Решение № 12395 от 3.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7237/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на АЛФАЛИНК-БГ" ЕООД, ЕИК 131137603, чрез адв. Кантутис, срещу Решение 15770/09.05.2025 г., постановено по адм. дело 11499/2024 г. по описа на Административен съд София град, с което са отхвърлени предявените от дружеството кумулативно обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.2в, ал.2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди(ЗОДОВ), във връзка с чл.4, параграф 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), за солидарното осъждане на Национална агенция за приходите (НАП) и Върховния административен съд (ВАС) да му заплатят обезщетение за претърпени имуществени вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради противоречието му с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорен е изводът на съда, че в исковото производство по реда на чл. 2в ЗОДОВ е недопустимо извършването на контрол за обоснованост на постановения от ВАС съдебен акт. В тази връзка се твърди, че АССГ не е обсъдил подробно описаните от ищеца съществени нарушения, допуснати от съдебната инстанция и от НАП. Излагат се доводи, че мотивите на касационния съд са бланкетни и грубо пренебрегват събраните по делото доказателства, което е довело до произнасяне на решение при допуснати съществени нарушения на правото на Европейския съюз (ПЕС). Твърди се също, че действията на НАП са в пряко противоречие с практиката на СЕС, постановена относно възможността държавите членки да установяват практики за предотвратяването на данъчни измами и свързаните с тях откази от упражняване на право на данъчен кредит. В процесния случай органът по приходите приема, а ВАС потвърждава, че дружеството ищец е реализирало данъчна измама с получаването на счетоводни документи, зад които не стои реална доставка, но не са събрали доказателства за такава измама, а са допуснали разместване на тежестта на доказване. Сочи се, че изводът за нереалност на доставките и за недобросъвестност на ревизираното дружество не е мотивиран и съответен на събраните доказателства и противоречи на Определение на Съда по дело С-610/19. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което да бъдат уважени предявените искове. Претендира се присъждане на разноски. Ответникът Върховен административен съд (ВАС), чрез юрк. Христова, изразява писмено становище за неоснователност на касационната жалба. Моли за оставяне в сила на съдебния акт и претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, съгласно представен списък. Ответникът Национална агенция за приходите (НАП), чрез юрк. Бонева, изразява становище за неоснователност на касационната жалба по подробно изложени доводи в представени по делото писмени бележки. Моли съда да остави в сила решението на АССГ и претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендирания от касатора адвокатски хонорар. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, обсъждайки допустимостта на касационната жалба, валидността, допустимостта, правилността на решението на предявените основания и след служебна проверка по чл. 218 от АПК преценява жалбата като процесуално допустима, а по съществото й съобрази следното: Производството пред първоинстанционния съд се е развило по реда на чл. 226, ал. 1 АПК, след като с Решение 12217 от 13.11.2024 г., постановено по адм. дело 4724/2024 г. по описа на Върховния административен съд, е отменено Решение 1728/15.03.2024г., постановено по адм. дело 3739/2023г. по описа на АССГ и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. На административния съд е указано при новото разглеждане на спора, с оглед обема на търсената защита срещу ответниците НАП и ВАС, обуславящ солидарност и с оглед липсата на изрично посочване от ищеца поотделно на претендираните обезщетения срещу всеки един от ответниците, да предприеме процесуални действия по субективно съединяване на исковите претенции. От АЛФАЛИНК-БГ ЕООД са предявени кумулативно обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.2в, ал.2 ЗОДОВ във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС за солидарно осъждане на Върховен административен съд и Национална агенция за приходите да му заплатят следните суми: Първоинстанционният съд е установил, че на АЛФАЛИНК-БГ ЕООД е издаден РА Р-22221118003412-091-001/01.02.2019г. от органи по приходите при ТД на НАП София, с който е отказано право на данъчен кредит в общ размер на 19 590.87лв., заедно със съответните лихви за забава. С Решение 6948 от 09.06.2021 г., постановено по адм. д. 13563/2020 г. по описа на ВАС е отменено Решение 4952 от 24.09.2020 г., постановено по адм. д. 6734/2019 г. по описа на АССГ, с което жалбата срещу РА е отхвърлена и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. С решение 7362 от 07.12.2021 г., постановено по адм. д. 6045/2021 г. по описа на АССГ е отменен оспореният РА. С Решение 11159 от 06.12.2022 г., постановено по адм. д. 1402/2022 г. по описа на ВАС, е отменен съдебният акт и е отхвърлена жалбата на Алфалинк-БГ" ЕООД срещу РА. На 14.12.2018 г. с Постановление за налагане на предварителни обезпечителни мерки на основание чл. 121, ал. 1 ДОПК са запорирали банкови сметки на Алфалинк-БГ" ЕООД. На 31.01.2019 г. НАП разрешава на дружеството да извърши неотложни плащания за текущ ДДС, като данъкът е внасян до м. юни включително. В периода 28.05.2019 г. -11.09.2019 г. са събрани принудително от дружеството общо 13 063.56 лв. Установено е, че с Решение 7362 от 07.12.2021 г., постановено по адм. д. 6045/2021 г. по описа на АССГ в полза на Алфалинк-БГ" ЕООД са присъдени съдебни разноски в общ размер на 6011.83лв. Съответно, претендираните от ищеца разноски със списък по чл.80 ГПК по адм.д. 1402/2022 г. по описа на ВАС са в размер на 2000 лв., съгласно приложения договор за правна защита, съдействие и упълномощаване от 06.01.2021 г. За да отхвърли така предявените искови претенции за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в условията на солидарност и срещу двамата ответници, административният съд е приел, че същите се основават на твърденията, че при постановяване на решението си ВАС, съответно НАП с издаването на процесния РА, съществено са нарушили разпоредбите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 на Съвета и на практиката на СЕС. Според АССГ, предмет на настоящото дело не е спорът, решен с влязло в сила решение на касационната инстанция, а нейни противоправни действия, изразяващи се в неправилно прилагане на нормите на ПЕС, от които са настъпили вреди за ищеца. Следва да се преценява дали ответниците са нарушили фундаментални правни норми на ЕС, а не да се проверява как са процедирали и съответно да се пререшава, решен с влязъл в сила съдебен акт, спор. Върховният административен съд е приел, че по делото не се установява, че доставките, въз основа на които ревизираното лице претендира право на приспадане, са реално осъществени. За да обоснове извода си, касационната инстанция е извършила цялостен анализ на всички относими по делото обстоятелства и доказателства, като крайният й извод е за недоказаност на данъчното събитие. Доказателствената тежест в случая лежи върху ревизираното лице, което следва с всички допустими по ДОПК доказателства и доказателствени средства да установи реалното осъществяване на фактурираните доставки от своя доставчик, съгласно правилото на чл. 154 ГПК вр. § 2 ДР на ДОПК. В тази връзка АССГ е посочил, че притежаването на фактура само по себе си не е достатъчно за възникването на право на данъчен кредит, което разбиране се потвърждава и от възприетото с т. 33 от Решение по дело С-154/20. В разглеждания случай правото на приспадане е отречено поради обстоятелството, че ревизираното дружество не разполага и не представя доказателства, от които да се установи реалното извършване на фактурираните доставки, а не поради установени нередности у доставчиците. На следващо място, съдът е приел, че нормата на чл. 63 от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 разписва, че данъчното събитие настъпва и ДДС става изискуем, когато стоките или услугите са доставени и същата обхваща конкретна преценка за реалността на конкретна доставка. В случая как касационната инстанция е обсъдила доказателствата по адм. д. 1402/22 г. по описа на ВАС не може да се ревизира в настоящото производство. Това че няма настъпило данъчно събитие, обаче е отречено с влязъл в сила съдебен акт, който се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което нарушение на чл. 63 от директивата не може да има. По отношение на твърдяното нарушение на чл. 168, чл. 167 и чл. 178 от директивата, съдът е приел, че посочените норми са свързани с материалноправните предпоставки за упражняване правото на данъчен кредит, а то е отречено със силата на пресъдено нещо. В тази връзка исковата претенция е приета за неоснователна, както за платения ДДС във връзка с влезлия в сила РА, така и за лихвата като акцесорно задължение, вкл. и за разноските. За тях трябва да се има предвид, че са последица във връзка с водените дела и съответно при отхвърлянето на жалбата не е дължимо присъждането им. Административният съд е формирал извод, че при осъществяването на правораздавателна си дейност ответникът ВАС, както и при осъществяване на дейността си по събиране на публични вземания ответникът НАП, не са се отклонил от изискванията на приложимото европейско законодателство и практика. Съдебното решение е постановено в унисон с утвърденото в юриспруденцията на СЕС разбиране, че липсата на реално осъществено данъчно събитие, преценено на базата на обективни критерии, представлява основание да се откаже право на приспадане на данъчен кредит по ДДС. В подкрепа на извода, че заплатените от ищеца съдебни разноски не представляват подлежащи на обезщетяване имуществени вреди по предявен иск за ангажиране на отговорността на държавата по чл. 4, пар. 3 от ДЕС, съответно по чл. 2в ЗОДОВ, АССГ се е позовал на решение от 20.01.2010г. на СЕС по дело Т-252/07, Т-257/07 и Т-272/07. Решението е валидно, допустимо и правилно при следните мотиви на касационната инстанция: Предявените пред съда искове намират своето правно основание в разпоредбата на чл. 2в ЗОДОВ, която урежда ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Правото на ЕС не съдържа изрична регламентация на иска за обезщетение за вреди, причинени на частно правните субекти от нарушаването му. СЕС приема в своите решения, че по силата на предвидения в чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз /ДЕС/ принцип на лоялното сътрудничество държавите членки са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза и че принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът (решения на СЕС по дела С-6/90 и С-9/90; С-46/93 и С-48/93 и С-420/11). Материалноправните предпоставки за възникване на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ са установени с практиката на СЕС, в условията на кумулативност: 1. предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти; 2. нарушението на нормата да е достатъчно съществено и 3. да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (решения на СЕС по дела С-429/09, С-568/08 и С-420/11 и др.). Съгласно дадените от СЕС насоки (вж. Решение от 14 март 2013 г. по дело C-420/11, т. 43; Решение от 12 декември 2006 г. по дело C-446/04, т. 210), преценката за това дали допуснатото нарушение на ПЕС е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции. При всички положения обаче, нарушението на ПЕС е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област (вж. Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 56, Решение от 28 юли 2016 г. по дело С-168/15, т. 26). Според СЕС отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото ПЕС (Решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; Решение от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и Решение от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24). Пак според СЕС това е налице ако с влязло в сила решение националната юрисдикция не се е съобразила с практиката му в съответната област на обществени отношения, които ПЕС регулира или когато е иззела компетентност, която ПЕС изрично възлага на орган на ЕС. Исковите претенции на касатора са обосновани с твърдения за нарушение на правото на ЕС при прилагане на нормите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност, както и с тълкуването на тези разпоредби в практиката на СЕС. Посочените норми предоставят права на частноправните субекти, което обуславя наличие на първата предпоставка от фактическия състав на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ. Същите регламентират възникването на данъчното събитие и изискуемостта на данъка /чл. 63 от Директивата за ДДС/; възникването и обхвата на правото на данъчен кредит /чл. 167 и чл. 168 от посочената директива/; условия за упражняване правото на приспадане /чл. 178 Директивата за ДДС/. Според ищеца, ответниците не са съобразили и тълкуването на посочените норми, съдържащо се в юриспруденцията на СЕС и по-конкретно: Решение от 06.09.2012 г. по дело С-324/11, Решение от 21.06.2012г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, Определение на Съда по дело С-159/14. В случая спорът между страните е концентриран относно това допуснали ли са ответниците съществено нарушение на посочените норми и практиката на СЕС, като са формирали извод за нереално изпълнение на спорните доставки въпреки ангажираните от ревизираното дружество /ищец в първоинстанционното съдебно производство/ първични счетоводни документи и съпътстващи ги доказателства във връзка с осъществяването им, както и за недобросъвестното му поведение, изразяващо се в декларирани нереални доставки. На първо място следва да се посочи, че както в исковата молба, така и в касационната жалба, от Алфалинк-БГ" ЕООД се излагат основно оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при правораздавателната дейност на ВАС и необоснованост на правните му изводи, които, както правилно е приел АССГ, не подлежат на разглеждане в производството по реда на чл. 2в ЗОДОВ. Същевременно, дружеството не излага доводи в какво конкретно се изразява твърдяното съществено нарушение на правото на Съюза. На второ място, видно от мотивите, изложени в процесното решение, постановено от ВАС, за да потвърди като съответен на материалния закон отказът на данъчен кредит по спорните доставки, съдът е формирал подробно мотивиран извод за нереалното им изпълнение. ВАС е съобразил фактическите установявания на първоинстанционния съд, отчел е представените от задълженото лице фактури и приемно-предавателни протоколи, като след обсъждане на съдържанието им е приел, че същите не установяват конкретното съдържание на доставките и не доказват действително предаване на стоките на получателя, както и че фактурираните услуги са действително осъществени. Същевременно, в подкрепа на правните си изводи, касационният съд се е позовал на практика на СЕС по тълкуване нормите от съюзното право, регламентиращи предпоставките за възникване и ползване правото на данъчен кредит, както и основанията за ограничаването му. Изводът на ВАС за материална законосъобразност на отказа на данъчен кредит по спорните доставки на стоки и услуги е обоснован с непредставяне на доказателства от ревизираното дружество за реалното им изпълнение. Този извод не противоречи нито на нормите на чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива 2006/112/ЕО, нито на константната практика на СЕС по тълкуването им. Необходимостта от установяване на обективното извършване на доставките се извлича именно от посочените като нарушени разпоредби - чл. 63 и чл. 168, б. а, които като основна предпоставка за правото на приспадане регламентират действителното получаване на стоките или услугите. Необходимостта от установяването на реалното изпълнение на доставките е многократно подчертана и в практиката на СЕС, която е посочена в решението на ответника ВАС, а и на която се позовава ищецът. Съгласно Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка. Това разбиране е възприето и в решението от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, в което СЕС изрично обвързва правото на приспадане с необходимостта от установяване, че доставката е действително извършена. В този смисъл е и тълкуването на принципите на данъчен неутралитет, на пропорционалност и на защита на оправданите правни очаквания, съдържащо се в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-642/11: Принципите на данъчен неутралитет, на пропорционалност и на защита на оправданите правни очаквания трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на данък върху добавената стойност, платен за получена доставка, по съображение че липсва действително извършена облагаема сделка. Именно в съответствие с посочената практика на СЕС, ВАС подробно е изследвал въпроса за действителното изпълнение на спорните доставки. Националната юрисдикция, в съответствие с националните правила на доказване, следва да извърши цялостна проверка на фактите, за да прецени налице ли са основания за признаване на претендираното право на приспадане. (т. 37 от решение на СЕС от 18 юли 2013 г. по дело С-78/12, Евита К), което в случая е осъществено от касационния съд. Във връзка с твърденията на касационния жалбоподател за противоречие с практиката на СЕС на извода, че ревизираното дружество е реализирало данъчна измама, следва да се посочи, че ВАС е възприел като правилен изводът на приходните органи за нереално изпълнение на спорните доставки, но в решението липсват каквито и да е мотиви за установено участие или знание у ревизираното дружество за данъчна измама. Напротив, касационният съд изрично е посочил, че установяването на всички кумулативни предпоставки /формални и материално правни/ за правото на приспадане е изцяло в доказателствена тежест на лицето, което претендира това право, съобразно общите правила на чл.154 ал.1 ГПК, а и практиката на ВАС и на СЕС, вкл. и цитираната такава в касационната жалба. Едва при справяне с така възложената му доказателствена тежест, би стоял въпросът за добросъвестността на получателя в аспекта на извършена измама /респ. злоупотреба с права и неговото знание и/или участие/, безспорно доказателствената тежест за установяването на които обстоятелства стои изцяло в данъчната администрация. Правилен е и изводът на АССГ, че в разглеждания случай ответникът НАП не е осъществил твърдяното съществено нарушение на норми от правото на ЕС. Ревизиращите органи, а и данъчният директор, са формирали извод, че Алфалинк-БГ" ЕООД не се е справило с доказателствената тежест да установи реалното изпълнение на процесните доставки, поради което е и постановен процесният отказ на претендираното право на данъчен кредит, който подход е в съответствие с цитираната практика на СЕС по тълкуването на Директивата за ДДС. Както е прието в т. 33 от решение на СЕС по дело С-154/20, Kemwater ProChemie s. r. o.: "данъчната администрация не може да сведе проверката единствено до самата фактура. Тя трябва да вземе предвид и допълнителната информация, предоставена от данъчно задълженото лице. От друга страна, именно данъчно задълженото лице, което иска приспадането на ДДС, следва да докаже, че отговаря на предвидените условия за това. Следователно данъчните органи могат да изискат от самото данъчно задължено лице доказателствата, които считат за необходими, за да преценят дали следва да се допусне исканото приспадане (решение от 11 ноември 2021 г., Ferimet, C 281/20 и цитираната съдебна практика)". По гореизложените съображения настоящият касационен състав приема, че ответниците не са извършили съществено нарушение на правото на ЕС, а като е достигнал до същия краен правен извод, първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение, което следва да се остави в сила. При този изход на спора е основателна претенцията на ответниците по касация за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция. На основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ, касаторът следва да бъде осъден да заплати на Национална агенция за приходите и на Върховния административен съд разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева за всеки ответник по отделно. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение,