Решение № 8884 от 03.07.2009 г. на ВАС по адм. д. № 4093/2009 г.

Решение № 8884 от 03.07.2009 г. на ВАС по адм. д. № 4093/2009 г., II о., докладчик съдията Таня Радкова Производството е по чл. 208 и следващите АПК. Образувано е по касационна жалба на Петър Трендафилов Трендафилов, от гр. София, чрез неговия пълномощник срещу решение № 1139/23.01.2009 г. по адм. д. № 708/2008 г. на Административен съд София -град. Счита обжалваното решение за неправилно и претендира отмяната му. Ответникът по касационната жалба- началникът на ДНСК-София чрез своя представител намира касационната жалба за неоснователна. Ответниците Стилиян Владимиров Христов и Володя Антимов Лозанов чрез своя процесуален представител застъпват становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. За да се произнесе по съществото на касационната жалба, разгледана с оглед наведеното основание за отмяна съгласно чл. 218, ал. 1 АПК, настоящата инстанция взе предвид следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с жалба от касатора срещу заповед № РД-14-374/18.09.2007 г. на заместник-началника на ДНСК, с която му е наредено да премахне незаконен строеж, "водопровод по ул. с ОК 375-371 до имот № 027130- участък от поцинковани тръби, изпълнен непосредствено до улица и полски път-публична общинска собственост като изграден без одобрени проекти и разрешение за строеж, в нарушение на чл. 148 и чл. 137, ал. 3 ЗУТ. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, решаващият съд е развил следните доводи: Констатацията на вещото лице, че се касае за водопроводно отклонение, не съответства на доказателствата по делото. Касае се за водопровод, който представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДРЗУТ. Същият не съответства на разпоредбите, действали към момента на изграждането му през 1993 г. - чл. 37 и чл. 55 ЗТСУ (отм.) и чл. 231 ППЗТСУ (отм.), така и към актуалните такива- чл. 137, ал. 3 ЗУТ. Жалбоподателят не е представил доказателства за законността на строежа, поради което е незаконен. Така постановеното решение е неправилно при следните съображения : На първо място, преценката на всеки оспорен административен акт е цялостна съгласно чл. 168 АПК. В конкретния случай заповедта е лишена от фактически обстоятелства, а именно липсва посочване времето на изграждането на процесния строеж. Доколкото в този смисъл оспорената заповед препраща към изготвения констативен акт № IV -2016-3/16.08.2007 г., в него се сочи, че строежът е изграден през 1993 г., като за него са представени одобрен проект № 54/2003 г. и разрешение за строеж № 1/2003 г. Според констатациите на акта, разрешението за строеж е отменено с влязло в сила съдебно решение по адм. д. № 664/2003 г. на Ловешкия окръжен съд, поради което строежът е без изискващи се книжа. В аспекта на изложеното заповедта е без фактически основания. Фактическите основания са фактическите констатации, които е направил административният орган и въз основа на какви доказателства, за да ги подведе към към съответната правна норма. В случая, позовавайки се на констативния акт, органът приема за година на извършване на строежа 1993 г., а незаконността му се обосновава с отменено разрешение за строеж през 2003 г и нарушени разпоредби на ЗУТ. Само на това основание съдът е следвало да отмени оспорения административен акт, който не индивидуализира строежа, времеизвършването му и нарушените разпоредби, квалифициращи го като незаконен. След като се касае за извършен през 1993 г. строеж, то приложимите правни норми не са посочените от органа в обжалваната заповед разпоредби на ЗУТ. Поради това заповедта е незаконосъобразна, тъй като не е обоснована с релевантни за приложената от органа правна норма поради следното : На първо място, нито органът, нито съдът е изяснил характера на изградено. В този смисъл както в констативния акт, така и в обжалваното решение е направено смесване на построеното през 1993 г. и това, което е следвало да се изгради по отмененото разрешение за строеж от 2003 г. В първия случай се касае за сградно водопроводно отклонение до имота на жалбоподателя, а във втория до изграждане на водопровод, при което се забранява връзката с водопроводното отклонение. Това, че се касае за водопроводно отклонение, изградено през 1993 г., е приета за установена фактическа констатация в цитираното адм. д. № 664/2003 г. на Ловешкия окръжен съд и приложените по делото писмени доказателства- констативен акт № 9/2000 г., според който са изпълнени водопроводни отклонения за захранване на имотите на Стилиян Христов, П. Трендафилов, Р. Добрев и Г. Богданова - праводател на конституираното като заинтересовано лице Лозанов. В контекста на изложеното настоящата инстанция приема за необоснована от доказателствата по делото фактическата констатация на първостепенния съд, че се касае за водопровод, а не водопроводно отклонение. Заключението на вещото лице в този смисъл е категорично - касае се за трето по ред в махала Ореша сградно водопроводно отклонение, захранващо единичен консуматор. Като такива са квалифицирани и отклоненията до имотите на Володя Лозанов -водопроводно отклонение по чл. 193, ал. 4 ЗУТ съгласно учредено от община Тетевен право до прокара отклонение и разрешението за ползване на водопроводно отклонение за водоснабдяване на два имота в махала "Ореша", издадено в полза на Стилиян Христов. По аргумент на цитираната разпоредба - чл. 193, ал. 4 ЗУТ, нейният аналог е разпоредбата на чл. 210 ППЗТСУ, действаща към момента на изграждането на процесното сградно водопроводно отклонение, както и разпоредбата на чл. 153 ППЗТСУ. В конкретния случай е процедирано съобразно тези разпоредби -налице е удостоверение на кметството на с. Голям Извор изх. № 390/27.07.1993 г., с което се разрешава на посочените лица, включително и касатора, прекарването под съществуващия черен път от махала "Ореша" до техните имоти ВК и ЕЛ захранване, приложени са проекти за водопроводи за частни имоти извън регулация на с. Голям Извор, договор- декларация от 06.08.1993 г. за изграждане на ВК- резервоар и водопровод към местата на жалбоподателя и праводателите на Лозанов и Христов. Вещото лице установява също, че жалбоподателят Трендафилов е редовен абонат към "ВиК" -Тетевен от 1995 г. Предвид изложеното се опровергава констатацията на съда, че се касае за незаконен строеж. Процесното сградно водопроводно отклонение е изградено през 1993 г., поради което е приложим този материален закон, който е част от действащото материално право към този момент. Така изградено водопроводно отклонение не се е нуждаело от изрично разрешение за строеж съгласно нормите на чл. 153 и чл. 210 ППЗТСУ (отм). Поради това оспорената заповед не е обоснована с факти, които са част от приложимата правна норма на чл. 225, ал. 1 и ал. 2, т. 2 ЗУТ, както е приел административният орган и като такава е материално незаконосъобразна. Като е приел, че същата е валиден и законосъобразен административен акт, съдът неправилно е приложил материалния закон. Тъй като делото е изяснено от фактическа страна, решението като противоречащо на материалните разпоредби следва да бъде отменено и вместо него следва да се постанови друго в смисъл на отмяна на оспорения акт. Решението е недопустимо в частта, с която е постановено при участието на Стилиян Христов и Володя Лозанов като заинтересовани лица. В административното производство по премахване на незаконен строеж участници са само административният орган и лицето, адресат на акта. Никакви други лица не са засегнати от разпоредителната част на административния акт, за да бъдат заинтересовани такива в съдебноадминистративното производство. Няма и правна норма, която в този случай да сочи други лица като заинтересовани- например съседите на имота, в който е изграден приетият за незаконен строеж. Ето защо такива лица не са легитимирани да участват като заинтересовани в производството по оспорване на административен акт със съдържание като обжалваната заповед, тъй като никой не може да претендира неблагоприятни последици в чужда правна сфера. Воден от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, второ отделение