Решение № 290 от 25.06.2012 г. на ВКС по н. д. № 891/2012 г.

Решение № 290 от 25.06.2012 г. на ВКС по н. д. № 891/2012 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Харалампиев Производството е образувано по касационна жалба от подсъдимия Т. Р. Ш. срещу решение № 61 от 24.02.2012 г. по внохд № 84/2012 г. на Софийския апелативен съд. В жалбата е изложено основанието за изменяване на обжалвания съдебен акт по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК подкрепено с довода, че подсъдимият съжалява за извършеното и е спомогнал за разкриване на обективната истина-обстоятелства, които не са отчетени в достатъчна степен от съда и това е довело до налагането на явно несправедливо наказание. Прави се искане за изменяване на въззивното решение и намаляване на наказанието. Пред ВКС жалбата се поддържа от подсъдимия и защитника му по изложените в нея доводи. Представителят на ВКП излага становище, че не са налице релевираните от подсъдимия основания за изменяване на решението, което като правилно и законосъобразно, следва да се остави в сила. За да се произнесе, Върховният касационен съд съобрази следното: С присъда № 378 от 14.12.2011 г. по нохд № 5641/2011 г. Софийският градски е признал подсъдимия Т. Р. Ш. за виновен в това, че на 24.08.2011 г. около 17.10 часа в [населено място], на трамвайната спирка на [улица], при слизане от трамвайна мотриса, движеща се по маршрут № 22, при условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи-златни украшения на обща стойност 337.50 /триста тридесет и седем и 0.50 /лева от владението на 72-годишната З. И. К., с намерение противозаконно да ги присвои като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, във вр. чл. 198, ал. 1, във вр. чл. 29, ал. 1, б. "б" и чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на четири години лишаване от свобода като е определил първоначален "Строг" режим за изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е приспаднал от определеното наказание времето, през което Ш. е бил с взета мярка за неотклонение "задържане под стража", считано от 4.10.2011 г. до влизане на присъдата в сила. С решение № 61/24.02.2012 г. по внохд № 84/2012 г. на Софийския апелативен съд присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 от НПК намира жалбата на касатора за неоснователна. Производството пред първата инстанция е проведено по реда на глава ХХVII НПК при спазване на всички процесуални изисквания. Преценката на съдилищата за наказание в атакувания размер почива на законовия механизъм за определянето му предвид процедурата по чл. 371, т. 2 НПК, при която е разгледано наказателното дело. Съгласно чл. 373, ал. 2 НПК, в случаите на чл. 372, ал. 4 НПК, ако съдът постанови осъдителна присъда, определя наказанието при условията на чл. 58а от Наказателния кодекс, т. е. при определяне на наказанието съдът се ръководи от Общата част на този кодекс и намалява така определеното наказание с една трета. В случая, при определяне наказанието на подсъдимия Ш. за извършеното от него престъпление Софийският градски съд е изпълнил задължението си по чл. 373, ал. 2 от НПК като го е индивидуализирал при отчитане на обстоятелствата по чл. 54 от НК и правилно го е редуцирал съобразно изискването на чл. 58а от НК. В съответствие с правомощията си по чл. 313 и чл. 314 НПК втората съдебна инстанция изцяло е проверила правилността на обжалваната присъда, включително и по довода за явна несправедливост и пунктуално е отговорила на всички доводи за незаконосъобразност, съдържащи се във въззивната жалба на подсъдимия като е изложила съображения, защо не ги възприема за основателни. За да може третата инстанция да коригира размера на наказанието, следва преди всичко да установи, че то е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК - очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на наказанието. В случая, тези условия не са налице. Решаващите по фактите съдилища са отчели конкретиката на извършеното от подсъдимия деяние по време, място и механизъм на реализираните от него неправомерни действия, довели до настъпване на вредоносните последици. Не са останали вън от вниманието им и фактите, свързани с личността на извършителя, в аспекта на отрицателните характеристични данни и множеството му предишни осъждания, част от които нямат отношение към правната квалификация на инкриминираните с обвинителния акт престъпления. До този момент Ш. е осъждан на лишаване от свобода общо четири пъти с влезли в сила присъди за тежки умишлени престъпления, които осъждания сочат трайно възприет от него престъпен модел на съществуване и за завишената му лична степен на обществена опасност. Правилно е преценена липсата на ефективно упражнено предупредително и възпиращо въздействие чрез постановените спрямо него предишни осъдителни присъди, което не оправдава оплакването на Ш. за явна несправедливост на наложеното му общо наказание. При индивидуализиране на наказанията в рамките на императивните предписания на чл. 373, ал. 2, във вр. чл. 371, т. 2 от НПК се преценява и процесуалното поведение на подсъдимия в хода на наказателното производство, включително и депозираните самопризнания. Последните, обаче, следва да се преценяват внимателно, с оглед характера и съдържанието им на доказателствен източник и средство за защита. Ако са спомогнали действително и своевременно за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител в хода на досъдебното производство, а не са логично следствие от ефективната дейност на органите на разследването, те трябва да се отчитат като смекчаващо обстоятелство, включително и в санкционните рамки по чл. 58а от НК. В случая, тази хипотеза не е налице, с оглед предприетите своевременни и адекватни действия на компетентните органи по разкриване на престъплението и техния автор. Ето защо, жалбата на касатора е неоснователна и като такава следва да се остави без уважение, а обжалваното въззивно решение като правилно и законосъобразно се остави в сила. Противното би било проява на неоправдан либерализъм спрямо подсъдимия и в противоречие на принципа за съответност на наказанието с престъплението, закрепен в чл. 35, ал. 3 от НПК. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд на РБ, III н. о.