Решение № 11095 от 25.09.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1339/2017 г.

Решение № 11095 от 25.09.2017 г. на ВАС по адм. д. № 1339/2017 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството e по реда на глава дванадесета - чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Г. И. Ч. против решение № 2407/19.12.2016 г., постановено по адм. дело № 594/2016 г. по описа на Административен съд - Пловдив. Посочените в жалбата пороци въвеждат касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1, 2 и 3 АПК - неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на процесното съдебно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да се отмени оспорения административен акт. Претендира присъждане на съдебните разноски, направени пред първата инстанция. Ответникът - директор на Териториално поделение на НОИ - Пловдив, в писмен отговор, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и иска оставянето му в сила. Претендира присъждане на разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и счита, че следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е основателна. С обжалвания съдебен акт, предмет на касационен контрол за законосъобразност, първоинстанционният съд отхвърля жалбата на Г. И. Ч. против Решение № 2153-15-43/16.02.2016 г. на Директора на ТП на НОИ гр. Пловдив, с което е оставена без уважение жалба му с вх. № МП - 7505/28.01.2014 г. против Разпореждане № 5402224908/Ра-19/9.01.2014 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ - Пловдив, с което е разпоредено да се възстанови неправилно изплатената сума за лична пенсия за осигурителен стаж и възраст и добавка по чл. 46, ал. 4 ЗП (отм.), от Г. И. Ч. в общ размер на 98372,40 лв., от които главница за периода 1.01.2004 г. - 31.01.2014 г. в размер на 54036,87 лв. и лихва в размер на 44 335,53 лв., начислена към 9.01.2014 г., като след тази дата допълнително се начислява лихва по чл. 116 КСО до окончателното погасяване на главницата. С посоченото разпореждане е прието, че задължението за периода 1.10.1999 г. - 31.12.2003 г. е погасено по давност на основание чл. 115, ал. 1 КСО. С Решение № 1040-15-39/29.06.2016 г. на Директора на ТП на НОИ - Пловдив на основание чл. 62 АПК, поради допусната поправка на очевидна фактическа грешка, в Решение № 2153-15-43/16.02.2016 г. на Директора на ТП на НОИ гр. Пловдив е постановено в диспозитива на същото посочената дата "19.01.2014 г. " на Разпореждане № 5402224908/Ра-19 да се чете "09.01.2014 г. ". Горното разпореждане е издадено във връзка с Разпореждане № 5402224908/ПР - 30/8.01.2014 г. на Ръководителя на "ПО" в ТП на НОИ - Пловдив, с което на основание чл. 99, ал. 1, т. 5 от КСО, е отменено Разпореждане № ПР-190/24.04.2000 г. за отпускане на личната пенсия за осигурителен стаж и възраст (ОСВ) на жалбоподателя и всички последващи разпореждания за изменения на пенсията, като е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на § 4, ал. 1 от ПЗР КСО. Във връзка с издаване на Разпореждане № 5402224908/ПР - 30/8.01.2014 г., в хода на административната процедура е установено, че по заявление от 11.04.2000 г., на касатора е отпусната лична пенсия за ОСВ по чл. 2, ал. 1 от ЗП във връзка с ПМС 40/1968 г., чл. 46а от ЗП и § 25 ЗИДЗП/ 1996 г., считано от 1.10.1999 г. Прието е, че към началната дата на отпускане на пенсията лицето има навършена възраст 45 г. и 07 месеца и 9 дни и следния осигурителен стаж: от първа категория труд - 08 г. 05 м. 24 дни; от втора категория труд - 01. 00м. 15 дни; от трета категория труд - 06 г. 01 м. 19 дни; осигурителен стаж по чл. 104, ал. 3 от КСО - 07 г. 08 м. 02 дни. Общ стаж към първа категория труд за преценка на право и размер към начална дата - 20 г. 07м. и 13 дни. На основание чл. 104 от КСО общ осигурителен стаж, превърнат към III категория труд - 44 г. 07 м. 04 дни. Размерът на пенсията е определен въз основа на осигурителен доход за период от 1.01.1989 г. до 31.12.1991 г. - 49981.00 лв. и осигурителен доход от 15.09.1998 г. до 30.09.1999 г. - 5073.04 лв. индивидуален коефициент 2,398. С оглед извършена проверка на пенсионните досиета в ТП на НОИ гр. Пловдив, е преценена необходимостта от установяване на осигурителния стаж на Четински, поради което от същия с писмо изх. № К-17337/16.04.2013 г. са изискани оригиналните документи за осигурителен стаж, въз основа на които е му е отпусната пенсията. От страна на Ч. в указания срок такива не са представени, с оглед на което контролните органи на ТП на НОИ гр. Пловдив са започнали процедура по реда на чл. 108, ал. 1, т. 1 от КСО по извършване на съответната проверка. В хода на тази проверка, с декларация Четински удостоверява периодите на осигуряване, както и наименованието на осигурителите, при които е положен трудът. Извършена е проверка на посочените осигурители и на информацията, съдържащи се в регистрите на ТП на НОИ, при която не са потвърдени данните, въз основа на които е отпусната пенсията за осигурителен стаж и възраст, съгласно Разпореждане № ПР-190/24.04.2000 г. Изложеното е дало основание на органите на НОИ да приемат, че към 11.04.2000 г. - датата на подаване на заявлението, Четински не е имал право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на § 4, ал. 1 от ПЗР на КСО, тъй като не е имал необходимия положен осигурителен стаж при условията на чл. 104, ал. 3 от КСО във вр. с ПМС № 40/1968, независимо от изпълненото условие за навършена възраст (прието е, че съгласно Постановление № 40 на МС от 23.08.1968 г. и чл. 1 от ПМС № 7 от 1990 г, лицата придобиват право на пенсия за изслужено време и старост при възраст 45 години и трудов стаж 15 години, ако са работили най-малко 7 години и 06 месеца в подземните силикозоопасни рудници), като Ч. не може да установи представения със заявлението от 11.04.2000 г. стаж при условията на чл. 104, ал. 3 от КСО във вр. с ПМС № 40/1968 г., независимо от изпълненото условие за навършена възраст. В тази връзка е прието, че осигурителния стаж на Ч. по категории е както следва: от първа категория труд - 02 г. 07 м. 08 дни; от трета категория труд - 05 г. 08 м. 22 дни. На основание чл. 104 от КСО общ осигурителен стаж, превърнат към III категория труд - 10 г. 00 м. и 25 дни. Разпореждане № 5402224908 /ПР - 30/08.01.2014 г. е обжалвано от Четински по административен ред и е потвърдено с Решение № РД-88/09.05.2014 г. на Директора на ТП на НОИ гр. Пловдив. Този резултат е оспорен пред Административен съд - Пловдив, който с Решение № 181/4.02.2015 г., постановено по адм. дело № 1442/2014 г. е отхвърлил жалбата на Ч.. Решението на Административния съд е оставено в сила с Решение № 13958/21.12.2015 г., постановено по адм. дело № 3045/2015 г. по описа на ВАС. При постановяване на процесното решение, първоинстанционният съд намира, че оспореният административен акт е постановен от материално компетентен орган, в изискуемата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила. Развити са съображения, че с разпоредбата на чл. 98, ал. 2 КСО е въведено специално правило относно възстановяване на сумите за неправилно изплатени суми за пенсии, поради което се изключва приложението на общата разпоредба на чл. 114, ал. 3 КСО. Обоснован е извод, съобразно който когато се касае до възстановяване на суми, произтичащи от неправилно изплатени пенсии, компетентен да издаде съответното разпореждане е органът, посочен в чл. 98, ал. 2 КСО. Решаващият съд извежда противоположните становища, поддържани от страните в производството, като намира, че се отнасят до правилното приложение на материалния закон и се концентрират във въпроса налице ли е недобросъвестност от страна на жалбоподателя при получаване на въпросните суми. Първоинстанционният съд приема, че Четински е декларирал неверни данни с подаденото заявление за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж, съгласно чл. 104, ал. 3 от КСО във вр. с Постановление № 40 на МС от 23.08.1968 г. и чл. 1 от ПМС № 7 от 1990 г. с продължителност - 07 г. 08 м. и 02 дни. Развити са съображения, съгласно които с оглед установяване на последнопосочения осигурителен стаж е поискано от жалбоподателя да представи необходимите документи. Тъй като такива не са представени, осигурителните органи са дали възможност на лицето да декларира къде, кога и при кой осигурител е работило. Въз основа на тези данни контролните органи са извършили проверка, при която декларираният стаж е потвърден, но същият не отговаря на този, установен при първоначалното отпускане на пенсията му през 2000 г. (07 г. 08 м. и 02 дни., съгласно чл. 104, ал. 3 от КСО във вр. с Постановление № 40 на МС от 23.08.1968 г. и чл. 1 от ПМС № 7 от 1990 г.). Прието е за действително, че пенсионното досие на Четински не е било налично в архивохранилището на НОИ (доколкото е била налице необходимост от неговото възстановяване), но контролните органи са дали възможност на жалбоподателят да представи всички документи, с които разполага или в случай че не разполага с такива, да посочи (декларира) периода и осигурителя, където е положен релевантният за реализиране на пенсионните му права стаж. Предвид горното е изведено, че Ч. никога не е имал трудов стаж съгласно чл. 104, ал. 3 от КСО във вр. с Постановление № 40 на МС от 23.08.1968 г. и чл. 1 от ПМС № 7 от 1990 г. в посочения размер и в този смисъл е декларирал неверни данни пред органите на НОИ, с което обосноваван извод за неговата недобросъвестност. Така постановеното решение е неправилно. Повдигнатият правен спор е относно приложението на материалния закон - чл. 114, ал. 1 от КСО. Нормата на чл. 114, ал. 1 КСО, озаглавена "Възстановяване на неоснователно получени суми", предвижда недобросъвестно получените суми за осигурителни плащания да се възстановяват от лицата, които са ги получили, заедно с лихвата по чл. 113 от кодекса. В ал. 2 на чл. 114 от КСО се сочи, че добросъвестно получените суми за осигурителни плащания не подлежат на връщане от осигурените лица с изключение на случаите по чл. 42, ал. 2, чл. 54е и при прилагане разпоредбите на международни договори, по които страна е Република България, в които случаи възстановяването им е без лихва до изтичането на срока за доброволно изпълнение. От съвкупния анализ на цитираните разпоредби следва извода, че предпоставка за прилагането на тази разпоредба е недобросъвестността на лицето при получаването на съответните суми. Анализът на събраните по делото доказателства сочи, че в конкретния случай не са налице елементите от фактическия състав, при който възниква правото на административния орган да постанови възстановяване на изплатени суми за осигурителни плащания. В КСО не се съдържа легална дефиниция за понятието "добросъвестност" при получаване на осигурителни плащания. С оглед общите принципи на правото, за добросъвестно получени осигурителни плащания следва да се считат тези, за които осигуреното лице е имало съзнанието и субективното убеждение, че му се дължат. Недобросъвестно ще е лицето, което е знаело или предполагало, че няма право да получи съответното плащане. Липсват съществени елементи от предпоставката "недобросъвестност" от обективно и субективно естество - настъпили правопроменящи или правоизключващи факти, съзнателното им укриване от дееца и постигане на неправомерна цел, като резултат от това. Добросъвестността се предполага до доказване на противното, а недобросъвестността на жалбоподателя е необходимо да бъде безспорно установена, като тежестта за доказването й лежи върху административния орган. В случая неправилни са изводите на ответника, че лицето е следвало да доказва при условията на пълно и главно доказване добросъвестността си. В този смисъл е и константната практика на ВАС, нVI отделение: решения № 1234 от 4.02.2008 г. по адм. д. № 9467 от 2007 г, реш. № 6207 от 27.05.2008 г. по адм. д. № 1440 от 2008 г., реш. № 11902 от 13.10.2009 г. по адм. д. № 7531 от 2009 г., а в по-ново време реш. № 3997 от 21.03.2011 г. по адм. д. № 8559 от 2010 г., реш. № 5171 от 12.04.2011 г. по адм. д. № 10452 от 2010 г., реш. № 4132 от 22.03.2012 г. по адм. д. № 13436 от 2011 г. Безспорен факт е постановеното Разпореждане № 190/24.04.2000 г., с което на касатора е отпусната пенсия за изслужено време и старост. Ако пенсионните органи са считали, че не са били налице предпоставките за отпускане на пенсия в даден размер, то същите е следвало да не уважат направеното искане и техните пропуски не могат да се вменят във вина на касатора, още повече да му причинят вреда при положение, че осигурителните органи не са доказали недобросъвестността му при получаване на сумите за пенсии. Предвид горното и отчитайки, че недобросъвестността при получаване на процесните суми е част от фактическите основания за издаването на оспорените актове, първоинстанционният съд незаконосъобразно е отхвърлил жалбата. С оглед на изложеното, настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е постановено при наличието на касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК и следва да бъде отменено, а поради това че спорът е изяснен, на основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да бъде постановено решение по същество, с което да се отмени Решение № 2153-15-43/16.02.2016 г. на Директора на ТП на НОИ гр. Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата на Г. И. Ч. с вх. № МП - 7505/28.01.2014 г. против Разпореждане № 5402224908/Ра-19/9.01.2014 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ - Пловдив, поправено с решение № 1040-15-39/29.06.2016 г. на директора на ТП на НОИ - Пловдив. С оглед изхода на спора, направеното своевременно искане за заплащане на разноски пред първата инстанция от страна на касатора, представените доказателства и на основание чл. 143, ал. 1 АПК в тежест на ответника следва да се присъди сума в размер на 1000 лева (хиляда лева) - възнаграждение за един адвокат. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,