Решение № 4738 от 22.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14301/2019 г.

Решение № 4738 от 22.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 14301/2019 г., VI о., докладчик съдията Стела Динчева Производството e по реда на Г. дванадесета, чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК ) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – С. З. срещу решение № 380/11.11.2019 г. постановено по адм. дело № 516/2019 г. по описа на Административен съд – С. З., с което е отменено решение № 1040-23-31/04.07.2019 г. издадено от директора на ТП на НОИ - С. З. и потвърденото с него разпореждане № РВ-3-23-00570798/28.05.2019 г. на ръководител на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ - С. З. за възстановяване на недобросъвестно получено парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване за периода 04.10.2018 г. до 02.11.2018 г. в размер на 2 012, 87 лева, от които 1 910, 69 лева главница и 102, 18 лева лихва. В касационната жалба са наведени доводи досежно неправилно приложение на материалноправната нормата на чл. 46, ал. 3 КСО във вр. чл. 114, ал. 1 от КСО на първоинстанционния съдебен акт относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното съдебно решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жабата срещу издадения административен акт. Ответникът по касационната жалба в писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на съдебни разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в преклузивния 14 дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение в съответствие с чл. 220 от АПК, настоящият състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол в първоинстанционното производство е решение № 1040-23-31/04.07.2019 г. издадено от директора на ТП на НОИ- С. З., с което е потвърдено разпореждане № РВ-3-23-00570798/28.05.2019 г. на ръководител на контрола по разходите на ДОО в ТП на НОИ - С. З. за възстановяване на недобросъвестно получено парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване за периода 04.10.2018 г. до 02.11.2018 г. в размер на 2 012, 87 лева, от които 1 910, 69 лева главница и 102, 18 лева лихва. Правното основание за издаване на разпореждането е нормата на чл. 114, ал. 1 и ал. 3 от КСО, съгласно която недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания се възстановяват от лицата, които са ги получили заедно с лихвата по чл. 113. При анализа на цитираната разпоредба решаващият съд обвързва правилното и приложение с наличието на комулативно изискуемите материалноправни предпоставки - плащането да е неоснователно и сумите да са получени недобросъвестно от лицето. По отношение на първата предпоставка първоинстанционният съд приема за недоказано по безспорен начин осъществяването на трудова дейност от лицето през периода, за който е издаден болничния лист, с оглед нарушение на разпоредбата на чл. 46, ал. 3 от КСО, с която органът мотивира неоснователността на обезщетението. Относно наличието на втората предпоставка първоинстанционният съд обосновава извод досежно липсата на фактическа установеност за получаване на осигурително плащане от лицето, въпреки знанието от негова страна на факти и обстоятелства, които представляват пречка за получаване на това обезщетение. По изложените съображения решаващият съд намира оспорените административни актове за постановени в нарушение на разпоредбата на чл. 35 АПК - при неизяснена фактическа обстановка, довела до неправилно приложение на материалния закон, поради което ги отменя. Върховният административен съд, шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. Първоинстанционният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби като е постановен при стриктно спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях. Решаващият съд изпълнява задължението си по чл. 168 от АПК като извършва съответния съдебен контрол на оспорения административен акт по критериите, посочени в чл. 146 АПК. По делото не се спори, че Е. Б. има сключени два трудови договора - с Мини "Марица Изток" ЕАД, клон Р. "Т. 1", с. Т. и с община С. З. във връзка със Споразумение № ФС01-364/30.07.2018 ГОД. сключено между Агенция за социално подпомагане и Община С. З. като личен асистент на сина си З. Б. съгласно договор № 140/03.10.2018 г. Договорът е с месторабота - дома на потребителя и продължителност на работния ден - 4 часа на ден при петдневна работна седмица, с основно месечно трудово възнаграждение от 254, 81 лева. За времето от 04.10.2018 г. - 02.11.2018 г. Е. Б. е ползвал отпуск за временна нетрудоспособност въз основа на издаден болничен лист № Е20181940926. Този болничен лист е представен само на работодателя по основното трудово правоотношение, който от своя страна е представил на ТП на НОИ – С. З. в резултат, на което на заболелия работник е изплатено парично обезщетение за временна неработоспособност в размер на 1910. 69 лева. за горепосочения период. На работодателя по втория трудов договор не е представен болничния лист, в следствие на което същият е подал данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО за осигуреното лице като е декларирал пред НАП, че Брайков има 20 отработени дни за месец октомври 2018 г. и 22 отработени дни за месец ноември 2018 г. и няма посочени дни във временна неработоспособност, за което му е начислено трудово възнаграждение. Обосновано въз основа на събраните доказателства и съобразно приложимия за казуса материален закон решаващият съдебен състав е формулирал краен правен извод за незаконосъобразност на процесните административни актове. Пропускът на административните органи да установят релевантните за решаването на поставения пред тях административен въпрос факти е в противоречие с разпоредбите на чл. 35 и чл. 36, ал. 1 и ал. 3 от АПК и правилно е възприет като основание за незаконосъобразност на постановените от тях актове. Правилно е прието от съда за недоказано, че Е. Б. по време на отпуска по болест е упражнявал трудова дейност по втория трудов договор, за която лицето подлежи на задължително социално осигуряване. Именно упражняването на трудова дейност, за която лицето подлежи на задължително социално осигуряване е предвиденият от чл. 46, ал. 3 от КСО юридически факт, изключващ правото на парично обезщетение за временна неработоспособност. За да се докаже осъществяването на трудова дейност от едно лице не е достатъчен нито сключеният трудов договор, нито разплащателната ведомост с начислено трудово възнаграждение за времето, през което лицето е разполагало с болничен лист за временна неправоспособност, по което е изплатено процесното обезщетение. Сключеният трудов договор между физическото лице и община С. З. не е самостоятелно основание за осигуряването на работника по чл. 4, ал. 1, т. 1 от КСО, такива не са и начисляването и/или изплащането на трудово възнаграждение, както и подаването на данни по чл. 5, ал. 4 от КСО от осигурителя, ако лицето реално не е осъществявало трудова дейност. Основателно съдът е приел, че липсва писмена следа и каквито и да били доказателства за положен в процесния период труд, което е релевантното изключващо обстоятелство за изплащане на обезщетение по представения болничен лист. Съгласно трайно установената непротиворечива практика на Върховния административен съд, недобросъвестността не се предполага, а трябва да бъде установена, като доказателствената тежест се носи от издателя на административния акт. В оспореното решение по чл. 117, ал. 3 от КСО, което е предмет на пряк съдебен контрол, а също и в потвърденото с него разпореждане, липсват мотиви, обосноваващи недобросъвестност на жалбоподателя и съответно - основанието по чл. 114, ал. 1 от КСО. Не са посочени извършени от осигуреното лице действия в нарушение или заобикаляне на закона, или поведение, целящо да подведе и заблуди административния орган относно осигурителните му права. При тази фактическа и правна установеност съдът правилно е приел, че изводът на административния орган за недобросъвестно получено парично обезщетение за временна неработоспособност е неверен, а постановените на тази основа разпореждане на ръководителя на контрола по разходите на ДОО и потвърдилото го решение на директора на ТП на НОИ - С. З. са незаконосъобразни, защото не е налице приложното поле на чл. 114, ал. 1 от КСО. В този смисъл е постоянната и непроменлива практика по сходни казуси на Върховния административен съд, шесто отделение формирана с решенията по административни дела № 8946/2012 г., № 14365/2012 г., № 4090/2013 г., № 155/2016 г., и др. От изложеното следва, че процесните административни актове са издадени в нарушение на материалноправните предпоставки за законосъобразност по КСО. Като е стигнал до същия извод и е уважил подадената до него жалба, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при липсата на касационни основания за неговата отмяна следва да бъде оставено в сила. Ответникът по касация е поискал присъждане на направените поделото разноски. С оглед изхода на спора съдът намира искането за основателно. Следва да се осъди ТП на НОИ С. З. да заплати на Е. Б. разноски по делото в размер на 450 лева представляващи адвокатски хонорар. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение 1 от АПК Върховният административен съд, в тричленен състав на шесто отделение