Решение № 3449 от 1.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 842/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. е от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) Образувано е по касационна жалба на Контролиращ служител в ГКПП - Аерогара София към ГПУ-София към РДГП-Аерогари при Главна дирекция "Гранична полиция" МВР, подадена чрез упълномощен главен юрисконсулт Екатерина Кабранска, против решение 24660 от 25.11.2024 г. на Административен съд - София - град, по адм. д. 3807/2024 г. Касационният жалбоподател твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. С касационната жалба се развива тезата, че на 24.03.2024 г. на ГКПП Аерогара София се е явил Л. С. Х., като към този момент същият е изразходвал разрешеният му краткосрочен престой, за което му е издаден отказ за влизане на страната на основание чл.10, ал.1, т.18 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. Поради това, според касатора, ако не е било необходимо притежаването на валидна виза, то аналогично не би имало нужда от издаването на такава. Жалбоподателят поддържа, че оспореният отказ е издаден в предвидената от закона форма, от материално и териториално компетентен орган - контролиращ служител на смяна в ГКПП - Аерогара София, като в случая намират приложение разпоредбите на чл. 3, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за чужденците в Република България /ППЗЧРБ/ и чл. 16, ал. 3 ЗЧРБ. Претендира отмяна на решението на Административен съд София град. При условията на евентуалност, с касационната жалба и с молба от 12.02.2025 г. е направено искане за редуциране на претендираното от ответната страна адвокатско възнаграждение до минимално определения размер, посочен в Наредбата по чл. 36 от Закона за адвокатурата, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност. Ответникът Л. С. Х., чрез упълномощен адвокат Т. Евтимова, оспорва касационната жалба с представен по делото писмен отговор, в който поддържа, че същата е недопустима, алтернативно неоснователна. Изразява становище, че съдът правилно е постановил, че упражненото правомощие от страна на органа за граничен контрол е било в нарушение на нормативно регламентираните изисквания и при неправилно приложение на материалния закон. С молба от 05.03.2025 г. ответникът претендира сторените в касационното производство разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, защото съдът, след като е обсъдил доказателствата по делото и е отчел споразумението за оттеглянето на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия от ЕС и ЕО за атомна енергия и статута на гражданите на Великобритания при пребиваване в държава членка на ЕС, обосновано е приел, че не са били налице фактически обстоятелства, релевиращи основание по чл. 10, ал. 1, т. 18 ЗЧРБ. Като прецени данните по делото и съобрази доводите на страните, настоящият съдебен състав, намира касационната жалба за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в нормата на чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение 24660 от 25.11.2024 г., по жалба на Л. С. Х., е отменен отказ за влизане в страната 0076524005329 от дата 24.03.2024 г., издаден от контролиращ служител на Граничен пункт ГПКК - Аерогара София; Главна дирекция Гранична полиция е осъдена да заплати на Л. С. Х. сумата от 1010 /хиляда и десет/ лева разноски. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е постановен от компетентния за това административен орган, съобразно представената по делото заповед 3282з-1405/22.05.2017 г., на директора на Главна дирекция Гранична полиция МВР, същият е в предвидената от закона писмена форма и съдържа всички необходими реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК. Според съда обаче, отказът е материално незаконосъобразен, тъй като по делото е останало недоказано фактическото основание, отбелязано във формуляра за отказ, а именно, че жалбоподателят вече е пребивавал на територията на държави членки на ЕС 90 дни в рамките на последните 180 дни като притежател на национална виза за краткосрочно пребиваване или при условията на безвизов режим за краткосрочно пребиваване поради. В мотивите на съдебното решение е отразено, че Л. С. Х. е роден на [дата]. в Малага Испания, гражданин е на Великобритания, но е с постоянен адрес и право на постоянно пребиваване на територията на държава-членка на ЕС, а именно Испания. Съдът е установил, че в съответствие с Кралски указ 240/2007г. от 16 февруари Л. Х. е получил вписване в Централния регистър на чуждестранните лица към Главна дирекция Полиция и Гражданската гвардия като постоянен жител, който е гражданин на Общността в Испания, считано от 24.01.1998 г. По съображения изведени от нормите на Споразумението за оттеглянето на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия от Европейския съюз и Европейската общност за атомна енергия (2019/C 384 I/01), първостепенният съд е приел, че жалбоподателят се ползва със същите права като гражданин на ЕС. Цитирана е разпоредбата на член 10, т. 1, буква б от Споразумението, според която персоналният му обхват се прилага за граждани на Обединеното кралство, които са упражнили правото си на пребиваване в държава членка в съответствие с правото на Съюза преди края на преходния период и продължават да пребивават там след това запазват правото си на пребиваване в приемащата държава. Поради това, според административния съд, жалбоподателят има статут на уседналост и се ползва с правата на гражданин на ЕС за свободно движение, следователно към момента на постановяване на процесния акт не са били налице фактически обстоятелства, релевиращи основание по чл.10, ал.1, т.18 ЗЧРБ. Изложеното е дало основание на съда да приеме, че упражненото в случая административно правомощие е в нарушение на нормативно регламентираните изисквания и при неправилно приложение на материалния закон. Според настоящия съдебен състав обжалваното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но с коригиращи мотиви. Фактическата обстановка, както и правнорелевантните факти относно компетентността на административния орган, спазването на предвидената от закона форма на процесния отказ и наличието на фактически и правни основания за издаването му са правилно установени. Според настоящата касационна инстанция обаче е налице несъответствие между правното основание за издаване процесния отказ за влизане в страната 0076524005329 от 24.03.2024 г. и фактическо такова. Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 18 ЗЧРБ, посочена като правно основание за постановяване на акта, се отказва издаване на виза или влизане в страната на чужденец, когато вече е пребивавал на територията на Република България 90 дни в рамките на последните 180 дни като притежател на национална виза за краткосрочно пребиваване или при условията на безвизов режим за краткосрочно пребиваване. При така формулираното правно основание, в тежест на административния орган е било да установи, респективно да докаже на кои дати Л. Х. е влизал в Република България, кога я е напуснал, какъв е бил периодът му на престой на територията на страната и при какви условия, за да се формира извод, че е лицето е надвишило разрешеният 90 дневен престой в рамките на 180 дневен период. Съображения в тази насока не се съдържат нито в отказа, нито в друг документ, съставен преди или след издаването на обжалвания индивидуален административен акт, което е допустим подход за мотивирането му и в съответствие с ТР 16/1975 г. на ОСГК на ВС. Видно от приложената по делото Докладна записка до началника на ГПУ София /л. 12 от първоинстанционното дело/, в нея единствено е описано, че на 24.03.2024 г., в 15.30 ч. на ГКПП Аерогара София за влизане в страната с полет W64412 от Малага, е пристигнал гражданинът на Великобритания Hands Leslie Simon, роден на [дата]., паспорт [номер], издаден на [дата]; че същият е изразходвал разрешеният му краткосрочен престой /90 дни в рамките на 180 дневния период/ в Република България; не е допуснат да влезе в страната на основание чл. 10, ал. 1, т. 18 ЗЧРБ; изготвен отказ за влизане 192/24.03.2024 г. В цитираната докладна не се съдържат никакви данни относно периода на престоя на територията на Република България, за да бъде обосновано надвишаването на нормативно определения му размер в календарни дни. Същевременно описаните в оспорения отказ причини, поради които на чуждия гражданин е отказано влизане в страната са, че вече е пребивавал на територията на държави членки на ЕС повече от 90 дни в рамките на последните 180 дни при условията на безвизов режим за краткосрочно пребиваване /с направено отбелязване на причина F /. Това фактическо основание обаче обосновава прилагане на хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 18а ЗЧРБ, според която се отказва издаване на виза или влизане в страната на чужденец, когато вече е пребивавал на територията на Европейския съюз 90 дни в рамките на последните 180 дни като притежател на шенгенска виза, установено чрез проверка в СВИ. Цитираната разпоредба е нова и е създадена с § 5, т. 3 от Закона за изменение и допълнение на Закона за чужденците в Република България, обн., ДВ, бр. 67 от 04.08.2023 г. Същата не попада в приложното поле на § 21 , ал. 1 и ал. 2 от цитирания ЗИД на ЗЧРБ, според който Параграфи 1, 2, 3, § 4 относно чл. 9и 9л, § 8, § 9 относно чл. 20, ал. 1, т. 3 и § 17, т. 1 и т. 2 относно чл. 4а и 4б се прилагат от датата, определена от Европейската комисия съгласно чл. 88, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2018/1240; Параграф 4 относно чл. 9м и 9н, § 5, т. 1 и т. 5 относно т. 28, § 7, § 9 относно чл. 20, ал. 1, т. 4 и § 17, т. 2 относно чл. 4в се прилагат от датата, определена от Европейската комисия съгласно чл. 66, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2017/2226. Следователно новелата на чл. 10, ал. 1, т. 18а ЗЧРБ влиза в сила три дни след обнародването ѝ, съобразно общото правило на чл. 5, ал. 5 от Конституцията на Република България, т.е. на 08.08.2023 г., и е била част от действащото законодателство към момента на постановяване на оспорения отказ, което обаче не е било съобразено от административния орган. Налице е смесване на хипотезите на чл. 10, ал. 1, т. 18 и чл. 10, ал. 1, т. 18а ЗЧРБ, поради което така постановеният отказ не дава възможност на засегнатото лице да разбере действителната волята на органа, съответно да осъществи гарантираното му от закона право на защита в хода на административното производство. Недопустимо е адресатът на акта да бъде поставян в позиция, в която да предполага какво е действителното основание, на което му е отказано влизане в страната. Неизпълнението на изискването на закона за идентичност между фактическото и правно мотивиране на административния акт е основание за определянето му като незаконосъобразен и отмяната му на това основание. В касационната жалба са изложени съображения, че ако към датата на издаване на оспорения отказ за влизане в страната не е било необходимо притежаването на валидна виза, то аналогично не би имало нужда от издаването на такава. Тези доводи нямат връзка с предмета на правния спор, защото в случая лицето не е подавало искане за издаване на виза, била тя за краткосрочно пребиваване /виза вид "C"/ или за дългосрочно пребиваване /виза вид "D"/. Настоящата касационна инстанция намира за неотносими и всички твърдения на жалбоподателя във връзка с формата на оспорения отказ, както и материалната и териториална компетентност на неговия издател, макар и изведени от разпоредбите на чл. 3, ал. 1 ППЗЧРБ и чл. 16, ал. 3 ЗЧРБ. В обжалваното решение съдът е приел, че тези изисквания са били изпълнени, съответно е необосновано те да бъдат сочени като основание за неговата неправилност. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и на основание чл. 143, ал. 3 АПК, касационният жалбоподател следва да заплати на ответника своевременно претендираните, реално извършени и доказани разноски за настоящата съдебна инстанция, които, с оглед направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, както и фактическата и правна сложност на делото, се определят в размер на 800 лева. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,