Решение № 34 от 21.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1112/2010 г.

Решение № 34 от 21.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1112/2010 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е решение № 174 от 16.04.2010 г. на Софийски окръжен съд, Гражданско отделение, постановено по гр. д. № 849/2009 г. в частта му, с която е оставено в сила решение на Сливнишки районен съд по гр. д. № 42/2007 г., с което по предявените от И. Ц. В. и И. Д. Л. искове по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е признато за установено по отношение на М. К. М., че към момента на образуване на ТКЗС три ниви в землището на [населено място], местн. "С." с площи съответно: 3,7 дка, 1 дка и 0,5 дка, идентични с възстановената на К. М. И. нива от 5,026 дка в м. "С. с.", представляваща имот № 035004 по картата на землището, са били собственост на братята Н., В. и К. М. И. Жалбоподателят М. М. намира решението за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи, че съдът не изследвал дали ищците имат правен интерес от предявяване на иска, което е предпоставка за разглеждане на спора по същество. На второ място счита, че изводите на въззивната инстанция почиват на анализ на непълен и неточен доказателствен материал. Според него не е доказана идентичността на имотите, притежавани от наследодателя с възстановения на ответниците имот № 035004. Моли за отмяна на решението и връщането му за ново разглеждане за събиране на нови доказателства. В съдебно заседание пълномощникът на касатора поддържа искане за обезсилване на решението като постановено по недопустим иск. Ответникът по жалбата И. Ц. В. я намира за неоснователна. Ответницата И. Л. не е взела становище. Необжалвалите другари на касатора - ответници по иска също не са взели становище по жалбата. С определение № 1022 от 27.10.2010 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ТРОСГК № 1/1997 г. и Решение № 224 от 15.03.2010 г. по гр. д. № 109/2009 г. на ВКС, I г. о. по въпроса за допустимостта на иска предвид правният интерес от иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, когато ищците не са поискали възстановяване на имотите на своя наследодател в сроковете по чл. 11, ал. 1 или ал. 2 ЗСПЗЗ. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Производството е по иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предявен от И. В. и И. Л. против шест физически лица, сред които М. К. М. за установяване, че към момента на образуване на ТКЗС братята Н., В. и К. М. И. са били собственици на три ниви в м. С., в землището на [населено място], а именно: нива с площ 3,7 дка, нива с площ от 1 дка и нива с площ 0,5 дка, идентични с възстановената на наследници на К. М. И. нива от 5,026 дка в местн. "С. с. ", представляваща имот № 035004 по картата на землището на [населено място]. Двамата ищци са част от наследниците на В. и Н. И., а ответниците са наследници на К. И.. Установено е, че по заявление на К. И. Поземлената комисия е възстановила собствеността в стари реални граници върху нива с площ 5,026 дка в м. "С. с.", съставляваща имот № 035004. От събраните доказателства е видно, че нивата от 3,7 дка братята са получили от баща си и са придобили по давност със съвместно владение. Другите две ниви, съседни на тази, тримата братя са придобили с частен договор от 1942 г., обработвали са ги заедно и също са станали собственици по давност при приложението на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ. Съдът, при преценка на събраните доказателства е счел, че наследодателят на ответниците К. М. И. не е упражнявал непрекъснато владение върху имотите за период над двадесет години до внасянето им в ТКЗС и не е отблъснал владението на братята си. Поради това е отхвърлил възражението на ответника М. М. за придобиване на имота от наследодателя му по давност и е уважил спрямо него установителния иск, че имотът е бил собственост на тримата братя. Съдът е посочил, че в частта, с която първоинстанционният съд е уважил иска спрямо останалите ответници решението на Сливнишки районен съд не е било обжалвано и е влязло в сила. По основанието за допускане на касационно обжалване. Същото е допуснато поради констатирано противоречие на решението със задължителната практика на ВКС и по-конкретно с ТРОСГК № 1/1997 г. и [населено място] № 224 от 15.03.2010 г. по гр. д. № 109/2009 г. на ВКС, I г. о. по въпроса за правния интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, когато ищците не са подали заявление за възстановяване на собствеността на своя наследодател в предвидените от закона срокове. В посоченото тълкувателно решение, както и в решение № 224/15.03.2010 г., постановено в производство по чл. 290 ГПК се приема, че искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е допустим само ако за ищците е образувано или има възможност да бъде образувано административно производство по възстановяване на собствеността. Липсата на висяща административна или съдебна процедура, както и невъзможността да бъде образувана такава, предвид изтеклите преклузивни законови срокове за това, води до липса на интерес от предявяването на иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. В същия смисъл е и Решение № 376 от 19.10.2010 г. по гр. д. № 641/2010 г. на ВКС, II г. о. Това разбиране изхожда от правната уредба на възстановяването на собствеността, която предвижда то да се извършва в полза на бившите собственици само след подаване на заявление - чл. 11 ЗСПЗЗ; съответно неподаването на такова води до невъзможност за настъпване на реституционния ефект. Следователно в хипотеза, в която искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е предявен от наследници на общ наследодател против един от наследниците на този наследодател /или негови наследници/, комуто е възстановена собствеността, е необходимо да има подадено заявление за възстановяване собствеността на името на общия наследодател, за да може след разрешаването на спора с влязло в сила решение органът по земеделската реституция да постанови ново решение по чл. 14, ал. 7 във вр. с ал. 7а ЗСПЗЗ за признаване на собствеността в съответствие със съдебния акт. В противен случай, при липса на заявление би се стигнало до реституция в полза на лица, които не са поискали това по предвидения от закона ред и в предвидения срок. По основателността на касационната жалба предвид наведените касационни основания и разрешението на правния въпрос, посочен по-горе: По настоящето дело съдът е разгледал иска, което означава, че го е приел за допустим, без изрично да извърши преценка на правния интерес на ищците. С това е допуснал процесуално нарушение, тъй като правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът е длъжен да следи и служебно. Това нарушение обаче не е обусловило недопустимост на решението, респ. на цялото производство, тъй като при извършената от настоящата инстанция преценка на правния интерес се установява, че такъв е налице. По делото има данни, че К. М. И. - наследодател на касатора е подал заявление за възстановяване на земеделски земи в землището на[населено място] от свое име като вносител на тези земи - това е заявление вх. № 10027 от 26.09.1991 г. на л. 64 от първоинстанционното дело. С него са заявени ниви 160,3 дка, лично ползване от 5,6 дка и нива в м. Б. от 2,5 дка. Същевременно, видно е от намиращото се на л. 66 от първоинстанционното дело компютърно извлечение, съдържащо данни за заявление и приложени документи, че от К. И. е подадено и друго заявление - вх. № 10326 от 27.02.1992 г., с което той е поискал възстановяване на земи лично и на наследници на В. и Н. М. И.. В това заявление са посочени ниви в м. "С. ", а в раздела "наследници на собственика" е посочен заявителя К. И. и наследниците на другите двама братя. Решенията на Поземлената комисия-Б. относно процесните имоти, а именно Решение № 10 от 14.08.1998 г. и Решение № К10 от 17.11.2003 г., с което е възстановена в стари реални граници собствеността върху нива от 5,026 дка в м. С. село, съставляваща имот № 035004 по картата на землището, са постановени по преписката вх. № 10027/26.09.1991 г. по заявлението, подадено само от К. И., въпреки че в това заявление тези имоти не са посочени. Фактът, че са налице две преписки, образувани по заявления на К. М. И., се потвърждава и от писмо на ПК-Б. от 13.02.1998 г., с което той е уведомен да се яви за уточняване на имотите по преписки 10326 и 10027 /л. 76 от делото на Сливнишки районен съд/. При тези обстоятелства, след като се установява, че К. И. е подал заявление за възстановяване собствеността върху имотите, принадлежали както на него лично, така и общо на тримата братя - К., В. и Н. И., то следва да се приеме, че е налице правен интерес от водене на настоящия иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и той се явява допустим. Доводите за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения при преценката и обсъждането на доказателствата, са неоснователни. За да достигне до изводът, че трите имота, съседни помежду си и обединени понастоящем в един, са принадлежали на тримата братя, а не единствено на заявителя К. М. И., съдът е взел предвид представения писмен договор от 05.11.1942 г. за придобиване на две от нивите, както и събраните гласни доказателства; мотивирал се е кои свидетелски показания цени, кои не възприема и по какви причини. Идентичността на трите ниви, посочени в исковата молба, с имот № 035004 по картата на възстановената собственост е установена от приетата и неоспорена техническа експертиза. С оглед на това претенцията на ищците правилно е намерена за основателна. Обжалваното решение не страда от визираните в касационната жалба пороци и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на II г. о.