Решение № 10004 от 27.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1516/2017 г.

Решение № 10004 от 27.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1516/2017 г., III о., докладчик председателят Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. К. против решение № 380/24.11.2016 г., постановено по адм. д. № 12/16 г. от Великотърновския административен съд. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на касаторката срещу акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 02-040-6500/330/28.05.2014 г. на заместник изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие" (ДФЗ). Със същото решение жалбоподателката е осъдена да заплати на ответника разноски в размер на 789 лева. В касационната жалба се твърди неправилност на решението и се иска неговата отмяна. Наведените касационни основания са всичките по чл. 209, т. 3 АПК-неправилно приложение на материалния закон, допуснати от съда нарушения на съдопроизводствените правила, които са съществени и необоснованост на решението. Ответникът в касационното производство - зам. изпълнителния директор на ДФЗ чрез своя процесуален представител оспорва жалбата по съображения в писмен отговор. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима, тъй като е подадена от надлежна страна по спора и в рамките на 14-дневния срок за касационно обжалване. Касационната жалба е неоснователна. Предмет на контрол пред административния съд е бил АУПДВ, индивидуализиран по-горе, с който за жалбоподателката - М. И. К. е установено публично държавно вземане в размер на 9178,09 лева, представляващо 50% от общо изплатената сума по мярка 211 за кампании 2008, 2009, 2010. Връщането на посочената сума е наредено на осн. чл. 14, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 11 от 03.04.2008 г., като актът е издаден на осн. чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от АПК вр. с чл. 166 ДОПК, вр. чл. 20а, ал. 1 и ал. 2 ЗПЗП. От мотивите на заповедта става ясно, че жалбоподателката е поела през 2008 г. дългосрочен (петгодишен) агроекологичен ангажимент по мярка 211 " Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони". Поради неподаване на заявление за плащане за 4-тата година от ангажимента, той е прекратен с влязъл в сила акт № 02-040-6500/969 от 27.06.2013 г. В АУПДВ е посочено, че общо изплатената сума по този ангажимент е в размер на 18356,17 лева, а 50% от нея е сумата по акта. Административният съд е отхвърлил жалбата приемайки, че актът е издаден от компетентен орган, тъй като по силата на делегацията изпълн. директор на ДФЗ е делегирал правомощия за издаване на АУПДВ на зам. изп. директор на фонда. Съдът е приел, че актът е формално законосъобразен и е издаден при спазване на административнопроизводствените правила. Съдът е приел, че актът е издаден при правилно приложение на материалния закон. Въз основа на данните по делото, съдът е приел, че към датата на издаване на оспорената заповед, актът, с който е прекратен дългосрочния ангажимент е влязъл в сила. Анализирайки разпоредбата на чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредбата в редакцията й от бр. 17/11 г., съдът е приел, че за възстановяването на сумата не е било необходимо да има нарочен акт за прекратяване на агроекологичния ангажимент. Решението е правилно. Съдът е анализирал събраните по делото доказателства въз основа на който анализ е формирал обосновани и верни изводи. В. е изводът на съда за приложимата редакция на разпоредбата, съдържаща се в чл. 14, ал. 1, т. 3 от Наредбата, а именно редакцията към ДВ, бр. 17/11 г., тъй като това е годината, в която жалбоподателката не е изпълнила задължението си за подаване на ежегодна декларация. Не може да бъде споделен доводът на касаторката, че приложима е редакцията на разпоредбата към 2008 г., а именно, годината в която е поет многогодишния ангажимент, когато съответната разпоредба е гласяла "Земеделски стопанин, който преустанови земеделската си дейност в необлагодетелстваните райони преди изтичането на 5 г. от първото компенсаторно плащане, се лишава от подпомагане по съответната мярка за годината на преустановяване на дейността и следващата календарна година. " Разпоредбата е изменена с ДВ, бр. 17/25.02.11 г. и новата редакция е в сила от 01.03.11 г., когато е висящо правоотношението между ДФЗ и жалбоподателката по повод поетия дългосрочен ангажимент. Следователно новата редакция на чл. 14, ал. 1, т. 3 е приложима и спрямо висящите правоотношения. Неоснователно е поддържаното от касаторката възражение за нарушаване на принципа на правна сигурност с оспорения акт, който изисквал лицата да познават своите финансови задължения, преди да предприемат мерки, които могат да доведат до пораждане на последните и който следва да се гарантира от правилно приложение на нормативните разпоредби, които са противопоставими на адресатите на тези задължения. Действително, ако се съобразява само приложимата национална уредба е възможно да се достигне до извод, че този принцип е нарушен с оглед различните редакции на разпоредбата на чл. 14, ал. 1 от Наредбата към момента на поемане на дългогодишния ангажимент и към момента, в който той не е изпълнен с неподаване на годишната декларация за плащане. Освен националната уредба обаче материята е регулирана и с регламенти от правото на ЕС. Т. в чл. 73, § 1 от Регламент (ЕО) № 796/2004 на Комисията е предвидено, че при извършено недължимо плащане, земеделският производител възстановява въпросната сума плюс лихва. Тази разпоредба е пренесена и в Регламента за следващия периода, а именно в чл. 80, § 1 от Регламент (ЕО) № 1122/2009 на Комисията. Регламентът е акт от вторичното право на ЕС, чиито разпоредби имат директна приложимост. От друга страна с оглед принципа на примата при противоречие между норма от правото на ЕС и национална правна норма, приложима е нормата от правото на ЕС. С., още при поемането на многогодишния ангажимент през 2008 г. е налице правна норма, която предвижда възстановяване на недължимо платени суми на земеделските производители. Според практиката на Съда на Европейския съюз (решение от 24 май 2012 г. по дело С-188/11; решение от 7 февруари 2013 г. по дело С-454/11) неспазването на всички условия по поетия многогодишен ангажимент води до недължимост на всички плащания, извършени във връзка с него. Отново по силата на цитираната практика на СЕС, възстановяването на платените суми не е санкция, а последица от неизпълнение на условията на поетия ангажимент, поради което неоснователно е възражението на касатора за задължения за прилагане на по-благоприятната норма. В конкретния случай не е спорно, че жалбоподателката не е подала молба за пращане след третата година от поетия 5-годишен ангажимент, с което е осъществила хипотеза на чл. 14, ал. 1 от Наредбата в приложимата й редакция към 2011 г., поради което законосъобразно органът е определил възстановяване на половината от получената субсидия. Решението на административния съд като правилно следва да се потвърди, поради което и на осн. чл. 221, ал. 2 АПК, Съдът