Решение № 306 от 3.10.2014 г. на ВКС по н. д. № 1004/2014 г.

Решение № 306 от 3.10.2014 г. на ВКС по н. д. № 1004/2014 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Харалампиев Производството е образуване по искане на осъдения И. Г. Д. за възобновяване на внчд № 58/2013 г. и отмяна на постановеното по него определение № П-31 от 5.12.2013 г. по описа на Военно-апелативния съд на Р. България. Искането е с оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на закона при постановяване на определението, както и на решение № П-31 от 30.07.2012 г. по внохд № П-30/2012 г. на Военно-апелативния съд. В съдебно заседание искането се поддържа изцяло лично от осъдения И. Г. Д. и от защитника му адв-Е. М.. Представителят на Върховната касационна прокуратура намира искането изцяло неоснователно, тъй като постановеното определение по внчд № 58/2013 г. на Военно-апелативният съд е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд на РБ първо наказателно отделение, като съобрази становищата на страните и за да се произнесе взе предвид следното: С присъда от 16.02.2011 г. по нохд № П-217/2011 г. на Софийски военен съд, И. Г. Д. е признат за виновен за това, че за периода от м. октомври 2006 г. до м. октомври 2010 г. в [населено място], без съответно разрешение изискващо се от Закона за банките и Закона за кредитните институции, извършвал по занятие банкови сделки, като отпуснал кредити с лихва на осем различни лица и от тази дейност получил значителни неправомерни доходи, в общ размер на 40 850 лв, поради което на основание чл. 252, ал. 2, във вр. ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на пет години лишаване от свобода, глоба в размер на пет хиляди лева и конфискация на л. а. "марка" с рег. [рег. номер на МПС], л. а. "марка", с рег. [рег. номер на МПС] и лекотоварен автомобил "марка", с рег. [рег. номер на МПС] . С присъдата Д. е признат за виновен и за извършено по отношение на В. И. И. от [населено място] престъпление по чл. 209, ал. 2, във вр. ал. 1 от НК, като на посоченото основание и чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК на подсъдимия е било наложено едно общо най-тежко наказание от пет години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален "Строг" режим в затвор, към което са присъединени наказанията "глоба" и "конфискация". С решение № П-31 от 30.07.2012 г. по внохд № П-30/2012 г. на Военно-апелативния съд присъдата е потвърдена. С решение № 550/18.04.2013 г. по н. д. № 1637/2012 г. на Върховния касационен съд, трето наказателно отделение решението на въззивната инстанция е оставено в сила, с което и постановената първоинстанционна присъда е влязла в сила. С искане за възобновяване на наказателното дело осъденият Д. е сезирал Върховната съдебна инстанция, което с разпореждане от 20.01.2014 г. на зам. председателя на ВКС и Председател на Наказателната колегия му е отказано, тъй като с решението по н. д. 1637/2012 г. на ВКС постановеният въззивен съдебен акт е проверен по касационен ред и поради това, въззивното решение е окончателно и не подлежи на проверка по реда на възобновяване на наказателни дела. В производство по чл. 306, ал. 1, т. 1 от НПК, по нохд № П-217/2011 г. на Софийски военен съд с определение от 30.10.2013 г. на основание чл. 53, ал. 2, б. "б" НК, придобитата чрез престъплението по чл. 252, ал. 2, във вр. ал. 1 НК сума от лихви-40850/четиридесет хиляди осемстотин и петдесет/лв., представляваща значителни неправомерни доходи е отнета в полза на държавата и Д. е осъден да я заплати. С определение № П-31 от 5.12.2013 г. по чнд № 58/2013 г. на Военно-апелативния съд е потвърдил определението на Софийския военен съд по нохд № П-217/2011 г. и това въззивно определение, понастоящем е предмет на проверка по реда на възобновяването. Искането на осъдения за възобновяване на производството по делото е допустимо, защото е подадено на основание чл. 420, ал. 2 НПК, в срока по чл. 421, ал. 3 НПК спрямо влязъл в сила подлежащ на възобновяване по чл. 419 НПК съдебен акт, но по същество е неоснователно. От обстоятелствените мотиви на определението е видно, че по реда на чл. 313 и чл. 314 от НПК съдът е извършил проверка по възраженията на осъдения, че първоинстанционния съдебен акт е постановен в нарушение на закона и при допуснати съществени процесуални нарушения. Тези възражения срещу обжалваното определение въззивната инстанция приела за несъстоятелни, в подкрепа, на което изложила подробни съображения. Доводът за незаконност на въззивния съдебен състав постановил атакуваното определение е неоснователен. Той е мотивиран от осъдения с довода, че не е било уважено искането му за отвод на съдебния състав, тъй като към момента на разглеждане на въззивната му жалба срещу първоинстанционното определение той вече не е бил военнослужещ. Въззивният състав е отговорил на направения отвод, като мотивирано го оставил без уважение. Настоящия съдебен състав споделя изводите в тази посока на Военно-апелативния съд, като следва да допълни, че съгласно гл. ХХХI от НПК - "ОСОБЕНИ ПРАВИЛА ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛА, ПОДСЪДНИ НА ВОЕННИТЕ СЪДИЛИЩА", подсъдността на наказателно дело на военни съдилища се определя от особеното длъжностно качество на субекта към момента на извършване на престъплението-лицата изчерпателно посочени в чл. 396 от НПК, а е безспорно установено, че в инкриминирания период И. Г. Д. е бил на военна служба във военно формирование на Българската армия, откъдето е освободен със Заповед № КВ 248/20.05.2013 г. на Министъра на отбраната. Не може да се сподели и довода направен от осъдения и защитата му, че съдилищата неправилно са приложил разпоредбата на чл. 53, ал. 2, б. "б" НК. С влязлата в сила присъда по нохд № П-217/2011 г. на Софийски военен съд, И. Г. Д. е признат за виновен в извършено престъпление по чл. 252, ал. 2 НК във вр. с ал. 1 НК, като в резултат на което престъпление получил неправомерен доход, който представлява елемент от състава на престъплението и който очевидно води до приложението на чл. 53, ал. 2, б. "б" НК. Обсъжданата норма по силата, на която придобитото чрез престъпление се отнема в полза на държавата е императивна. Приложението й от съда е задължително след установяване наличието й като елемент от фактическия състав на престъплението по чл. 252, ал. 2 НК, както е сторено в случая. Останалите доводи на осъдения отразени в исканията му регистрирани в деловодството на ВКС с вх. № 1731/1.09.2014 г. № 1736/2.09.2014 г., № 1700/26.08.2014 г. касаят оплакванията му срещу влязлата в сила осъдителна присъда на Софийски военен съд и на решението на Военно-апелативния съд, с което тя е потвърдена, които по-изложените вече по-горе съображения не могат да бъдат разгледани поради тяхната процесуална недопустимост. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ намира постановеното определение по внчд № 58/2013 г. на Военно-апелативния съд за правилно и законосъобразно, а искането за възобновяване- изцяло неоснователно. Ето защо и на основание чл. 426 НПК във вр. с чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК Върховният касационен съд на РБ, трето наказателно отделение