Решение № 149 от 24.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4627/2017 г.

Решение № 149 от 24.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4627/2017 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по чл. 290-293 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 7612/15.06.2017 г., подадена от И. Д. Г. от [населено място], срещу решение № 181/04.05.2017 г., постановено от Плевенски окръжен съд по в. гр. д. № 162/2017 г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора против [община] иск с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът И. Д. Г. е собственик на 1/2 ид. част от недвижим имот, представляващ ПИ с кадастрален номер 114022, целият от 4. 004 дка по КВС на [населено място]. С определение № 272/22.05.2018 г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване е допуснато на основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /в редакцията на разпоредбата към момента на подаване на касационната жалба/ по въпроса прекъсва ли се упражняването на фактическата власт върху имот и тече ли придобивна давност, когато наследодателят е упражнявал фактическата власт преди кооперирането, основана на частен писмен договор за покупко-продажба. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост. Излагат се съображения, че по делото е установено, че имотът се владял и преди 1964 г., както и след месец май, 1992 г., като владението е било прекъснато в промеждутъка привидно, докато е било в действие ПМС № 216/1964 г., но по партидата на наследодателя в ТКЗС имотът е бил негова собственост. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това бъде признато, че правото на собственост е придобито по давност като предявеният от него иск бъде уважен. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба [община] изразява становище, че жалбата е неоснователна по изложените в отговора съображения. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното: И. Д. Г. е предявил срещу [община] иск за признаване право на собственост върху недвижим имот с твърдението, че имотът е принадлежал на неговия наследодател Д. Г. И., което обстоятелство се удостоверява от опис-декларация за членство в ТКЗС, договор от 1947 г. и клетвена декларация, които документи обаче са унищожени. Твърди, че наследодателят ползвал имота до 1964 г., когато е бил предаден на ТКЗС, след което през 1992 г. след подадено заявление по ЗСПЗЗ е предоставен за ползване с протокол от О. до утвърждаване на плана за земеразделяне. Когато поискал да се снабди с констативен нотариален акт за правата си обаче установил, че за имота е съставен акт за частна общинска собственост. С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е неоснователен. За безспорно е прието, че И. Д. Г. е наследник на Д. Г. И., починал на 20.12.1974 г., който е вписан като член-кооператор в списъка на кооператорите в ТКЗС – [населено място] с обозначение на земята за лично ползване – дворно място, застроено 0. 090 дка, незастроено 2. 410 дка и ниви 3. 200 дка. Взето е предвид обстоятелството, че на 09.11.2009 г. земеделска земя с площ от 4. 004 дка, част от която е процесната, е актувана като частна общинска собственост с АЧОС № 4212, съставен на основание заповед № 176/24.11.2008 г. на директора на ОД "З"-П. и протоколно решение № 1/15.10.2008 г. на комисията по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ. Взето е предвид обстоятелството, че с протокол от 25.06.1992 г. ПК-гр. Долна Митрополия след като е разгледала заявление и декларация вх. № 3377/26.05.1992 г., е предоставила на И. Г. за временно ползване до утвърждаване и прилагане на плана за земеразделяне земеделска земя в размер на 2 дка дворно място в землището на [населено място], като подобни документи /заявление и декларация/ не са представени по делото, за да може да се прецени тяхното съдържание и компетентният орган не е възстановил правото на собственост по предвидения в ЗСПЗЗ ред. За неоснователна е приета и претенцията за придобиване правото на собственост въз основа на наследяване, тъй като към момента на смъртта на неговия наследодател през 1974 г. имотът е бил включен в ТКЗС и следва да се счита за новооткрито наследство след влизане на ЗСПЗЗ в сила и правото на собственост следва да бъде възстановено по реда на ЗСПЗЗ с постановено от ПК /ОС3 конститутивно решение, какъвто акт по делото няма. Така изложените от въззивния съд съображения и при наличието на данни в показанията на свидетеля Д. В. Г., че от 1935 г. бащата на И. Д. Г. е владял имота, който купил заедно със своя брат, са обусловили необходимостта от допускане на касационно обжалване, доколкото изводът на въззивния съд за недоказаност на твърдението, че наследодателят Д. Г. И. е притежавал правото на собственост върху процесния недвижим имот противоречи на възприетата в практиката на ВКС теза за възможността правото на собственост върху земеделски имот да бъде придобито по давност чрез владение, осъществявано въз основа на писмен договор с начален момент, предхождащ кооперирането на земеделските земи. В решение № 456/03.06.2010 г. на Първо ГО на ВКС по гр. д. № 835/2009 г. е прието, че когато наследодателят е упражнявал фактическа власт върху имота преди кооперирането му, основана на частен писмен договор за покупко-продажба, по разпореждане на закона /чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ/ давността не се счита прекъсната с кооперирането на земята и необходимият давностен срок е изтекъл в полза на наследодателя. Така даденото разрешение следва да намери приложение и към настоящия правен спор, с оглед на което изводът на въззивния съд, че И. Д. Г. не се легитимира като собственик на имота в качеството си на наследник на Д. Г. И. следва да се приеме за неправилен. След като по делото е установено от списъка на член-кооператорите в ТКЗС-с. Горна Митрополия, че дворно място от 2. 410 дка е оставено на наследодателя Д. Г. И. за лично ползване, а свидетелят Д. В. Г. /братовчед на касатора/ категорично заявява, че В. Г. /баща на свидетеля/ и Д. Г. /чичо на свидетеля и баща на касатора/ са купили имота през 1935 г. и оттогава са го работили до 1964 г., неправилно въззивният съд е приел, че в полза на Д. Г. И. не е изтекла придобивната давност – от 1935 г. до кооперирането предвиденият в ЗИСС (отм.); 20-годишен давностен срок е изтекъл. Казаното от свидетеля се потвърждава и от останалите доказателства по делото, включително протокола на О. -гр. Долна Митрополия от 26.05.1992 г., съгласно който същият имот е предоставен на И. Д. Г. в качеството му на наследник по закон на Д. Г. И. до утвърждаването на плана за земеразделяне, с който да бъдат определени границите на имотите в съответното землище. Характеристиките на имота, с оглед на които същият не е бил включен в блоковете на ТКЗС и фактическата власт върху него не е била отнемана от наследодателя при образуване на ТКЗС, се потвърждават и от заключението на изслушаната по делото СТЕ, според което кварталът, в който се намира процесния имот, е в регулация от 1912 г., изключен е от регулацията след 1961 г. съгласно МПС № 216/1964 г., т. е. като урегулиран имот е бил оставен за единствен стопански двор на наследодателя. Съгласно чл. 11 от Примерния устав на ТКЗС, кооператорите запазват собствеността върху внесената земя, включена в регулационния план на селището, в нейните реални граници, като с ПМС № 216/1964 г. са уредени случаите, когато дворните места на земеделските стопани-кооператори са били включени в регулационния план при приемането им за членове на ТКЗС, но по-късно са били изключени от регулационния план. Според изразеното от ОСГК на ВС становище в ТР № 104/26.06.1964 г. и в тези случаи стопаните-кооператори запазват правото си на собственост в реални граници върху дворното място. Настоящият състав споделя това становище и го възприема като приложимо към настоящия случай изцяло, доколкото по делото е установено, че към момента на образуване на ТКЗС процесният имот е бил включен в регулационния план на селото и изключен по-късно при действието на ПМС № 216/1964 г. С оглед на това следва да се приеме, че към момента на смъртта си /20.12.1974 г. / Д. Г. И. е притежавал правото на собственост върху процесния недвижим имот и това право е преминало по наследство в патримониума на касатора И. Д. Г., като заявяването му за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ не е било необходимо /правото на собственост е било запазено в реални граници/. И след като по делото не е установено, че друго лице е придобило собствеността, доколкото по отношение на този имот предпоставките на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, посочен като основание за актуване на имота в съставения на 09.11.2009 г. Акт за частна общинска собственост, не са налице /наследодателят е запазил правото на собственост върху имота в реални граници и провеждане на процедура по възстановяване на собствеността не е било необходимо/, по реда на чл. 293 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно и вместо това предявеният иск бъде уважен. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение