № 1026818/20.03.2015 г. на молбата за отмяна, с който е изразено становище, че същата е неоснователна и като такава трябва да бъде оставена без уважение като изложените доводи са идентични с тези посочени от Н. Х. И. и В. Х. И.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, IV-то отделение, преценявайки твърденията на страните и представените от тях доказателства, намира за установено и доказано следното:
С решение от 7.10.1992 г., постановено по гр. д. № 2795/1992 г. по описа на Софийски градски съд И. Н. И. е осъден да предаде на А. Н. М. владението върху 1/4 идеална част от надстройката в южната част на жилищната сграда намираща се в [населено място], [улица], състояща се от две стаи и баня-клозет. За да постанови решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че А. Н. М. е собственик на идеалната част от имота на основание договор за дарение от баща си Н. И. Х.. Тъй като не е подлежало на касационно обжалване решението на Софийски градски съд е влязло в сила на датата на постановяването му - 7.10.1992 г. Впоследствие с решение № 294/7.01.2015 г., постановено по гр. д. № 4050/2014 г. по описа на ВКС, ГК, I г. о. е било признато за установено по отношение на А. Н. М. и И. Н. И., че В. Х. И. и Н. Х. И. са собственици на недвижим имот, представляващ жилище от 136 м2, състоящо се от две стаи, дневна, две спални, антре, кухня-столова и баня-клозет, намиращо се в подпокривното пространство на жилищната сграда, построена в У. ** в кв. 35 по плана на [населено място], местност "III и. ч.", [улица], като И. Н. И., на основание чл. 108 от ЗС, е осъден да предаде на ищците владението върху имота. Това решение, също както и това на Софийски градски съд, е влязло в сила от датата на постановяването му, а именно 7.01.2015 г.
Между страните в производството по отмяна не съществува спор, че двете посочени по-горе съдебни производства имат за предмет принадлежността на правото на собственост върху един и същи недвижим имот като първата разлика между тях е в обема на правото, чиято защита е търсена. В производството по гр. д. № 2795/1992 г. по описа на Софийски градски съд е разглеждан спор за принадлежността на 1/4 идеална част от правото на собственост, а в това по гр. д. № 4050/2014 г. по описа на ВКС, ГК, I г. о. за принадлежността на това право върху целия имот. Втората разлика е по отношение на субектите, които са искали съдебна защита на правото на собственост. Първото от посочените производства е било по повод на иск предявен от А. Н. М. срещу И. Н. И. В същото не са участвали Н. Х. И. и В. Х. И., които са ищци в производството по гр. д. № 4050/2014 г. по описа на ВКС, ГК, I г. о., в което И. Н. И. и А. Н. М. са ответници.
Съгласно разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК заинтересованата страна може да поиска отмяна на влязло в сила решение когато между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи. Съществуването на две противоречиви съдебни решения постановени между същите страни, по едно и също искане и на едно и също основание противоречи на установения с разпоредбите на чл. 299, ал. 1 и ал. 2 от ГПК принципа на непререшаемост на спора и прави невъзможно уреждането на отношенията между страните. Това налага отмяна на едно от двете решения, за да може тези отношения да бъдат разрешени по безспорен начин. При това се дава предимство на законосъобразното решаване на спора и съгласно чл. 307, ал. 4 от ГПК на отмяна подлежи неправилното решение, а не това постановено по повторно заведеното дело, което е трябвало да бъде прекратено по силата на чл. 299, ал. 2 от ГПК. С оглед на това основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК предполага идентичност между делата, по които са постановени двете решения като страни, правопораждащи факти и искане. Затова първото от изискванията за отмяна по този текст от закона е двете решения да са постановени между едни и същи страни. Тълкуване на последното понятие е дадено в т. 10 от ППВС № 2/29.09.1977 г., където е посочено, че такива са ищецът, ответникът, другарите в процеса, встъпилите или привлечените трети лица, наследниците и правоприемниците на първоначалните страни, както и приобретателите на спорното право, т.е. всички, по отношение на които решението има сила на присъдено нещо. В тази връзка Н. Х. И. и В. Х. И. не са били страни в производството по гр. д. № 2795/1992 г. по описа на Софийски градски съд, нито пък са имали качеството на необходими другари по него. Затова съгласно чл. 220, ал. 1 и чл. 221, ал. 1 от ГПК (отм.), респективно чл. 298, ал. 1 и ал. 2 от действащия ГПК постановеното в това производство решение не е задължително за тях и не ги обвързва със сила на присъдено нещо. Поради това не съществува пречка те да установяват притежавани от тях самостоятелни права върху недвижимия имот, който е предмет и на двата спора като при това не може да им бъде противопоставена сила на присъдено нещо по решение от 7.10.1992 г., постановено по гр. д. № 2795/1992 г. по описа на Софийски градски съд. Н. Х. И. и В. Х. И. са трети лица по отношение на това решение и ако със същото се засягат техни права то те разполагат с възможността да установяват същите по надлежния за това ред. С оглед на това решение от 7.10.1992 г., постановено по гр. д. № 2795/1992 г. по описа на Софийски градски съд и решение № 294/7.01.2015 г., постановено по гр. д. № 4050/2014 г. по описа на ВКС, ГК, I г. о. не са постановени между едни и същи страни по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК, в качеството им на ищци или ответници, които да са обвързани от силата на присъдено нещо и по двете. Това обстоятелство не се променя от факта, че в производството по гр. д. № 4050/2014 г. по описа на ВКС, ГК, I г. о. И. Н. И. и А. Н. М. са участвали в качеството на ответници по предявените искове. От тълкуването на разпоредбите на чл. 220, ал. 1 и чл. 221, ал. 1 от ГПК (отм.) респективно чл. 298, ал. 1 и ал. 2 от действащия ГПК, че адресати на силата на присъдено нещо са насрещните страни по спора, т. е. ищецът и ответникът по иска. Затова не се създава сила на присъдено нещо между лицата, които са участвали в съдебното производство в едно и също процесуално качество, такова на ищци или на ответници. Това произтича от обстоятелството, че с постановеното в исковото производство решение се разрешава спор само между двете насрещни страни, но не и между самите ищци или ответници. Поради това установеното с решение № 294/7.01.2015 г., постановено по гр. д. № 4050/2014 г. по описа на ВКС, ГК, I г. о. не се ползва със сила на присъдено нещо в отношенията между А. Н. М. и И. Н. И. и не пререшава спора, разрешен с решение от 7.10.1992 г., постановено по гр. д. № 2795/1992 г. по описа на Софийски градски съд. Предвид на това двете решения не са постановени между едни и същи страни по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК. Наличието на различни страни, в качеството им на ищци, в двете съдебни производства води и до различие в основанията на исковете, т.е. касае се до искове, с които всяка страна претендира свое самостоятелно право, поради което са различни както правопораждащите факти, така и обективираните в петитума на исковите молби искания.
С оглед на посоченото не са налице предпоставките на чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК за отмяна на решение № 294/7.01.2015 г., постановено по гр. д. № 4050/2014 г. по описа на ВКС, ГК, I г. о. и затова подадената от А. Н. М. молба за това трябва да бъде оставена без уважение. За пълнота следва да се посочи, че обстоятелството дали постановеното по гр. д. № 4050/2014 г. по описа на ВКС, ГК, I г. о. решение може да бъде реално изпълнено не представлява основание за отмяна на същото. Основанията за отмяна са изчерпателно изброени в закона и не могат да се прилагат разширително или по аналогия. Факта, на който молителката основава твърдението си за невъзможност за изпълнение на решението може да бъде основание за неговата неправилност, но не и за отмяната му.
Предвид изхода на делото А. Н. М. ще трябва да заплати на Н. Х. И. и В. Х. И. сумата от 800.00 лева разноски по делото.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение