Решение № 5367 от 22.5.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба, подадена от зам. председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет /ДАБ при МС/, чрез процесуалния му представител юрисконсулт А. Несторов, срещу решение 6067/21.10.2022 г., постановено по адм. дело 5883/2022 г. по описа на Административен съд-София град. Релевирани са доводи за неправилност на съдебния акт като необоснован и постановен в противоречие с приложимия материален закон, по които се претендира отмяната му и отхвърляне на жалбата, по която е образувано първоинстанционното производство. Ответникът П. Ерохин чрез Ю. Ерохина негова майка и законен представил, гражданин на Казахстан, в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК, не представя отговор на касационната жалба. В открито заседание по делото лично и чрез процесуалния му представител адвокат Т. Илиев оспорва касационната жалба и прави искане за оставяне в сила на атакуваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура, взел участие в настоящото производство, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, като прецени доводите на страните и данните по делото, приема, че касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима, а разгледана по същество - основателна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на П. Ерохин, гражданин на Казахстан, чрез негов законен представител Ю. Ерохина, срещу решение 4168/20.05.2022 г. на зам.- председателя на ДАБ при МС, с което на чужденеца е отказано предоставянето на хуманитарен статут. Пред първостепенния съд е събрана цялата административна преписка по издаване на оспорения акт, ведно с преписката по решение 2027/01.08.2018 г. на председателя на ДАБ, с което на Ю. Ерохина и двете й малолетни към онзи момент деца, първоначално е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Това решение е отменено в частта, в която е отказан хуманитарен статут, с влязло в сила решение 936/17.02.2021 г. на АССГ, постановено по адм. дело 9176/2018 г., при което и на основание чл. 173, ал. 2 АПК делото е изпратено като преписка на административния орган за ново произнасяне по молбата за предоставяне на хуманитарен статут, със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона, състоящи се в изясняване на релевантните факти, обсъждане на данните за положението на рускоговорящите в Казахстан и извършването на преценка за наличието на други хуманитарни причини по смисъла на чл. 9, ал. 8 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/, за предоставяне в случая на хуманитарен статут, при съобразяване и на най-добрия интерес на детето, установен в Конвенцията на ООН за правата на детето и дефиниран в българското законодателство в § 1, т. 5 от Допълнителната разпоредба /ДР/ на Закона за закрила на детето /ЗЗД/. След връщане на преписката, органа е издал атакуваното пред АССГ решение 4168/20.05.2022 г., с което е отказан хуманитарен статут на П. Ерохин. Административният съд приел за установено следната, фактическа обстановка: Ю. Ерохина пристигнала в Република България, заедно с малолетните си деца С. Малая и П. Ерохин легално, с издадена в Казахстан виза, през м. август 2017 г. и на 22.08.2017 г. подава молба до ДАБ при МС, с която искала международна закрила за себе си и своите деца. Като причина за напускане на страната им по произход, Ю. Ерохина заявила пред административният орган, че съпругът й имал проблеми - бил изнудван от неизвестни лица за пари, във връзка с бизнеса му. При третото интервю, заявила че са получавали заплахи затова, че са руснаци. Твърди, че синът ѝ често се сблъсквал с отрицателно отношение от страна на казахските деца и имал конфликти, както и че има здравословни проблеми и му предстоят изследвания. Посочила, че не иска да се установят в Русия, защото лицата, които са преследвали съпруга ѝ може да ги открият там. На 07.09.2021г. е проведено интервю с П. Ерохин, в което твърди, че има здравословни проблеми, посещава българско училище в гр. София, учителите и децата били добри и се отнасяли добре с него и много искал да остане в България. По административната преписката е бил приложен социален доклад за П. Ерохин, изготвен от Дирекция Социално подпомагане Красно село, със заключение, че не съществуват преки и непосредствени рискове за физическото, психическото, нравственото, интелектуалното, и социалното развитие на П. Ерохин. Относно материалната законосъобразност на атакувания акт съдът приел, че видно от бежанската история на жалбоподателя, се установявало липса на преследване, което да обосновава някоя от причините, посочени в чл. 9, т. 3 от ЗУБ, тъй като от представената справка в момента не е наличен вътрешен или международен въоръжен конфликт на територията на Казахстан, како и че не се говори за безогледно насилие в страната и живеят различни етноси. По отношение на разпоредбата на чл. 9, ал.8 от ЗУБ, съдът приел, че административният орган е допуснал съществени нарушения на административно-производствените правила, защото не са изпълнени дадените от Административен съд-София град задължителни указания с решение 936/17.02.2021 г. относно обсъждането на висшия интерес на детето, и хипотезата на чл. 9, ал. 8 ЗУБ. Така мотивиран отменил акта на админстративния орган и върнал делото, като преписка на административния орган за ново произнасяне по молбата за закрила, съобразно задължителните указания относно тълкуването и прилагането на закона в мотивите на решението. Решението е неправилно, като необосновано и постановено в нарушение на приложимия материален закон. Формираните от съда правни изводи не са обусловени от фактите по делото, спрямо които приложимият материален закон, макар и правилно издирен, е тълкуван и приложен погрешно, извън контекста на фактическата установеност по делото. Материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут са уредени с чл. 9 ЗУБ, в чиито ал. 1, ал. 6 и ал. 8 са посочени различните хипотези, в които е допустимо предоставянето на този вид международна закрила. Според тези текстове, хуманитарен статут се предоставя на чужденец, който не отговаря на изискванията за предоставяне на статут на бежанец и който не може или не желае да получи закрила от държавата си по произход, тъй като може да бъде изложен на реална опасност от тежки посегателства, като: 1. смъртно наказание или екзекуция, или 2. изтезание, нечовешко или унизително отнасяне, или наказание, или 3. тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт /чл. 9, ал. 1 ЗУБ/. Хуманитарен статут се предоставя и на членовете на семейството на чужденец с предоставен хуманитарен статут, при условие, че семейните връзки предшестват влизането на чужденеца на територията на страната и доколкото това е съвместимо с личния им статус, и не са налице обстоятелствата по чл. 12, ал. 2 ЗУБ /чл. 9, ал. 6 ЗУБ/, като може да бъде предоставен и по други причини от хуманитарен характер, както и поради причините, посочени в заключенията на Изпълнителния комитет на Върховния комисар на Организацията на обединените нации за бежанците /чл. 9, ал. 8 ЗУБ/. Посочените условия за предоставяне на хуманитарен статут въвеждат в националното ни законодателство правилата относно предоставянето на статут на субисидарна закрила, регламентирани в Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13.12.2011 г. относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила /Директива 2011/95/ЕС/ и в Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26.06.2013 г. относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила /Директива 2013/32/ЕС/, при което и по аргумент от решение 5/14.06.2022 г., постановено по конституционно дело 13/2021 г. от Конституционния съд на Република България, единствено прочитът на чл. 9 ЗУБ, в контекста на европейските правни норми, в чието приложно поле той попада, може да разкрие в пълнота неговите цели, съдържание и правни последици, чието съответстващо на нормите на Европейския съюз тълкуване на вътрешните правни норми е определящо за прилагането му. Така, според чл. 18 Директива 2011/95ЕС държавите-членки предоставят статут на субсидиарна закрила на гражданин на трета държава или на лице без гражданство, които отговарят на условията за субсидиарна закрила в съответствие с глави II и V, като съгласно чл. 15 от горната директива, чието систематическо място е в глава V "Условия за субсидиарна закрила", тежките посегателства са същите като тези, посочени в чл. 9, ал. 1 ЗУБ, а именно: а/ смъртно наказание или екзекуция; или б/ изтезание или нечовешко или унизително отношение, или наказание, наложено на молител в държавата на произход; или в/ тежки и лични заплахи срещу живота и личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт. Според намиращата се в глава II "Оценяване на молбите за международна закрила" на Директива 2011/95/ЕС, разпоредба на чл. 4, § 3, оценяването на молбите за международна закрила следва да бъде извършено за всеки отделен случай, като се вземат под внимание изброените в тази норма елементи, сред които и дали е разумно да се смята, че молителят би могъл да се ползва от закрилата на друга държава, чието гражданство той би могъл да поиска. Вярно е, че както чл. 6а ЗУБ, и съображение 18 от Преамбюла на Директива 2011/95/ЕС и съображение 33 от Преамбюла на Директива 2013/32/ЕС, както и чл. 24, § 1 и § 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз, а разбира се и чл. 3, § 1 и сл. от Конвенцията за правата на детето на Организацията на обединените нации /приета на 21.11.1989 г., обн. ДВ бр. 55/1991 г., в сила от 03.07.1991 г./, поставят висшия интерес на детето, като водещ императив във всяко касаещо го производство, в частност - налагат при прилагането на ЗУБ първостепенно значение да има най-добрият интерес на детето. Според чл. 6а ЗУБ, преценката за най-добрия интерес на детето се извършва в съответствие с разпоредбите на Закона за закрила на детето /ЗЗкД/, като по аргумент от препращащата разпоредба на § 1, т. 11 от ДР на ЗУБ във връзка с § 1, т. 5 от ДР на ЗЗкД, най-добрият интерес на детето е преценка на: а/ желанията и чувствата на детето; б/ физическите, психическите и емоционалните потребности на детето; в/ възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето; г/ опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; д/ способността на родителите да се грижат за детето; е/ последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата; ж/ други обстоятелства, имащи отношение към детето. Основополагащият характер на висшия интерес на детето не е спорен по делото, като същият се възприема и отчита от настоящия състав при дължимата съобразно чл. 218 АПК проверка. Но най-добрият интерес на детето не е въведен от законодателя като задължителна предпоставка за предоставяне на хуманитарен статут в чл. 9 ЗУБ, нито е определен като условие за предоставяне на субсидиарна закрила в глава V от Директива 2011/95/ЕС, предвид което не представлява самостоятелно и достатъчно основание за предоставяне на международна закрила, което да може законосъобразно да замени отсъствието на материалноправните предпоставки за предоставяне на такъв вид закрила, предвидени от българския и европейския законодатели. Според споделеното от състава, трайно застъпено в практиката на Съда на ЕС /СЕС/ схващане, международна закрила по Директива 2011/95/ЕС трябва да се предоставя на всеки гражданин на трета държава и всяко лице без гражданство, който или което е изложен/о на реална опасност от тежки посегателства по смисъла на чл. 15 от посочената директива, която не предвижда да се предоставя статут на субсидиарна закрила /хуманитарен статут/ на други граждани на трета държава или лица без гражданство, извън посочените в чл. 15 от директивата /справка - решение от 04.10.2018 г. по дело С-652/16, т. 47 и т. 48/. Следва да се посочи и, че разпоредбата на чл. 3 от Директива 2011/95/ЕС позволява на държавите членки да въвеждат или да запазват по-благоприятни стандарти за определяне на дадено лице, като лице, отговарящо на условията за субсидиарна закрила, както и за определяне на съдържанието на международната закрила, но само доколкото тези стандарти са съвместими с горепосочената директива, при което са забранени стандартите, при които е възможно признаване на статут на субсидиарна закрила на граждани на трети страни или лица без гражданство, намиращи се в положения, напълно лишени от връзка с логиката на международната закрила, какъвто според касационният състав е разглежданият в настоящото производство случай /за справка - решение на СЕС от 09.11.2021 г. по дело С-91/2020, т. 38 и т. 40; решение на СЕС от 04.10.2018 г. по дело С-652/16, т. 71/. Изложеното по-горе налага извода, законосъобразно постановен от административния орган отказ за хуманитарна закрила на никоя от хипотезите по чл. 9 ЗУБ. Противно на изводите на административния съд, в случая не са налице предпоставките по чл. 9, ал. 8 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут, за законосъобразното приложение на който не е достатъчно да се обсъди и прецени най-добрият интерес на детето. Последователно и безпротиворечиво е разбирането на Върховния административен съд, четвърто отделение, в настоящия съдебен състав, че "под други причини от хуманитарен характер" по смисъла на чл. 9, ал. 8 ЗУБ се има предвид не всяка причина, независимо от нейното естество, а се визират останалите случаи, различни от изрично предвидените в ал. 1 на чл. 9 ЗУБ, въз основа, на които може да се установява същата по интензивност реална опасност от тежки посегателства срещу личността на чужденеца при завръщането му в държавата по произход. Макар и неназовани, тези причини обаче следва да са такива, че да разкриват реален риск от посегателства върху личността на чужденеца при завръщането му в страната /в този смисъл решение 3015/31.03.2022 г. по адм. дело 8672/2022 г., решение 12077/25.11.2021 г. по адм. дело 7894/2021 г., решение 11784/ 18.11.2021 г. по адм дело 8044/2021 г. и др./. Видно е от данните по делото, че в случая такива причини не се установяват по отношение на П. Ерохин, който няма собствена бежанска история. Посочените проблеми на П. Ерохин с казахските деца поради руската му принадлежност, не могат да бъдат окачествени като други причини от хуманитарен характер по смисъла на горната норма. От фактическите констатации по делото, обсъждането на най-добрия интерес на детето не може да замести причините от хуманитарен характер по смисъла на чл. 9, ал. 8 ЗУБ. Обратното би довело до заобикаляне на закона, тъй като би разширило кръга на допустимите за предоставяне на международна закрила лица извън кръга на тези, по отношение на които са установени предвидените от законодателя предпоставки по чл. 9 ЗУБ, възпроизвеждащи условията по глава V Директива 2011/95/ЕС. Съставът отчита, че по принцип извън приложното поле на Директива 2011/95/32 и Директива 2013/32/ЕС е допустимо предоставянето на международна закрила да се основава и на други съображения, като например от съчувствие или проява на добра воля на съответната държава, но в случая, предвид текста на чл. 9, ал. 8 ЗУБ, установената съдебна практика по неговото прилагане /в която много рядко и по изключение се допуска предоставяне на хуманитарен статут поради установени тежки медицински причини/, цитираната практика на СЕС и данните по делото, такива съображения за предоставяне на хуманитарен статут, а оттам и на разрешение за постоянно пребиваване в Република България в рамките на предоставения статут, в настоящият случай не са налице. В оспореното първоинстанционно решение извън теоретичната разработка за висшия интерес на детето не са изложени никакви мотиви и не са формирани никакви правни изводи относно наличието или отсъствието в случая на предпоставките по чл. 9, ал. 8 ЗУБ. За сметка на това и противно на възприетото от първостепенния съд, в атакувания административен акт са посочени конкретни и ясни мотиви, свързани с извършената от органа преценка относно спазването на най-добрия интерес на детето, като са изложени, споделяни от настоящия съдебен състав съображения в подкрепа на извода, че завръщането на П. Ерохин в страната му по произход заедно с неговите родители не би навредило на висшия й интерес. При това, органът е изпълнил дадените му от Административен съд-София град с отменителното решение 936/17.02.2021 г. по адм. дело 9176/2018 г. задължителни указания относно тълкуването и прилагането на закона във връзка с обсъждането на най-добрия интерес на детето. По делото не е спорно, че детето е адаптирано към начина на живот в Република България, което предвид продължителния период на престоя му в страната, съставът намира за напълно естествено и нормално. Несъмнено е също така, че за всяко едно дете, без оглед на неговите възраст и личностни характеристики, всяка една промяна в мястото и средата на живеене би могла да причини безпокойство и стрес в краткосрочен, а често пъти и в дългосрочен план. Като е достигнал до противоположния извод за необходимост от предоставяне на хуманитарен статут на П. Ерохин, единствено воден от съображения за най-добрия интерес на детето и без да отчете, че последният не е сред предвидените в чл. 9 ЗУБ от законодателя основания за предоставяне на този вид международна закрила, както и собствените си фактически установявания, административният съд е постановил неправилен съдебен акт, което налага неговата отмяна. За пълнота следва да се посочи, че по аргумент от чл. 75, ал. 2 ЗУБ и чл. 4, § 3, б. "д" Директива 2011/95/ЕС, неправилно в първоинстанционното решение е преценен като неоснователен доводът на заместик - председателя на ДАБ при МС за възможността на П. Ерохин заедно с неговоо семейство да потърсят убежище в Русия като сигурна трета страна, чието гражданство те биха могли да придобият, най-вече предвид руската им етническа принадлежност. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че атакуваното съдебно решение следва да бъде отменено. Предвид изяснеността на делото от фактическа страна, спорът следва да бъде решен по същество, като жалбата на П. Ерохин, подадена срещу решение 4168/20.05.2022 г. на заместник - председателя на ДАБ при МС, следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ във връзка с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,