Решение № 5977 от 15.5.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1922/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. А. М., подадена чрез адв. Иванов, против Решение 58 от 04.01.2024г., постановено по адм. дело 12349/2021г. по описа на Административен съд София град, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед РА-30-263/04.08.2020г., издадена от Главния архитект на Столична община /СО/ с молба за отмяната му като необосновано, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и постановяване на друго, с което се отмени процесната заповед. Твърди, че той е бил известен на административния орган като собственик на процесния имот, но е бил лишен от право да участва в административното производство. Отделно от това и органът и съда не са установили правилно датата на извършване на процесния строеж, а съда необосновано е игнорирал свидетелски показания в тази връзка. В същото време определянето на точната дата на извършване на строежа е от съществено значение, тъй като по време на действителното му извършване не е имало нормативно изискване за съгласуването му по ЗУТ. Иска присъждане на направените пред двете съдебни инстанции разноски. В съдебно заседание, чрез адв.Иванов, поддържа касационната жалба. Ответникът - Главен архитект на СО, в писмен отговор, чрез юриск. Стефанова, и в съдебно заседание, чрез юриск. Иванова, взима становище за неоснователност на касационната жалба, претендира присъждане на разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на процесуалния представител на касатора. Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби. Върховният административен съд намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна по смисъла на чл.210 от АПК, за която решението е неблагоприятно, и в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е основателна. С обжалваното решение Административен съд София град е отхвърлил оспорването на Д. А. М., срещу заповед РА-30-263/04.08.2020 г. на Главния архитект на СО, с която се нарежда на Н. Ж. М. да премахне незаконен строеж Зазидана кухненска врата, придаден коридор към баня и тоалетна, като на мястото на коридора е изградена душ кабина , находящ се в [номер], [номер] от жилищна сграда на [улица], район [район] СО, като приведе обекта в съответствие с одобрените инвестиционни проекти.. За да постанови този правен резултат, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган в съответствие с административно производствените правила и материалния закон. Обсъдил всички доказателства по делото и заключението на приетата по делото СТЕ и счел, че процесният строеж представлява вътрешно преустройство в процесния апартамент, при което предназначението на част от коридора в жилището се променя и той е станал баня. Налице е промяна в предназначението на част от коридора, тъй като съгласно чл.108 ал.2 от Наредба 7 от 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони коридорът е комуникационна площ, а банята с тоалетна е помещения за санитарно-хигиенно обслужване. Това преустройство не засяга конструкцията на сградата и не е довело до увеличаване на натоварванията върху площите на апартамента. Спорният въпрос между страните е относно годината на извършване на процесното преустройство. В процесната заповед органът, без да сочи доказателства, на които основава твърдението си, е приел, че преустройството е извършено след 2013г. Пред административния съд е допуснат като свидетел Й. Н. П., който е бил наемател на процесния апартамент в период от две години от 2013г. до 2015г. и заявява, че по времето, когато е обитавал това жилище със съпругата си, процесното преустройство е било съществуващо. От предходните наематели знаел, че преустройството е извършено през 2007 г. от предишните собственици на апартамента. Съдът не е кредитирал показанията на този свидетел с мотиви, че не се подкрепят от никакви други доказателства и не сочат по категоричен начин годината на извършване на ремонта. Съдът извел правни изводи, че процесното преустройство представлява строеж по смисъла на §5, т. 38 от ЗУТ и е от V-а категория, който е извършен от сем. М. след като са закупили жилището през 2014г., предвид липсата на категорични доказателства, че това е извършено от предишни собственици . Приел, че в чл. 151 ЗУТ, съгласно приложимата редакция от 2014 г. липсва разпоредба /от вида на тази в редакцията от 2007 г./, според която да не се изисква разрешение за строеж за вътрешни преустройства, при които не се засяга конструкцията на сградата; не се извършват дейности, като премахване, преместване на съществуващи зидове и направа на отвори в тях, когато засягат конструкцията на сградата; променя предназначението на помещенията и натоварванията в тях . При издаването на заповедта не били допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, ограничаващи правото на участие на Д. М. в производството по издаване на оспорената заповед. Като краен извод, довел до отхвърляне жалбата на М., съдът извел, че изграденият санитарен възел е строеж, представляващ вътрешно преустройство с промяна на предначначение на част от обект, по смисъла на § 5, т. 41 ДР от ЗУТ, за което се изисква разрешение за строеж, каквото няма издавано, съответно процесната заповед, разпореждаща премахването му като незаконен строеж, е законосъобразна. Решението на Административен съд София град е валидно, допустимо, но неправилно. Неправилно и необосновано съдът е игнорирал показанията на свидетеля Й. Н. П., като по този начин се е лишил от единственото доказателство изясняващо спорния по делото въпрос кога е извършено процесното преустройство. Аргументът на съда, че тези показания не се подкрепят от никакви други доказателства по делото е несериозен и несъстоятелен, тъй като такива други доказателства въобще не са събирани нито в административното, нито в съдебното производство. Няма причини да не се приеме казаното от този свидетел, а от там, и за доказан факт, че процесното преустройство е извършено преди 2013г. с голяма доза на достоверност и точност през 2007г. В редакцията си до изменението с бр.101 на ДВ от 2015г., чл.151, ал.1, т.3, б. в от ЗУТ, е допускал изключение, при което не се изисква разрешение за строеж за вътрешни преустройства, при които не се променя предназначението на помещенията и натоварванията в тях. Изключението е допуснато при комулативност на двете визирани в нормата предпоставки. В случая, процесното вътрешно преустройство е извършено преди 2015г. при действието на изключението на чл.151, ал.1, т.3, б. в от ЗУТ и видно от приетата СТЕ, е налице промяна на предназначението на част от коридор в баня, при непроменено натоварване в помещенията. Предназначението на коридора като такъв, обаче се запазва и той не престава да съществува като самостоятелно помещение. Малка част от него е приобщена към помещението баня, което също не променя предназначението си. От данните по делото и заключението на вещото лице е видно, че процесното преустройство е вътрешно и попада изцяло в имота, собственост на касатора и съпругата му, като с него не се променя застроената площ на самостоятелния обект /жилище/ и не се завзема площ от общите части на сградата. Изграденото не засяга носещите елементи на конструкцията на жилищната сграда, премахване, преместване на съществуващи зидове и направа на отвори в тях, които да засягат конструкцията на сградата и не е променило натоварването в жилището. С извършеното преустройство не се променя и основното предназначение на самостоятелния обект жилище/апартамент. Налице са предпоставките за приложимост на изключението на действащия, към момента на извършване на процесния строеж, текст на чл.151, ал.1, т.3, б. в от ЗУТ. Промяната в предназначението на част от коридор в баня, не води до промяна предназначението нито на основния обект жилище, нито до промяна предназначението на помещението коридор , което продължава да съществува. Тази норма (в редакцията ѝ към датата на извършване на процесното строителство) урежда изключение от общото правило за изискване на разрешение за строеж. При наличието на тази хипотеза нарушение на чл. 148 от ЗУТ, визирано в обжалваната заповед, не е налице. Ето защо, противно на изводите в обжалваното съдебно решение, процесното строителство, представлява разширяване на санитарно хигиенно помещение, чрез приобщаване на малка част от коридор и е вътрешно преустройство, за което не се изисква разрешение за строеж и одобряване на строителни книжа, каквото няма издавано, съответно процесната заповед, разпореждаща премахването му като незаконен строеж, е незаконосъобразна. В тази връзка се явяват основателни и наведените с касационната жалба доводи за противоречие на обжалваното съдебно решение с материалния закон. Предвид изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което се отмени процесната заповед. При този резултат следва на касаторът да се присъдят своевременно поисканите и доказани деловодни разноски, направени пред двете съдебни инстанции за д.т. адв. хонорар и възнаграждение за в.л., които са в размер за първата инстанция 1490 лева, за настоящото дело 1320 лева, или общо в размер на 2810 /две хиляди осемстотин и десет/ лева. Възражението за прекомерност на адвокатския хонорар е неоснователно, тъй като такъв е заплатен в минимален размер. Така мотивиран, на основание чл. 221, ал. 2 и чл.222, ал.1 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение