Решение № 1438 от 13.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5320/2007 г.

Решение № 1438 от 13.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5320/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218и, вр. чл. 218а, б. "а" ГПК от 1952 г. (отм.), вр. § 2, ал. ПЗР ГПК обн. ДВ бр. 59/ 2007 г. Образувано е по жалба на БКС "С" А., гр. С. против въззивно решение № 189/18.06.2007 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр.д. № 2216/2004 г. Касаторът твърди недопустимост на атакувания съдебен акт, като постановен по нередовна искова молба, както и неправилност, по съображения за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на въззивното решение и постановяване на друго от Върховния касационен съд, с което претенцията да бъде отхвърлена, ведно с присъждане на разноски по чл. 64, ал. 2 ГПК (отм.). Ответниците по касация В. А. М. и Д. А. М. Т. - С. не вземат становище по реда на чл. 218г ГПК (отм.). В съдебно заседание чрез адв. Г излагат доводи за неоснователност на касационната жалба и молят за присъждане на съдебно-деловодни разноски. Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадени в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил това на първостепенния Софийски градски съд, е осъдил ответника Б, А., София да предаде на В. А. М. и Д. А. М. подробно описан недвижим имот, находящ се в гр. С., ул. "Г" № 6. За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че наследодателя на ищците А, починал на 9.09.1985 г., е бил собственик на процесния имот по силата на договор за покупко-продажба, оформен в нот. акт № 130/12.04.1941 г. и договор за доброволна делба от 17.04.1941 г. Той е лишен от българско поданство и във връзка с това е отнето цялото му имущество с У. № 448/1948 г. на П. на ВНС. Имотът е бил предоставен за стопанисване и управление на ССП "С" - Б. район, като през месец ноември е отписан от дълготрайните активи. Съдът е приел, че след като към 17.09.1991 г. имотът е бил държавен, то с оглед неговото предназначение и съгласно § 7, т. 6 ЗМСМА е преминал в собственост на общината, с което се обяснява и счетоводното отписване през месец ноември, същата година. Акт за частна общинска собственост е съставен по-късно, през 1998 г., но той само констатира правото на собственост, а не го създава. В периода 1994-1998 г. имотът е воден като ДМА по баланса на "Б", впоследствие на "БКС" С., ЕООД, като липсват първични документи, поради което и съдебните експерти не са отговорили какво е основанието да бъде вписан, а впоследствие отписан имота. С решение № 40/09.11.1998 г. на СОС е открита процедура за приватизация на БКС С. ЕООД. Съгласно решение № 46/29.03.1999 г. е увеличен капиталът на едноличното търговско дружество с имоти, описани в приложение № 2, между които и процесния имот. На 14.04.1999 г. е сключен договор между СОС и "Б" за продажба на 75% от капитала на приватизиращото се дружество. При тези данни съдът е приел, че имотът не е бил притежание на държавното предприятие "Б", защото не му е бил предоставен за стопанисване и управление. Не е станал и собственост на БКС С. ЕООД, защото не е осъществена хипотезата на чл. 17а ЗППДОП. Съдът, също така е установил, че ищците М са отправяли искане за връщане на имота до кмета на общината на 28.12.1992 г., 20.04.1999 г., 8.06.1999 г., до областния управител на 9.11.1998 г. и до БКС С. ЕООД на 15.06.1998 г. От своя страна и заместник кмета на С. община е уведомил "Б" А., че разпореждането с имота с приватизационната сделка е недействително, защото към него момент е подлежал на връщане на бившите собственици. Съдът е изложил съображения, че основанието, на което е отнет имота е именно указа, а не Закона за българското поданство, въз основа на който е издаден. В същото време е развил доводи, че приложимата норма в случая е чл. 7 ЗАВОИ, като е приложил разширително тълкуване на нормата с оглед духа и буквата на закона и целените от него правни последици. Приел е, че по този ред подлежи на възстановяване собствеността върху отнети имущества не само на основание ЗБГ, но и на основание ЗБП. Съдът е приел, че е спазен 6-месечния срок по чл. 8, ал. 2 ЗАВОИ, като в рамките на административната процедура, претенциите на М. не са удовлетворени. В резултат е заключил, че ищците се легитимират като собственици на имота по чл. 2, ал. 1 ЗВСВОНИ и чл. 7 ЗАВОИ. Съдът е установил, че към момента на предявяване на иска, който според него е релевантен, ответникът упражнява фактическа власт върху същата вещ, включително чрез трето лице-наемател. Изложени са съображения, че е налице и субективният елемент на владението и в заключение е прието, че пасивната материално-правна легитимация по ревандикационния иск е също установена. Решението е валидно, допустимо и правилно като краен резултат. Исковата молба е редовна и имотът, предмет на иска е достатъчно индивидуализиран, като страните нямат спор за обекта на ревандикацията, а той е в режим на етажна съсобственост. Ето защо, без значение е дали теренът, върху който е изградена самата сграда, в който се намира обекта, е индивидуализиран по актуален план, защото в случая, квотата от земята е припадащата се идеална част от общите части на сградата. Дори и да не са изобщо споменати, те се следват като неделима част от целия обект. Ако има спор относно размера, то той е между етажните съсобственици и разрешаването му става по друг ред, с друг иск. Цитираната съдебна практика от касатора няма отношение към случая, тя е за урегулирани имоти, описани по стара и променена регулация. Представянето на скица също няма отношение към редовността на исковата молба, защото тя в случая не е нужна с оглед идентификацията на вещта - ресторант, описан с прилежащите му помещения, както и идеална част от общите части на сградата, включително правото на собственост върху земята. Крайният извод на въззивния съд, че ищците се легитимират като собственици на имота по силата на реституция, е правилен, макар и мотивите му да подлежа на корекция: Хипотезите и реда, уредени в чл. 2, ЗВСВОНИ и чл. 7 ЗАВОИ са различни, като е невъзможна реституция едновременно и по двата способа. В случая, конфискацията по ЗБП не попада в приложното поле на ЗАВОИ и нормата не може да бъде тълкувана разширително. Не е осъществен и фактическия състав на чл. 2, ал. 1 ЗВСВОНИ, защото не указът е нормативното основание за одържавяването. Той е издаден въз основа на ЗБП, който е нормативният акт, а с указа е индивидуализиран субекта, както е предвидено в чл. 44 от закона. Настоящият състав обаче, намира, че ЗБП не предвижда възможност за подобна конфискация - на цялото настоящо и всяко бъдещо имущество, без връзка със задължения на лишения от поданство, каквато е предвидена в чл. 46 от същия. В тази връзка приема, че конфискацията е в нарушение на Закона за българското поданство и поради това, попада в хипотезата на чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ. Към датата на влизане в сила на разпоредбата, имуществото е било общинско и е без значение за реституционния ефект, дали е част от капитала на БКС "С" ЕООД, защото то е от категорията на посочените в закона - търговско дружество по чл. 61 ТЗ. Неоснователни са поради това и оплакванията на касатора за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от въззивния съд, поради отказа да се съберат доказателства за преобразуването на държавното предприятие в общинско. Страните не спорят, а и сам касаторът признава в жалбата си, че към 27.11.1997 г. дружеството е общинско ЕООД, както е приел и въззивния съд на базата на събраните по делото доказателства. Нормата на чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ възстановява собствеността ex lege, материалноправна е (няма обратно действие), поради което релевантен момент за реституционния ефект е влизането й в сила - 27.11.1997 г. Ето защо, без значение са и развитите от касатора доводи за последващи промени в дружеството, включително и неговата приватизация, защото всички тези обстоятелства са настъпили след като наследниците на М. са възстановили по силата на закона собствеността си върху отнетото му недвижимо имущество. Оплакването, посочено в писмените бележки на касатора, че съдът се бил произнесъл "в повече от поисканото" е заявено след срока по чл. 218в ГПК (отм.), но, доколкото то засяга допустимостта на атакуваното решение, следва да бъде разгледано. То е неоснователно, като настоящият състав вече изложи съображения, че прилежащите към имота помещения, както и общите части в етажната собственост, следват обекта; те са неделима част от него. В случая, предмет на иска не е предаване владение върху част от имот (например, конкретно описана стая или друго помещение от самостоятелен обект), а цялата недвижима вещ. Следователно, обект на защита е той, с всичките му части и принадлежности. Твърдението, че спорният имот е различен от отнетия, не касае валидността на решението. То е нововъведено - не само, че е заявено след сроковете по чл. 218в ГПК, но този факт не е бил спорен в инстанциите по същество, включително и при първата касация, а и предвид данните по делото не е имало съмнение за съда, че конфискувания имот съществува реално и до размерите при отнемането му, съгласно чл. 1, ал. 1 ЗВСВОНИ и доколкото не е настъпило обстоятелство или факт по чл. 3, ал. 1 ЗОСОИ. За пълнота на изложението може да се посочи още, че и в хода на касационното производство, като навежда за първи път този довод, страната не изяснява твърдението си - спорният имот няма нищо общо с отнетия от М. или е новосъздаден на мястото на унищожената или разрушена конфискувана вещ, съответно е резултат на някакво преустройство, при което старият обект не може да бъде отделен и пр. Обективни данни за изложеното и не съществуват по делото. Обосновано и в съответствие с разпореденото в чл. 108 ЗС апелативният съд е направил извод за установено владение върху имота от ответника, сега касатор. Следва да се посочи, че релевантният за спора момент е датата на формиране на силата на присъдено нещо по делото, а това е заседанието, в което са слушани устните прения в инстанцията по същество. В случая - 5.04.2008 г. Ето защо, оплакванията в касационната жалба за липсата на доказателства кой владее вещта при подаване на исковата молба, са неоснователни. При наличните доказателства, признати и в касационната жалба за осъществявана фактическа власт върху имота от наемател, сключил договор в хода на процеса с касатора - ответник по иска, не може да се направи друг извод, освен, че последният отговаря по чл. 108 ЗС. Владението може да се осъществява, както лично, така и чрез трети лиза, а наемателите са именно такива. Те държат имота от името и за наемодателя. Именно от действията на последния произтича и фактическата власт за наемателя. Изтичането на срока на наемния договор е факт, който сам по себе си няма отношение към установеното владение от ответника. Сам той и не е представил доказателства, които да сочат на промяна относно пасивната материално-правна легитимация. При тези съображения, следва да се приеме, че въззивното решение не страда от пороците, въведени като основание в касационната жалба, която се явява неоснователна. Ответниците по касация, с оглед изхода на спора, имот право на съдебно- деловодни разноски за инстанцията, но не са представили доказателства, че са сторили такива, поради което и искането им по чл. 64 ГПК (отм.) следва да бъде оставено без уважение. МОТИВИРАН от горното, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение