Решение № 669 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 478/2009 г.

Решение № 669 от 15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 478/2009 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Марио Първанов Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. А. А., А. А. Д., Л. М. и М. К. А., всички със съдебен адрес на пълномощника им адвокат Б. П. -[населено място], срещу въззивно решение № 253 от 27.11.2008 г. на В. апелативен съд по гр. д. № 317/2008 г. в частта, с която е оставено в сила решение № 32 от 28.03.2008 г. на Русенския окръжен съд по гр. д. № 138/2007 г. за отхвърляне предявените искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за периода 01.01.2003 г. - 31.12.2003 г. за сумата 18 755.51 лв. Изложени са твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касаторите въззивният съд неправилно е приел, че искът е неоснователен, тъй като ответникът не е поканен писмено да заплаща обезщетение за ползите, от които ги е лишил. Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], не е заявил становище. С определение № 824 от 21.07.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 253 от 27.11.2008 г. на В. апелативен съд по гр. д. № 317/2008 г. поради противоречивото разрешаване на материалноправните въпроси за това какво трябва да е съдържанието на писмената покана по смисъла на разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС. По този въпрос следва да се приеме, че не е необходимо в писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС да се посочват съсобствените части на ищците, начина на обезщетяване и размера на претендираното обезщетение. По реда на чл. 290 ГПК вече е постановено и решение № 466 от 21.05.2010 г. на ВКС, IV г. о. по гр. дело № 4249/2008 г., с което е прието, че касаторите - ищци са поканили валидно по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС ответника да заплаща обезщетение. С това решение е прието, че съобразно разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обезщетението се дължи от момента на получаване на писменото поискване. По естеството си то представлява едностранно волеизявление, от което следва да е видно, че лишеният от ползване иска да му се заплаща обезщетение. Веднъж отправено, писменото искане се разпространява неограничено във времето докато съществува съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Поради това не е нужно за всеки период от време, докато трае ползването на съсобствената вещ само от единия или няколко съсобственици, да се отправя писмена покана. Без значение е дали поканата е нарочна. Същата може да се съдържа и в искова молба за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира същата за основателна поради следните съображения: Според въззивния съд за част от процесния период съсобствените сгради и помещения са били отдавани под наем, поради което ответникът не е ползвал лично същите. Освен това няма и писмено искане от ищците за плащане обезщетение за ползата, от която са лишени. Двете представени по делото искания не са достатъчно конкретизирани относно съсобствените части на ищците, начина на обезщетяване и размера на претендираното обезщетение, поради което искът е неоснователен. Първият извод на въззивния съд е неправилен. Обстоятелството дали за исковия период процесните имоти са ползвани лично от ответника или са били отдавани под наем е без значение за основателността на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС. Това е така, защото съсобствениците, които са лишени от ползването на съсобствения имот имат възможност да избират дали да искат съразмерно с частта си получената наемна цена или да претендират обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. В случая те са избрали втората възможност. С оглед изложеното по-горе следва да се приеме за неправилен и другият решаващ извод на въззивния съд за липса на писмена покана по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС. По делото е безспорно установено, че страните са съсобственици на процесните имоти като ищците притежават общо 18.327 % идеални части. За процесния период имотите са ползвани само от ответника. Според приетата по делото техническа експертиза дължимото на ищците обезщетение за ползване за процесния период /01.01.2003 г. - 31.12.2003 г./ е 18 755.53 лв. При тази безспорно установена фактическа обстановка въззивният съд е направил необоснован извод за неоснователност на исковете. Това налага касиране на въззивното решение в обжалвана част и произнасяне по съществото на спора. Според изложеното по-горе исковете трябва да бъдат уважени като основателни общо за сумата 18 755.51 лв. Съобразно изхода на спора на касаторите трябва да бъдат присъдени 2 537.84 лв. деловодни разноски. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.