Решение № 4380 от 10.5.2022 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационната жалба на Директора на дирекция "Миграция" - Министерство на вътрешните работи, подадена чрез процесуалния представител главен юрисконсулт В. Терзийска, срещу решение 6794/18.11.2021 г., постановено по адм. дело 7498/2021 г. на Административен съд София-град, с което е отменен отказ за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България на Н. Аладжов с peг. 5364р/11952/23.06.2021 г. на Директора на дирекция Миграция и административната преписка е изпратена на органа за ново произнасяне при спазване на дадените указания по тълкуването и прилагането на закона. Касационният жалбоподател навежда доводи за неправилност на съдебния акт, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Според касатора съдът е направил погрешен правен извод за допуснато от Директора на дирекция Миграция нарушение на процесуалноправни разпоредби, довело до нарушение на материалноправни такива. При това били изложени абсолютно бланкетни и общи мотиви, необвързани с конкретни факти по делото, които не са свързани с обстоятелства относими към разглеждания случай, като била цитирана и неотносима практика по прилагането на чл. 8 от ЕКПЧ. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение. Ответникът Н. Аладжов, чрез адвокат М. Девенска, в открито съдебно заседание оспорва жалбата и излага доводи за нейната неоснователност. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените разноски за две инстанции. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. Производството пред Административен съд София-град /АССГ/ е образувано по жалба на Н. Аладжов срещу отказ за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България с peг. 5364р/11952/23.06.2021 г. на Директора на дирекция Миграция , постановен по негово заявление с peг. Г-8456/10.10.2019 г. Административният съд е приел, че отказът е издаден от компетентен орган, но при новото произнасяне по преписката /след влизането в сила на Решение 3012/17.06.2020 г. по адм. дело 2066/2020 г. на АССГ/ органът не е отчел обстоятелството, че освен наличието на предпоставките по чл.10, ал.1 т.6 от ЗЧРБ е следвало да обсъди дали с отказа не се засяга правото на личен и семеен живот на оспорващия. Според съда, като не е отчел обстоятелството, че оспорващият няма връзка със страната си на произход, както и продължителността на пребиваване на територията на Република България, завършване на образование в страната и връзката му с единия родител - български гражданин, Директорът на Дирекция Миграция е постановил незаконосъобразен административен акт, противоречащ на принципа за съразмерност, регламентиран в чл. 6 от АПК и засягащ правото на личен и семеен живот по смисъла на чл. 8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС). Въз основа на горното, съдът е отменил оспорения отказ и е изпратил преписката на органа за ново произнасяне. Решението е неправилно. Жалбоподателят Н. Аладжов, гражданин на Руската Федерация, е подал на 10.10.2019 г. заявление за предоставяне право на постоянно пребиваване в Република България, в което е посочил, че е влязъл на територията на страната заедно с родителите си през 1977 г. Видно от приложеното към заявлението Свидетелство за раждане в Руската Федерация, бащата на чуждия гражданин е българин, а майката словачка. По делото са представени копия на два паспорта, издадени от Посолството на Руската Федерация в Република България първият с [номер], издаден на 1 декември 2005 година, със срок на валидност 1 декември 2010 г., в който е положен печат, че лицето притежава постоянно пребиваване в Република България от 1 октомври 1979 година, а вторият с отразена дата на валидност 25 октомври 2028 година. Според приложената по делото справка от АИС Единен регистър за чужденци лицето е подало две молби за международна закрила през 2009 г. и 2016 г., по които има постановени влезли в сила откази, както и молба за предоставяне на продължително пребиваване през 2009 г. По преписката е приложена Справка за отсъствие (наличие) на съдимост, издадена от Консулския отдел на Посолството на Руската Федерация в РБ, според която липсват данни за наличие на съдимост. В изпълнение на указанията на влязлото в сила решение 3012/17.06.2020 г., постановено по адм. дело 2066/2020 г. по описа на АССГ, административният орган е изискал от Централно бюро съдимост при Министерството на правосъдието справка за съдимостта на Н. Аладжов, от която се установява, че лицето е осъждано общо десет пъти в Република България по наказателни дела от общ характер в периода от 1996 г. до 2018 г., като за всяко от тях Наказателния кодекс предвижда наказание лишаване от свобода повече от една година и няма данни за реабилитация. За да постанови процесния административен акт, Директорът на дирекция Миграция е приел, че при наличието на трайна уседналост на чуждия гражданин на територията на страната, Република България е държавата на обичайното му пребиваване, което, макар и незаконно, обосновава да бъде взета предвид справката издадена от Централно бюро съдимост при Министерството на правосъдието и да бъде постановен отказ на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ). Административният орган е изложил мотиви, че Н. Аладжов не попада в категорията уязвими лица по смисъла на § 1, т. 4б от ДР на ЗЧРБ, за него няма данни да е сключил граждански брак в страната, както и че не се установява същият да е родител на български или чужди граждани, за които да полага грижи. При тези фактически установявания, неправилно административният съд е приел, че органът, наред с преценката за наличието на предпоставките по чл. 10, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ (лицето да е осъждано за извършено умишлено престъпление на територията на Република България, което съгласно българския закон се наказва с не по-малко от една година лишаване от свобода, освен ако не е реабилитирано), дължи произнасяне и относно засягане на правото на личен и семеен живот на чуждия гражданин. Такава преценка следва да бъде извършена в случаите на постановяване на отказ за предоставяне на статут на дългосрочно пребиваване, по силата на чл. 26, ал. 8 от ЗЧРБ, както и при налагане на принудителните административни мерки, съгласно чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Независимо от липсата на нормативно задължение, административният орган е изложил мотиви в тази насока, тъй като е съобразил липсата на данни за сключен от чужденеца граждански брак на територията на страната и за деца, за които да полага грижи. Следва да бъдат споделени възраженията на касатора, че нито в хода на административното производство, нито в производството пред първата инстанция Н. Аладжов е твърдял нарушаване на личния или семейния му живот и не е представял относими документи. Такива съображения ответникът, чрез процесуалния си представител, не е изложил и пред настоящата касационна инстанция. В подкрепа на извода за липса на нарушаване на правото гарантирано с разпоредбата на чл. 8, § 1 от КЗПЧОС, по делото са представени препис-извлечение от акт за смърт, издадено от община Хисаря, удостоверение за наследници на Б. Аладжов, роден на [дата]., издадено от община Хисаря и удостоверение за наследници на В. Аладжов, издадено от кметството на с. Черна Могила, община Харманли, от които се установява, че бащата на чужденеца (български гражданин) е починал през октомври 1992 г., а брат му е починал през септември 2008 г. Едновременно с това от административния орган е служебно установено, че майката на Н. Аладжов, регистрирана в АИС Единен регистър за чужденците с имена С. Ирина, е с отнето право на постоянно пребиваване в Република България през 2006 г. и липсват данни за нейни пътувания през последните десет години. Противно изложеното от първостепенния съд, продължителността на пребиваването е отчетена от административния орган, но същата е правилно приета за относима към релевантната за чужденеца съдимост на територията на Република България, а не като обстоятелство относимо към правото на личен и семеен живот по смисъла на чл. 8 от КЗПЧОС. Както беше посочено по-горе, в настоящия случай административният орган не дължи произнасяне относно евентуалното накърняване на правото гарантирано от чл. 8 от Конвенцията, още повече в хипотезата, в която чуждият гражданин не пребивава на законово основание в Република България. Във връзка с последното, основателно е позоваването на касатора на чл. 1 и чл. 5 от Спогодбата за реда за взаимни безвизови пътувалия на граждани на Народна Република България и граждани на Съюза на Съветските социалистически Републики (одобрена с разпореждане на Министерския съвет 440 от 26 ноември 1969 г. влязла в сила от 23 януари 1970 г.), според които чужденците влезли без виза могат да пребивават временно на територията на Република България, за срок от 90 денонощия, като след изтичането на този срок и при липса на съгласие от компетентните органи за продължаването му, чужденецът няма право да остане на територията на страната. В подкрепа на тази регламентация е и разпоредбата на чл. 25 от действащия към момента на влизане на Н. Аладжов в Република България Закон за пребиваване на чужденците в Народна Република България (обн., ДВ. бр. 93 от 1972 г., отм., ДВ, бр. 153 от 1998 г.), според която всеки чужденец е длъжен да напусне страната при изтичане на срока за пребиваването му. Положеният печат в издадения от консулския отдел на посолството на Руска Федерация в Република България паспорт, съдържащ отразяване, че чужденецът е с постоянно жителство в Република България, не може да замести липсващо волеизявление на компетентен български орган за това обстоятелство. Изводът на административния съд за допуснати съществени нарушения при издаване на акта, изразяващи се в несъобразяване на акта с приложими материалноправни разпоредби е неправилен и необоснован. Настоящата касационна инстанция счита, че при произнасянето си административния орган е изследвал всички относими към производството и нужни за произнасянето му обстоятелства, което е довело до правилно приложение на материалния закон. При наличието на пороците, сочени като касационни основания, първоинстанционното решение е неправилно и следва да бъде отменено, а жалбата на Н. Аладжов срещу отказа за предоставяне право на постоянно пребиваване в РБ с peг. 5364р/11952/23.06.2021 г. на Директора на дирекция Миграция отхвърлена. При този изход на спора претенцията за разноски на касатора е основателна и следва да бъде уважена, на основание чл. 143, ал. 3 от АПК във връзка с чл. 37 от ЗПП и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Предвид обема на осъщественото процесуално представителство, на дирекция Миграция Министерство на вътрешните работи следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева. Водим от изложеното на основание чл. 222, ал. 1, предл. второ от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,