Решение № 520 от 29.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6480/2007 г.

Решение № 520 от 29.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6480/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Марио Първанов Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "б" ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК . Образувано е по касационна жалба на С. С. Х., град К., и Г. С. Х., град С., срещу решение № 105 от 3.06.2005 г. по гр. д. № 1006/2004 г. на Пловдивския апелативен съд. Изложени са твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за отмяна по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Според касаторите неправилно въззивният съд е приел, че паричното задължение на държавата по чл. 2, ал. 7 ЗОСОИ е без определен срок. Правото им на предварително и равностойно обезщетение е възникнало по силата на закона от момента на превръщането на имота им в публична собственост на държавата - 01.02.1999 г. Административните и съдебните актове по признаване на правата им и по определяне на оценките нямат правопораждащо действие, а само установително действие. В случая е доказано, че забавеното изпълнение се дължи на недобросъвестното поведение на областния у. на Кърджали и МФ. Разпоредбите на чл. 39, ал. 3 от Закона за устройството на държавния бюджет и чл. 399, ал. 2 ГПК (отм.) не освобождават от отговорност държавата за забавено изпълнение. Ответникът по касационната жалба М. на ф., град С., оспорва жалбата. Ответникът по касационната жалба Жалбата е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното: Пловдивският апелативен съд е отменил решение № 61 от 14.10.2004 г. по гр. дело № 326/2004 г. на Кърджалийския окръжен съд в частта, с която М. на ф. е осъдено да заплати на С. С. Х. и Г. С. Х. сумите: по 3 054 лв. за всеки един от двамата, представляващи обезщетение за забавено плащане върху главница от 27 861 лв., считано от 20.07.2001 г. до 17.04.2002 г. и по 2 593.14 лв. за всеки един от двамата, представляващи обезщетение за забавено плащане върху главница от 27 348 лв. за периода 08.10.2001 г. - 30.05.2002 г. По реда на чл. 208, ал. 1 ГПК (отм.) е отхвърлил исковете като неоснователни. Първоинстанционното решение е оставено в сила в частта, с която са отхвърлени исковете на С. С. Х. и Г. С. Х. срещу М. на ф. в останалата част до предявените размери по 10 857.55 лв. за всеки от тях, мораторна лихва върху сумата 27 861 лв. за периода 03.08.1999 г. - 17.04.2002 г. и по 11 114.47 лв. за всеки от тях, мораторна лихва върху сумата от 27 348 лв. за периода 03.08.1999 г. - 30.05.2002 г., както и в частта, с която са отхвърлени исковете срещу О. администрация Кърджали. Въззивният съд е приел, че М. на ф. не е изпаднало в забава, тъй като е платило обезщетенията по чл. 2, ал. 7 ЗОСОИ в срок съобразно разпоредбите на чл. 39, ал. 3 ЗУДБ и чл. 399, ал. 2 ГПК (отм.). Основателни са доводите на касаторите, че разпоредбите на чл. 39, ал. 3 ЗУДБ и чл. 399, ал. 2 ГПК (отм.) и съответно недопустимостта на принудителноизпълнение на парични задължения срещу държавата не означава, че тя като длъжник не дължи обезщетение за забавено изпълнение на парични задължения. Посочените разпоредби определят само специален ред за събиране на паричните вземания - от предвидения за това кредит по бюджета на учреждението, а при липса на такъв най-късно от следващия бюджет. Държавата и държавните учреждения на общо основание дължат обезщетение за забавено изпълнение на парични задължения. Не може обаче да бъде споделен доводът на касаторите за момента, от който МФ е изпаднало в забава. Действително правото на обезщетение по чл. 2, ал. 7 ЗОСОИ възниква по силата на самия закон (ex lege). Изискуемостта на вземанията обаче настъпва едва след приключване на административните производства по ЗОСОИ, с които е определена дължимата престация и поканата за изпълнение. За паричното задължение от 27 861 лв. длъжникът МФ е изпаднал в забава на 20.07.2001 г., а за паричното задължение от 27 348 лв. - на 08.10.2001 г. Отговорността по чл. 86 ЗЗД е само за неизпълнение на парично задължение в срок. Доводите за наличие и на недобросъвестно неизпълнение на задължения от служители на областната администрация Кърджали и МФ са извън предмета на делото. Посочените основания за материална незаконосъобразност налагат касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Съобразно изложеното по-горе предявените от С. С. Х. и Г. С. Х. срещу М. на ф. искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите: по 3 054 лв. за всеки един от двамата, представляващи обезщетение за забавено плащане върху главница от 27 861 лв., считано от 20.07.2001 г. до 17.04.2002 г. и по 2 593.14 лв. за всеки един от двамата, представляващи обезщетение за забавено плащане върху главница от 27 348 лв. за периода 08.10.2001 г. - 30.05.2002 г., трябва да бъдат уважени като основателни. Съобразно изхода на спора М. на ф. трябва да бъде осъдено да заплати на касаторите деловодни разноски в размер на 319.39 лв. По изложените съображения и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на IV г.о.