Решение № 15169 от 8.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8777/2020 г.
ВАСIV отделение08.12.2020 г.докладчик Юлия Тодорова
Диспозитив
ОТМЕНЯ Решение № 3241/25.06.2020 г. на Административен съд София – град, постановено по адм. дело № 12044/2019 г., и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ жалбата на Ж. Б. от [населено място], с [адрес] против Заповед №РД-15-104/17.07.2018 г., издадена от областния управител на Област София и на основание чл. 80, ал. 1 ЗДС, с което е разпоредено да се изземе имот, представляващ частна държавна собственост, а именно: апартамент, находящ се в [населено място], [адрес]. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 15169 от 8.12.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8777/2020 г., IV о., докладчик съдията Юлия Тодорова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от областния управител на Област София, чрез процесуален представител И. Т. против Решение № 3241/25.06.2020 г. на Административен съд София – град, постановено по адм. дело № 12044/2019 г., с което е отменена негова Заповед № РД-15-104/17.07.2018 г., издадена на основание чл. 80, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДС). Поддържаните в жалбата доводи са за неправилност на решението на административния съд поради противоречие с материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на решението на първоинстанционния съд и отхвърляне на оспорването срещу заповедта за изземване на недвижимия имот. Ответникът – Ж. Б., поддържа становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на съдебното решение. Моли същото да бъде оставено в сила, като представя писмено становище по съществото на правния спор. Представителят на Върховната административна прокуратура дава аргументирано становище за основателност на касационното оспорване, поради което решението - като неправилно, следва да бъде отменено. Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна по следните съображения: Пред Административен съд София – град е била оспорена Заповед № РД-15-104/17.07.2018 г., с която областният управител на Област София и на основание чл. 80, ал. 1 от Закона за държавната собственост е разпоредил изземване на имот, представляващ частна държавна собственост, а именно: апартамент, находящ се в [населено място], [адрес], тъй като същият се държал без правно основание от Ж. Б.. Административният съд е отменил заповедта, като спорен е бил въпросът дали недвижимият имот се държи без правно основание от Ж. Б., съгласно новелата на чл. 80, ал. 1 ЗДС. За да се произнесе в посочения по – горе смисъл, съдът е изложил съображения, че заповедта е издадена от компетентен орган и в изискуемата от закона форма, не са били допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но актът е противоречал на чл. 80, ал. 1 ЗДС и целта на закона. Съдът, с оглед проверката, която е извършил за материалната законосъобразност на акта, е анализирал фактическия състав на чл. 80, ал. 1 ЗДС, при наличието на който имотът – частна държавна собственост, следва да се изземе. Съдът е констатирал, че Ж. Б. не е повдигнал спор относно принадлежността на правото на собственост върху имота, който е държавен. Страните не са спорили и досежно факта, че към релевантния момент (датата на издаване на заповедта) жилището се обитава и държи от жалбоподателя Б. и неговото семейство. Административен съд София – град не е споделил възраженията на областния управител на Област София, че Б. ползва имота без валидно правно основание, съответно на отпаднало основание. Липсата на този правопораждащ правото по чл. 80, ал. 1 ЗДС факт и противоречието на заповедта с целта на закона, поради непропорционалност на разпореденото с нея, предвид здравословното състояние на Б. и неговата съпруга, е мотивирало съда да приеме, че жалбата е основателна и я е отменил. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. С Решение № 3241/25.06.2020 г., постановено по адм. дело № 12044/2019 г., Административен съд София – град е отменил Заповед №РД-15-104/17.07.2018 г. на областния управител на Област София, постановена на основание чл. 80, ал. 1 ЗДС, с която е наредено да се изземе от Ж. Б. обитавания от него и семейството му недвижим имот, представляващ апартамент № 25, находящ се в [населено място], [адрес]. Имотът е бил актуван с Акт за частна държавна собственост № 09417/06.03.2017 г. на областния управител на Област София. Административният съд е приел за установено, че първоначално с договор за наем на недвижим имот от 03.06.1996 г., Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус (БОДК), като наемодател, е отдало за временно и възмездно ползване на Б. описания в заповедта недвижим имот. Договорът за наем е бил сключен като срочен до 01.07.1999 година. В чл. 10 от него страните са се уговорили, че след изтичането му наемателят може да поиска подновяването му от наемодателя. Имотът е бил предоставен на Ж. Б. по силата на договора за наем, съобразно Протокол № 2 от 30.05.1996 г. от заседание на Комисията за разглеждане и решаване на жилищните проблеми на работниците и служителите в БОДК. Лицето е било уведомено с писмо от 10.08.2000 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Дипломатически имоти в страната" към министъра на външните работи, приемаща активите, пасивите и другите права и задължения на наемодателя, че едностранно прекратява договора за наем, както, и че следва да освободи апартамента, който държи без правно основание. С РМС № 752/16.11.2000 г. процесният имот е бил предоставен за управление и разпореждане на Областния управител на област София. С последващ договор за наем от 13.12.2000 г. областният управител на Област София е отдал за временно и възмездно ползване имота на Ж. Б., който се е задължил да го ползва по предназначението му и да заплаща следващия се месечен наем. В чл. 13 от договора с дата 13.12.2000 г. страните са се споразумели, че същият се прекратява по реда и при условията на чл. 24 ЗДС с едностранно месечно предизвестие – отказ от договора. Съгласно договореното в чл. 14, наемните отношения са могли да се прекратят в посочените хипотези, без предизвестие. През 2007 г., с писмо peг. № към 94 ЖЖ/6 от 17.10.2007 г., областният управител на Област София е уведомил Б., че прекратява наемното правоотношение, считано от 13.12.2000 г. и на основание чл. 22, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗДС (ППЗДС, в сила от 30.09.2006 г.). Съобразно чл. 22 ППЗДС, изрично условие за настаняване в държавно жилище е лицата да са в служебно или трудово правоотношение със съответното ведомство, а Б. не отговарял на така въведените изисквания и критерии. Констатирано е, че според относимата нормативна уредба, не се съдържат правни норми, съгласно които да се запазят правата на лицата, настанени под наем в държавни жилища до 01.06.1999 година. Посочено е също, че на основание чл. 59, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) след 01.01.2007 г. Б. дължи месечно обезщетение в размер на 294, 05 лева. Предупреден е, че при неизпълнение на задължението следва да напусне имота. Видно от сключеното на 19.10.2007 г. между областния управител на Област София и Ж. Б. споразумение, последният е придобил правото да обитава апартамента срещу заплащане на месечно обезщетение от 294, 05 лева, ведно с разходите за консумативи и да извършва за своя сметка текущи и основни ремонти за поддържането на имота, а съгласно § 5 от споразумението - да освободи имота в едномесечен срок от уведомяването му от областния управител. По делото са ангажирани доказателства относно обстоятелството, че Б. не е изпълнявал споразумението и не е заплащал дължимото се обезщетение за периода 2011 г. – 2013 г., поради което Б. е бил уведомен, че следва да освободи имота. В подкрепа на поддържаното от наемодателя твърдение, за неизпълнение на задължението за плащане е и представеният по първоинстанционното дело изпълнителен лист от 04.11.2016 г., издаден по гр. дело № 61360/2016 г. по описа на Софийски районен съд. По делото има данни, че на основание чл. 80, ал. 1 ЗДС срещу Б. е започнала процедура по изземване на имота, като се съдържат данни за неговото признание с жалбата му от 10.04.2017 г., по която е било образувано адм. дело № 3903/17 г. по описа на АССГ. Разпоредбата на чл. 80, ал. 1 (Изм. и доп. - ДВ, бр. 32 от 2005 г.) ЗДС съдържа три хипотези, при наличието на които, изземването на имот - държавна собственост е законосъобразно. По - конкретно, за да се установи наличие на всяка една от трите хипотези по чл. 80, ал. 1 ЗДС, следва административният орган да докаже при условията на кумулативност, че имотът е държавна собственост, че се владее или държи от трето лице и липсва правно основание за упражняване на фактическата власт върху вещта. От приетите за установени относими факти по делото е видно, че Ж. Б. е бил наемател на недвижимия имот по силата на създалата се облигационна връзка по договора за наем най – късно до 01.01.2007 година. Този извод се налага от обстоятелствата, че договорът от 03.06.1996 г. е бил срочен договор за наем, прекратен с едностранно предизвестие от изпълнителния директор на АДИС от дата 10.08.2000 година. Договорът за наем от 13.12.2000 г. е бил прекратен, считано от 01.01.2007 г., на основание чл. 22, ал. 1 ППЗДС и съгласно писмо към № 94 ЖЖ/6 от 17.10.2007 г. Според предвиденото в чл. 22, ал. 1 ППЗДС, право за настаняване в държавни ведомствени жилища имат лицата, които са в трудово или служебно правоотношение със съответното ведомство, както и ако те и членовете на семействата им не притежават в същото населено място жилище или вила, годни за постоянно обитаване; не са прехвърляли жилищен имот или вила, годни за постоянно обитаване, през последните 5 години преди подаването на молбата за настаняване на други лица - освен на държавата или на община и в случаите на прекратяване на съсобственост. Посочените обстоятелства по ал. 1 на чл. 80 ЗДС, предвид изричната разпоредба на чл. 80, ал. 2 ЗДС, следва да се установяват с декларация на лицето, каквато в случая не е била представена от Ж. Б., нито се е твърдяло от негова страна, че към 31.12.2006 г. е бил в трудово или служебно правоотношение с Област София. Освен това, за да възникне наемно правоотношение и след тази дата, когато се предоставя под наем имот, който е частна държавна собственост, трябва да съществуват и да са установени по делото всичките елементи на сложния фактически състав, включващ издаване на заповед за настаняване по чл. 25 ППЗДС и договор за наем, с който по чл. 27 ППЗДС се определят елементите на договора - права и задължения на страните по него, срок, наемната цена, прекратяване и други. Нормата на чл. 25 ППЗДС гласи, че настаняването в свободните за разпределение жилища се извършва със заповед на ръководителя на ведомството при максимални нормативи, подробно посочени в правилника. Въз основа на заповедта за настаняване се сключва писмен договор за наем, в който се определят: редът за предаване и приемане на имота; правата и задълженията на страните; наемната цена; срокът; отговорността при неизпълнение; поддържането и други условия по наемното правоотношение. Процедурата относно реда за настаняване е разписана в чл. 27 ППЗДС. Със споразумението от 19.10.2007 г. по същество е предоставено фактическото ползване на процесния имот на Ж. Б. от областния управител на Област София, което вече не се основава на договора за наем от 13.12.2000 година. Според § 5 от споразумението, страните са се договорили Ж. Б. да освободи имота в едномесечен срок от уведомяването му от областна администрация. Също така Б. се е съгласил, че при неизпълнение на § 2, който е свързан с месечно заплащане на обезщетение за ползване на имота и на § 5, ще дължи неустойка за неизпълнение в размер на 3% от сумата по § 2 за всеки просрочен ден до освобождаване на имота. Следователно, съглашението е правното основание, на което Б. държи имота, което замества договора за наем от 13.12.2000 г. и има характер на споразумение за прекратяването му, защото не отговаря на изискванията на ЗДС и ППЗДС за сключване на договор за наем на имот частна държавна собственост. Б. е бил уведомен да освободи имота с писмото рег. № 138 – М - 94 - ЖЖ/6 от 01.12.2016 г., като в този смисъл подадената срещу него жалба, по която е било образувано адм. дело № 3909/2017 г. по описа на АССГ, има характер на извънсъдебно признание, че същият е уведомен за съдържанието му към датата на подаване на жалба – 10.04.2017 година. По делото няма доказателства за валидно предоставено право на ползване на процесния имот на друго лице, нито е приложено съобщение по смисъла на § 5 ЗДС, нито са представени доказателства по смисъла на § 5 ППЗДС за привеждане на възникнали наемни отношения с условията и реда на правилника, както и не е представен какъвто и да било друг акт, удостоверяващ по надлежния ред спазването на процедурата по чл. 19 ЗДС, чрез която имот - частна държавна собственост, предоставен за управление на областния управител, може да бъде отдаван под наем. След като е подписал споразумението от 2007 г., жалбоподателят сам се е отказал от правата, които е черпил с договора от 13.12.2000 г., вкл. и относно способите за прекратяване на договора за наем. Гореизтъкнатите съображения, обосновани от установени по делото факти, изключват основателността на въведеното от ответника възражение за липса на правопораждащия фактически състав на чл. 80, ал. 1 ЗДС. С обжалваната заповед не се нарушава чл. 8 от ЕКЗПЧ, защото със сключването на споразумението от 19.10.2007 г. Б. се е съгласил, че ще следва да освободи имота след изтичане на едномесечното уведомяване от страна на областния управител на Област София. Като се е позовал на чл. 6, ал. 1 АПК и е приел, че разпореденото със заповедта по чл. 80, ал. 1 ЗДС е непропорционална мярка спрямо Ж. Б., съдът е постановил необосновано решение, защото не е посочил въз основа на какви установени факти по делото счита за правилен изложения извод, а така също и коя мярка, според него е пропорционална, за да се балансира интересът на държавата и този на гражданите, с оглед на преследваната от закона цел. Приетите доказателства относно здравословното състояние на жалбоподателя и неговата съпруга, не представляват обстоятелство, поради наличието, на което държавата не следва да упражнява предоставените й по отношение на имота права, или пък да се лиши от ползването на имота, което тя има по силата на издадения акт за частна държавна собственост и документите, удостоверяващи правата й на собственост. Оспорената заповед е материално законосъобразна и не противоречи на целта на закона. Ето защо, решението на Административен съд София – град следва да се отмени като неправилно, а вместо него да се постанови друго по същество на правния спор, с което оспорването на Заповед № РД-15-104/17.07.2018 г., издадена от областния управител на Област София да се отхвърли като неоснователно. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,