Решение № 63 от 28.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 490/2010 г.

Решение № 63 от 28.05.2011 г. на ВКС по т. д. № 490/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. Д. Т. и Д. Й. Т. - двамата от [населено място], срещу въззивно решение № 322 от 13.11.2009 г., постановено по в. гр. д. № 170/2009 г. на Пловдивски апелативен съд. С определение № 741 от 29.11.2010 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение само в частта, с която след частична отмяна на решение № 87 от 19.12.2008 г. по гр. д. № 40/2007 г. на Смолянски окръжен съд двамата касатори са осъдени да заплатят на [фирма] - [населено място], сумата 37 267.09 лв. като част от общо присъдените с въззивното решение 69 404.86 лв. - дължимо обезщетение за неоснователно обогатяване вследствие влагане на строителни материали и извършване на услуги за строителството на две надстройки над масивна сграда в имот V от кв. 30 по плана на [населено място] с предназначение за шивашки цех, придобити в собственост от З. и Д. Т., ведно със законната лихва от 19.03.2007 г. до окончателното плащане и съразмерните на 37 267.09 лв. разноски. Допускането на касационно обжалване е обосновано с вероятната процесуална недопустимост на решението в посочената част. В останалата част относно сумите 154 197.68 лв. и 32 137.77 лв. /част от сумата 69 404.86 лв./, законните лихви върху тях и припадащите се разноски, въззивното решение не е допуснато до касационен контрол и е влязло в сила съгласно чл. 296, т. 3 от ГПК. Процесуалната недопустимост на атакуваното решение в частта относно сумата 37 267.09 лв. е релевирана като негов порок в самата касационна жалба. Касаторите поддържат, че искането за заплащане на същата сума, представляваща начислен върху първоначално претендираните с исковата молба вземания ДДС, непризнат впоследствие като данъчен кредит, е въведено от ищеца в хода на процеса чрез недопустимо изменение на исковете. При условията на алтернативност се позовават на неправилност на решението като развиват доводи за наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Претендират разноски. Ответникът по касация [фирма] - [населено място], оспорва касационната жалба като неоснователна. В открито заседание на 30.03.2011 г., чрез процесуалния си представител адв. Л. С., изразява становище, че спорът за дължимостта на част от сумата 37 267.09 лв. не може да се пререшава по реда на чл. 290 от ГПК, тъй като е разрешен с влязлата в сила част на въззивното решение. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания в съответствие с правомощията по чл. 290, ал. 2 от ГПК, приема следното: Производството пред Смолянски окръжен съд е образувано по искова молба на [фирма], с която дружеството е предявило срещу настоящите касатори З. Т. и Д. Т. осъдителни искове за заплащане на сумата 207 577.26 лв. Последната е формирана като сбор от стойността на множество фактури /приложени към исковата молба/, съставени по повод закупуване и доставка на строителни материали и извършване на строително-монтажни работи на обект в [населено място]. Исковете са основани на твърдения, че [фирма] е обедняло с разходваните средства по фактурите, вложени в изграждането на две надстройки над масивна сграда в имот V от кв. 30 по плана на [населено място] с предназначение за шивашки цех, за сметка на обогатяването на ответниците, които в качеството на титуляри на правото на надстрояване и пристрояване са придобили собствеността върху построения обект. В условията на евентуалност исковата сума е претендирана от З. Т. и на основание сключен договор за съвместна дейност. В хода на производството ищецът е сезирал първоинстанционния съд с молба за допускане на изменение на първоначално предявените искове по реда на чл. 116, ал. 1 от ГПК (отм.) чрез увеличаване на размера им със сумата 37 860.46 лв., представляваща дължим ДДС върху сумите по представените с исковата молба фактури с общ размер 207 577.26 лв. В молбата е посочено, че сумата на увеличението не е заявена с исковата молба, тъй като е била ползвана от ищеца под формата на данъчен кредит, но след констатирано с ревизионен доклад № 800274/7.05.2008 г. неправомерно ползване на кредита, ищецът е следвало да я внесе в бюджета и ответниците му я дължат по правилата за неоснователно обогатяване. Поисканото увеличение е допуснато от Смолянски окръжен съд, който с решение от 19.12.2008 г. е осъдил двамата ответници да заплатят на дружеството - ищец сумата 154 197.68 лв. на основание чл. 59 от ЗЗД и е отхвърлил исковете до пълния им размер, възлизащ след увеличението на 245 437.72 лв. /207 577.26 лв. +37 860.46 лв./. Сезиран с въззивни жалби от двете страни, Пловдивски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната част за сумата 154 197.68 лв. и след частичната му отмяна в останалата част е уважил исковете по чл. 59 от ЗЗД за още 69 404.86 лв. При формиране на изводите си въззивният съд се е позовал на писмените доказателства и на неоспорените заключения на съдебно-икономическата експертиза по делото и е приел, че равностойността на неоснователното обогатяване на ответниците за сметка на ищеца е 223 602.54 лв., от която 186 335.45 лв. - стойност на разходваните средства за материали и строителни услуги по 85 бр. от приложените към исковата молба данъчни фактури, и 37 267.09 лв. - ДДС върху първата сума, изплатен във връзка с ревизионния доклад от 7.05.2008 г. Фактурите, въз основа на които е формиран размера на признатите за дължими вземания /154 197.68 лв. и 69 404.86 лв./, не са конкретизирани в мотивите към решението чрез номер и дата или чрез основанието за съставянето им. Въззивната инстанция е изложила съображения за допустимост на въведената по реда на чл. 116, ал. 1 от ГПК (отм.) претенция за сумата 37 860.46 лв. и е приела, че искането за заплащането й не съставлява нов иск. Въззивното решение е недопустимо в допуснатата до касационен контрол част, с която са уважени предявените срещу касаторите искове по чл. 59 от ЗЗД до размер на сумата 37 267.09 лв. Разпоредбата на чл. 2 от ГПК (отм.), аналогична на чл. 2 от приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс, задължава съда да се произнесе по всяка подадена до него молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. В исковия процес съдържанието и пределите на търсената съдебна защита се определят от ищеца, който чрез основанието и петитума на исковата молба индивидуализира спорното материално право. Последваща промяна на предмета на първоначално въведения с исковата молба правен спор е допустима единствено при спазване на установените в чл. 116 от ГПК (отм.), съответно чл. 214 от ГПК, правила за изменение на иска, едно от които е забраната за едновременна промяна на основанието и петитума на сезиращата искова молба. Нарушаването на тази забрана води до предявяване на нов по съществото си иск в хода на висящия процес, разглеждането на който обуславя недопустимост на съдебното решение. В противоречие с установените в чл. 2 от ГПК (отм.) и чл. 116, ал. 1 от ГПК (отм.) съдопроизводствени правила решаващият състав на Пловдивски апелативен съд е разгледал и се е произнесъл по претенцията на ищеца [фирма] за заплащане на сумата 37 267.09 лв., въведена в процеса под формата на недопустимо изменение както на основанието, така и на петитума на първоначално предявените искове. Извод за недопустимост на заявената в нарушение на императивната забрана на чл. 116, ал. 1, пр. 2 от ГПК (отм.) искова претенция се съдържа в самата молба, с която е поискано да се допусне увеличение на исковете. В тази молба ищецът е изложил твърдения, че основанието за заплащане на сумата 37 267.09 лв. /част от сумата 37 860.46 лв./ е възникнало след завеждане на делото като последица от съставения на 7.05.2008 г. ревизионен доклад за възстановяване на неправомерно ползван данъчен кредит. Юридическият факт, релевиран като източник на допълнително въведеното в процеса вземане, е различен от основанието на първоначално предявените искове по чл. 59 от ЗЗД за сумата 207 577.26 лв. Следователно, искането за плащане на присъдената от въззивния съд сума от 37 267.09. лв. не съставлява увеличение на иска по смисъла на чл. 116, ал. 1 от ГПК (отм.), а предявяване на нов иск със самостоятелен предмет и основание. Вместо да констатира процесуалната недопустимост на предприетото от ищеца изменение на исковете, да обезсили първоинстанционното решение в частта, с която са разгледани исковете за заплащане на сумата 37 267.09 лв. и да прекрати производството по тях, въззивният съд е разгледал спора по същество и е присъдил на ищеца недопустимо претендираната сума при предпоставките на чл. 59 от ЗЗД. Произнасяйки се по недопустими искове, съставът на Пловдивски апелативен съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено в недопустимата негова част, а производството по делото следва да се прекрати в частта относно недопустимите искове за сумата 37 267.09 лв. на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270 от ГПК. Неоснователни са доводите на ответника по касация за непререшаемост на спора за дължимост на сумата 37 267.09 лв., предвид формираната с недопуснатата до касационен контрол осъдителна част на въззивното решение сила на пресъдено нещо. С атакуваното решение Пловдивски апелативен съд е потвърдил осъдителната част на постановеното от Смолянски окръжен съд решение досежно сумата 154 197.68 лв. и е осъдил двамата касатори да заплатят още 69 404.86 лв., след като е приел, че равностойността на неоснователното им обогатяване за сметка на [фирма] възлиза на 223 602.54 лв., от която 186 335.45 лв. - стойност на разходваните средства за материали и строителни работи по 85 бр. данъчни фактури, и 37 267.09 лв. - начислен ДДС. Доколкото не е посочено каква част от приетия за дължим ДДС е включена в сумата 154 197.68 лв. и каква част - в сумата 69 404.86 лв., не би могло да се приеме, че спорът за дължимост на недопустимо претендираните 37 267.09 лв. е разрешен със сила на пресъдено нещо с влизане в сила на недопуснатата до касационен контрол осъдителна част на въззивното решение относно сумите 154 197.68 лв. и 32 137.77 лв. Предвид изхода на касационното производство и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на касаторите следва да се присъдят направените пред трите инстанции разноски, съразмерно на сумата 37 267.09 лв., или 1 628.07 лв. Мотивиран от изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 4 във вр. с чл. 270, ал. 3, изр. 1 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,