Решение № 7337 от 17.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 411/2021 г.

Решение № 7337 от 17.06.2021 г. на ВАС по адм. д. № 411/2021 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на административни органи в Общинско предприятие "Паркинги и репатриране", Община Пловдив, заемащи длъжността "скобар" – Х. В. и Р. К., срещу Решение № 2083 от 17.11.2020 г. на Административен съд, гр. Пловдив, по административно дело № 1939/2020 г.

С обжалваното решение съдът е отменил приложена от тях на 23.07.2020 г. принудителна административна мярка – принудително задържане на пътно превозно средство чрез техническо средство, по отношение на лек автомобил, марка "Форд", регистрационен [рег. номер на МПС], с водач Н. А..

І. Становища на страните:

1. Касационните жалбоподатели – административните органи в Общинско предприятие "Паркинги и репатриране", Община Пловдив, заемащи длъжността "скобар" – Х. В. и Р. К., считат обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Излагат подробно фактите по делото и събраните в хода на съдебното производство доказателства. Правят анализ на доказателствата, установяващи компетентността им да приложат процесната принудителна мярка. Излагат подробно способите за заплащане на цената за паркиране на пътно превозно средство в определените от общината зони с оглед на чл. 11 и 12 от Наредбата на Общински съвет – Пловдив за реда за спиране, престой и паркиране на пътни превозни средства на територията на град Пловдив (Наредбата) като считат за несъответни на нормативната уредба изводите на съда за заплатена от водача цена на паркиране, независимо, че талонът за платено паркиране не е поставен на установеното за това място – в дясната част на предното стъкло.

Молят съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата. Претендират направените по делото разноски. Касаторите се представляват от адв. Н. Д., Адвокатска колегия, гр. Пловдив.

1. Ответникът по касационната жалба – Н. А., счита същата за недопустима, алтернативно за неоснователна.

Счита, че касаторите нямат активна процесуална легитимация да представляват Община Пловдив и Общинско предприятие "Паркинги и репатриране" и в частност да подават касационна жалба. Позовава се на чл. 15, ал. 1 АПК. Сочи, че административният орган "се представлява от неговия ръководител или упълномощени от него лица с оглед законовите разпоредби, като в този кръг не попадат" касаторите.

Алтернативно счита доводите за неправилно приложение на закона за неоснователни. Счита за налични и допълнителни основания за отмяна на процесната мярка – липса на компетентност на органа, упълномощил органите по контрол, и липса на извършено нарушение.

Моли съда да върне касационната жалба като недопустима, алтернативно – да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. Н. А., Адвокатска колегия, гр. Пловдив.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежни страни, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Съдът счита за неоснователни доводите на ответника за недопустимост на касационната жалба поради липса на активна процесуална легитимация на касаторите. Съгласно чл. 210, ал. 1 АПК право да обжалват съдебното решение имат страните по делото, за които то е неблагоприятно. Видно от проведеното първоинстанционно производство двамата касатора са били страна в него и по отношение на тях обжалваното решение е неблагоприятно. Този факт е достатъчен, за да имат качеството на надлежна страна – носител на правото на касационно обжалване.

Възраженията на ответника, свързани с липсата на представителна власт по отношение на Община Пловдив и Общинско предприятие "Паркинги и репатриране", са абсолютно неотносими и поради това неоснователни. Нито Община Пловдив, нито Общинско предприятие "Паркинги и репатриране" са административен орган, комуто са възложени властнически правомощия по прилагане на принудителни административни мерки по чл. 167, ал. 2, т. 2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Това са юридически лица, в чиито структури се намират компетентните органи по регламентиране на дейността по прилагане на принудителната мярка и по нейното осъществяване. Именно двамата касатора са носители на властнически административни правомощия по смисъла на § 1, т. 1 АПК, поради което имат качеството на административен орган. Дори и в хода на съдебното производство да се установи, че двете лица не са надлежно оправомощени да прилагат принудителната мярка това не ги лишава от процесуална легитимация, защото съгласно чл. 153, ал. 1 АПК страни в съдебното административно производство са органът, издал оспорения акт, и оспорващият, а по делото е безспорно, че именно двамата касатора са приложили процесната принудителна административна мярка.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:

1. На 23.07.2019 г. Н. А., в качеството си на водач на моторно превозно средство – лек автомобил, марка "Форд", регистрационен [рег. номер на МПС], го паркира на ул. "Хр. Г. Данов" № 18, гр. Пловдив.

1. На 23.07.2019 г. в 12, 40 часа органите по прилагане на принудителна административна мярка по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП - Х. В. и Р. К., прилагат по отношение на лек автомобил, марка "Форд", регистрационен [рег. номер на МПС], принудителна административна мярка "принудително задържане на пътно превозно средство, чрез използване на техническо средство за принудително задържане", тъй като не е заплатена цена за паркиране по чл. 99, ал. 3 ЗДвП. За установеното са съставени пет броя снимки и същото е отразено в констативен протокол № 0061450.

1. В хода на съдебното производство Н. А. представя:

а) касов бон за заплатена такса от 30, 00 лв. на 23.07.2019 г. в 13, 12 ч.;

б) два талона за заплатен престой на 23.07.2019 г. с начало 11, 49 ч. и 12, 49 ч.

1. В хода на съдебното производство органите представят:

а) Наредба на Общински съвет Пловдив за реда за спиране, престой и паркиране на пътни превозни средства на територията на град Пловдив;

б) Правилник на Общински съвет Пловдив за устройството и дейността на Общинско предприятие "Паркиране и репатриране" към Община Пловдив (Правилника);

в) Заповед № 120 А680 от 23.03.12 г. на кмета на Община Пловдив за определяне на Общинско предприятие "Паркиране и репатриране" за звено на общината по прилагане на принудителните административни мерки по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП;

г) Заповед № 190 А-1646 от 09.07.2019 г. на кмета на Община Пловдив за определяне поименно на длъжностните лица от Общинско предприятие "Паркиране и репатриране", компетентни да прилагат принудителни административни мерки по раздел І и ІІ на Наредбата;

д) допълни споразумения № 279 и № 280 от 02.07.2019 г. към трудовите договори № 30 от 04.08.2015 г. и № 71 от 23.10.2009 г. на Х. В. и Р. К.;

е) длъжностни характеристики на длъжността "скобар", подписани от Х. В. и Р. К.;

ж) констативен протокол № 0061450 от 23.07.2019 г.;

з) пет броя снимки на лек автомобил, марка "Форд", регистрационен [рег. номер на МПС];

и) схема на пътните знаци, вертикалната и хоризонтална маркировка в района на ул. "Христо Г. Данов";

1. В хода на съдебното производство съдът разпитва свидетелят В. Г..

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспореният индивидуален административен акт е издаден от компетентен орган, с оглед на чл. 27 от Наредбата, Заповед № 12-ОА-680 от 23.03.2012 г. и Заповед № 19-ОА-1646 от 09.07.2019 г. на кмета на общината, допълнителните споразумения и длъжностните характеристики на двете длъжностни лица. Приема, че актът е и в исканата от закона писмена форма – в констативния протокол е посочено мястото на паркирате, както и правното основание за издаването на акта – чл. 26 от Наредбата, като са приложени и пет броя снимки. Приема, че актът е в съответствие с материалния закон, но спорно по делото е обстоятелството осъществено ли е нарушение на чл. 14, т. 4 от Наредбата?

Съдът се позовава на чл. 11, ал. 1 и чл. 12 от Наредбата, както и на снимковия материал, и приема, че към часа на прилагане на принудителната мярка не се установява на предното стъкло на процесния автомобил да е поставен – независимо в дясно или в ляво, талон за заплащане на престоя. С оглед на това не кредитира показанията на свидетеля. Независимо от това и с оглед на факта, че жалбоподателят притежава закупен талон, с който е заплатено паркиране в "синя зона" в периода 11, 49 – 13, 49 ч., а органите не са извършили проверка относно заплащането на таксата, приема, че в случая не е налице хипотезата на чл. 26, ал. 1 от Наредбата.

Въз основа на горното прави извод за незаконосъобразност на оспорената принудителна мярка и я отменя.

Изводът на съда е неправилен.

V. По съществото на спора:

Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, счита същото за валидно и допустимо, но неправилно.

Касаторите твърдят, че обжалваното съдебно решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необосновано. Доводи в подкрепа на твърдения порок съществено нарушение на съдопроизводствените правила не сочат. Налице е бланкетно твърдение за този порок, а само касаторът е този, който може да дефинира кои процесуални правила счита, че съдът е нарушил по отношение на него. С оглед на разпоредбата на чл. 218, ал. 2 АПК касационният съд не се произнася служебно по порока съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което не дължи произнасяне по този твърдян порок.

Доводите на касаторите за неправилност на обжалваното съдебно решение поради противоречие с материалния закон и необоснованост са свързани с преценката на съда на осъществяването на релевантния факт – наличие на талон за заплащане на престоя за процесното превозно средство.

По делото е безспорно, че към датата и часа на извършената от компетентните органи проверка процесният автомобил е бил паркиран на място, определено от общинския съвет за платено паркиране, в рамките на определените часове за платено паркиране, както и че на установеното от чл. 12, ал. 1 от Наредбата място за поставяне на талон за заплащане на престоя не е наличен талон. Член 11, ал. 1 от Наредбата регламентира няколко способа за заплащане на цената за паркиране по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗДвП, като един от начините е чрез предварително закупен талон. По делото не се спори, че за процесното превозно средство не е осъществено заплащане на цената по чл. 99, ал. 3 ЗДвП чрез някой от другите, предвидени в разпоредбата способи.

За да породи правно действие талонът за заплащане на цената по чл. 99, ал. 3 ЗДвП трябва да бъде поставен в долния десен ъгъл на предното стъкло на пътното превозно средство, откъм вътрешната му страна, по начин, който осигурява видимостта му отвън.

Това изискване е гаранция, че за съответното паркирано пътно превозно средство действително е заплатена цената за паркиране, защото видно и от представените от самия водач по делото два талона за заплащане на цената за паркиране на талона няма идентификация на регистрационния номер на пътното превозно средство, за да може да се обвърже конкретният талон с конкретното паркирано превозно средство. С оглед на това именно наличието на талона на посоченото в чл. 12, ал. 1 от Наредбата място е доказателство, че за конкретното превозно средство е заплатена цената. Талонът за заплащане на цената, както сочат и касаторите, не е обвързан по друг начин с паркираното превозно средство – за разлика от способа за заплащане на цената чрез кратко съобщение на мобилен оператор. Това прави несъответен на чл. 12, ал. 1 от Наредбата извода на първоинстанционния съд, че закупуването на талон за паркиране, без да е поставен на установеното в разпоредбата място, е осъществяване на фактическия състав на задължението за заплащане на цената за паркиране.

В случая ответникът по настоящото дело не е поставил закупените от него талони на изискуемото в чл. 12, ал. 1 от Наредбата място и с оглед на това сам се е поставил в състояние компетентните органи да не могат да установят релевантния факт на заплащането на цената. Указанието за мястото, на което следва да бъде поставен талонът, е не само регламентирано изрично в чл. 12, ал. 1 от Наредбата, но е и изрично вписано в самия талон – "постави на арматурното табло на автомобила". За да породи правни последици закупеният талона следва задължително да бъде поставен на посоченото в чл. 112, ал. 1 от Наредбата място.

Първоинстанционният съд като е приел, че правните последици настъпват от самия факт на закупуване на талона неправилно е тълкувал и приложил разпоредбата, което прави решението му неправилно.

Що се отнася до възраженията на ответника за липса на компетентност на органите, приложили процесната принудителна мярка, следва само да се посочи, че от доказателствата по делото е безспорно изпълнението по отношение на тях на изискванията на чл. 167, ал. 2 ЗДвП. Първоинстанционният съд подробно и правилно е мотивирал извода си за компетентността на органите.

С оглед на установеното противоречие на обжалваното съдебно решение с материалния закон съдът следва да го отмени и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на Н. А. срещу приложената на 23.07.2019 г. принудителна административна мярка по отношение на лек автомобил, марка "Форд", регистрационен [рег. номер на МПС].

С оглед на изхода от спора, направено от касаторите искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК съдът следва да осъди Н. А. да заплати на Общинско предприятие "Паркиране и репатриране" – юридическото лице, в чиято структура са органите – касатори, с оглед на § 1, т. 6 АПК, направените по делото разноски. Видно от доказателствата по делото същите за настоящата инстанция са в размер на 70, 00 лв. държавна такса. Касаторите са били представлявани от адвокат, но доказателства за платено адвокатско възнаграждение по делото не са представени, поради което съдът не следва да присъжда разноски за такова.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд