Решение № 5757 от 27.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3417/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Е. М. - малолетен, действащ чрез А. М. в качеството му на баща и законен представител, чрез процесуалния представител адв. А. Гонев, срещу решение №40807 от 05.12.2025г., постановено по адм. дело №8908/2025г. на Административен съд – София-град, с което е отхвърлена жалбата му срещу отказ рег. №5364р-16667/22.07.2025г. на директор на Дирекция „Миграция“ – МВР. С касационната жалба се твърди неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и връщане на делото на административният съд за ново разглеждане от друг състав, при условия на евентуалност прави искане за отмяна на съдебният акт и постановяване на нов по същество на спора, с което да се отмени административният акт. В съдебно заседание процесуалния представител е заявил, че поддържа касационната жалба, както и че претендира присъждане на разноски в настоящото производство, представляващи заплатена държавна такса. Ответникът – Директорът на Дирекция „Миграция“- МВР, чрез процесуалния си представител старши юрисконсулт Л. Пенева, в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна, прави искане същата да бъде отхвърлена, а съдебното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че не са налице касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Предлага съдебният акт като правилен и законосъобразен да бъде оставен в сила. Върховният административен съд - четвърто отделение, в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд – София-град е образувано по жалба на Е. М., малолетен, действащ чрез законния си представител А. М. – баща, срещу Отказ за предоставяне на статут на лице без гражданство с рег. №5364р-16667 от 22.07.2025г., издадено от директора на Дирекция „Миграция“ – МВР. За да отхвърли жалбата срещу отказа, съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в писмена форма с всички необходими реквизити по чл. 59 от АПК, при спазване на процедурата предвидена в Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ и Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България /ППЗЧРБ/, както и процедурните правила съгласно АПК. Административният съд е анализирал относимите разпоредби по ЗЧРБ, както и разпоредбата на чл.1, параграф 1 от Конвенцията за статут на лицата без гражданство и е приел, че на посочената дефиниция предполага извода, че тя не препраща към правата, с които разполагат лицата с гражданство, нито към реда за предоставяне на гражданство или пък за достъп до гражданство. Въз основа на което определянето дали едно лице се разглежда като гражданин в съответствие със законодателството на съответната държава, предполага анализ на начина, по който тази държава на практика е прилагала своите закони за гражданството, поради което в процесния случай това несъмнено означава да се направи преглед на съответните закони на държавата, с която лицето има привързаност. В настоящия случай като правно основание за постановяване на отказа е чл. 21д, т. 4 от ЗЧРБ. Доказателствената тежест за установяване, че малолетният е лице без гражданство се носи от същия. Лицето, поискало предоставяне на статут на лице без гражданство има възможността да събере документи в тази насока, както по отношение на неговата националност, така и по отношение на правото му на пребиваване в съответната страна. В процесният случай, малолетния е обосновал искането си само на обстоятелството, че не притежава документ за гражданство. От доказателствата по делото и по – специално от уведомление №159382 от 02.09.2024г. на Консулския отдел на Посолството на Руската федерация в България и удостоверение №101/2024г. от 13.11.2024г. на Консулския отдел на Посолството на Р.Армения в Р.България, малолетния и неговите родители не са предприели действия по отношение на придобиване на гражданство, като не са направени необходимите запитвания до посолствата на двете държави. От доказателствата по делото се установява обстоятелството, че малолетния е могъл да придобие гражданство в Руска Федерация, както и в Р.Армения. Бездействието на същия е отчетено от административния орган, поради което на основание чл. 21д, т. 4 от ЗЧРБ е издаден отказа. Съдът е приел, че лицето действително е родено в Република България и в удостоверението му за раждане е посочено, че е с гражданство Руската Федерация. Административният съд е приел, че бездействието на малолетния и родителите му да уредят правния му статут не го прави автоматично лице без гражданство по смисъла на Конвенцията, на което да следва да бъде предоставен статут в страна, в която твърди, че трайно пребивава. Въз основа на изложеното съдът е счел за законосъобразен оспореният отказ. Решението е правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които да налагат неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснената фактическа и правна обстановка, след задълбочено обсъждане на аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да се остави в сила. Неоснователно е възражението на касатора, че е допуснато нарушение изразяващо се в това, че не е съобразена разпоредбата на чл. 15 от Закона за закрила на детето. Съгласно разпоредбата на чл. 21в, ал.1 от ЗЧРБ е предвидено, че производството за предоставяне на статут на лице без гражданство започва с писмено заявление, подадено лично в дирекция "Миграция" или в сектор/група "Миграция" при Столичната дирекция на вътрешните работи и областните дирекции на Министерството на вътрешните работи. А съгласно ал. 2 е уредено, че заявлението на малолетно лице се подава от неговите родители или настойници. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 63а, ал. 4 от Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България. В чл. 63б, ал.1, предложение първо и второ от ППЗЧРБ е предвидено, че след като бъде подадено заявлението, дирекция "Миграция" или сектори и групи "Миграция" при ОДМВР провеждат интервю, като писмено уведомяват кандидата за датата, мястото и часа на провеждане на интервюто. За малолетните лица интервюто се провежда с техните родители или настойници. А в ал. 3, предл. второ и трето е прието, че за малолетните лица протоколът се подписва от техните родители и настойници, а за непълнолетните лица се приподписва от родителите или от попечителите им. В случаите на непридружени непълнолетни лица и малолетни лица протоколът се подписва/приподписва съгласно чл. 15, ал. 7 от Закона за закрила на детето. В настоящият случай заявлението за предоставяне на статут на лице без гражданство е подадено от придружен малолетен, следователно за административният орган не е било налице задължение да осигури участие в административното производство на социален работник с оглед чл. 15, ал. 4 от ЗЗДет. Не е налице колизия между ЗЗДет и ППЗЧРБ, тъй като с разпоредбата на чл.7а от ЗЧРБ изрично е предвидено, в кой случай е необходимо малолетните и непълнолетните да се представляват от дирекция „Социално подпомагане“, а именно, когато същите са непридружени, какъвто безспорно не е настоящия случай. Неоснователен е довода на касационния жалбоподател, че решението е материално незаконосъобразно. Съгласно чл. 21б, ал. 1 ЗЧРБ статут на лице без гражданство може да се предостави на чужденец, който не се разглежда като гражданин на нито една държава в съответствие с нейното законодателство, а съгласно, ал. 2, редът за предоставяне на статут на лице без гражданство се определят с този закон и правилника за прилагането му. Разпоредбата е в съответствие с ратифицираната от Република България, Конвенция за статута на лицата без гражданство, приета в Ню Йорк на 28.09.1954 г. Според чл. 21д, ал. 4 ЗЧРБ директорът на дирекция "Миграция" или оправомощено от него длъжностно лице издава решение за отказ за предоставяне на статут на лице без гражданство, когато се установи, че кандидатът пребивава незаконно на територията на Република България към датата на подаване на заявлението и не отговаря на изискванията на този закон и на правилника за неговото прилагане относно предоставянето на статут на лице без гражданство. Следва да бъде отбелязано, че съгласно чл. 1 параграф 1 от Конвенцията за статута на лицата без гражданство, лице без гражданство означава лице, което не се разглежда като гражданин на нито една държава в съответствие с нейното законодателство. Приема се, че въпросите на гражданството са част от вътрешната компетентност на съответната държава. Приложимостта на вътрешното право, обаче може да е ограничена от редица решения на други държави или от международното право. През 1949 г., преди приемането на Конвенцията за бежанците, в доклада, подготвен от Икономическия и социален съвет на ООН, в част ІІІ посочва, че са налице две категории лица без гражданство – лица без гражданство de jure и лица без гражданство de facto. Лицата без гражданство de jure са тези, които не са граждани на никоя държава, защото, или поради рождение, или пък впоследствие, те не са получили гражданство или, защото по време на живота си те са загубили своето гражданство и не са придобили ново гражданство. Лицата без гражданство de facto са тези, които напускайки страната, на която са граждани, повече не се ползват от защитата и подкрепата на националните власти или поради причината, че тези власти отказват да им дадат тази защита и подкрепа, или пък, защото те самите са отхвърлили защитата и подкрепата на държавата, на която са граждани. Анализът на посочената дефиниция предполага извода, че тя не препраща към правата, с които разполагат лицата с гражданство, нито към реда за предоставяне на гражданство или пък за достъпа до гражданство. Поради тази причина определянето дали едно лице се разглежда като гражданин в съответствие със законодателството на дадена държава налага анализ на начина, по който тази държава на практика е прилагала своите закони за гражданството, поради което в случая това несъмнено означава да се прегледат и съобразят съответните закони на държавата, с която лицето има привързаност (страните, чиито граждани са родителите на малолетното лице). Безспорно е, че в случая доказателствената тежест за установяване, че жалбоподателят е лице без гражданство е била у него. Лицето, поискало предоставянето на статут на лице без гражданство, е имало възможност да събере всички необходими документи в тази насока, както по отношение на неговата националност, така и по отношение на правото му на пребиваване в съответната страна. Няма спор, че искането за получаване на статут е било мотивирано само с обстоятелството, че лицето не притежава документ за гражданство. Видно от приложените по делото доказателства - Уведомление № 159382/02.09.2024г. от Посолството на Руската федерация в България и Удостоверение № 101/13.11.2024г. от Консулския отдел на посолството на Република Армения в Република България, молителят и неговите родители не са предприели действия по отношение на придобиване на гражданство, като не са направени необходимите постъпления до посолствата на двете държави, въпреки предвидения за това ред и възможност за това в националното им законодателство. Жалбоподателят е могъл да придобие гражданство на Руската федерация или на Република Армения, като бездействието му, и по-точно това на неговите родители правилно е отчетено от административния орган, поради което на основание чл. 21д т. 4, предл. второ ЗЧРБ е издаден процесният отказ. Компетентният административен орган правилно е преценил, че за Е. М. съществува правна възможност да придобие руско или арменско гражданство, като дете на граждани на тези страни, а бездействието на родителите му не го прави автоматично лице без гражданство по смисъла на Конвенцията, на което да следва да бъде предоставен статут. С оглед на което заявителят не се явява лице без гражданство de jure. Освен това, по смисъла на § 1, т. 3б от ДР на ЗЧРБ, Е. М. пребивава незаконно на територията на Република България, тъй като не отговаря на условията за престой и никога не е имал разрешено право на пребиваване на някое от основанията по чл. 22 ЗЧРБ. При което са налице и двете кумулативно дадени предпоставки за постановяване на отказ по чл. 21д, т. 4 ЗЧРБ – чужденецът пребивава незаконно на територията на Република България към датата на подаване на заявлението и същият не отговаря на изискванията на ЗЧРБ и ППЗЧРБ относно предоставянето на статут на лице без гражданство. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното съдебно решение е съобразено с материалния и процесуалния закон, обосновано е и не страда от релевираните с касационната жалба пороци. Затова то следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора искането на касатора за присъждане на разноски по делото, предвид разпоредбата на чл.143, ал.1 АПК, е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. На основание чл.143, ал.3 от АПК е основателно искането на ответника за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Същите следва да бъдат в размер на 102.26 евро, определен според чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, към която препраща чл.78, ал.8 от ГПК във вр. с чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл.1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,