Решение № 14532 от 30.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8714/2010 г.

Решение № 14532 от 30.11.2010 г. на ВАС по адм. д. № 8714/2010 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Йова Проданова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Глава дванадесета на Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Христо Железов Железов, гр. Бургас, ул. "Шести септември" № 8 против Решение № 6150 от 11.05.2010 г. по адм. д. 14616/2009 г. на Върховния административен съд, VII отделение. В жалбата се твърди неправилност на решението поради постановяването му в противоречие с теорията на правото, която безусловно приема, че неспазването на срока, в който административният орган е овластен от конституцията или закона да постанови един акт, води до неговата нищожност. Решението според жалбоподателя противоречи и на трайната практика на Върховния административен съд относно компетентността на административните органи за издаване на определени актове, която е ограничена във времето с различни срокове, включително на ТР № 7/11.12.2008 г., подписано от двама от членовете на съдебния състав. Развит е довод за приложение на закона по аналогия, с позоваване на разпоредбата на чл. 129, ал. 3 от Конституцията на Република България. Искането е за отмяна на решението и произнасяне по същество, като бъде прогласена нищожността на решението на Висшия съдебен съвет от 11.05.1992 г. Ответната страна Висшият съдебен съвет оспорва жалбата по съображения, изложени в писмена защита. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за частична основателност на жалбата, като изразява становище за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Върховният административен съд, петчленен състав на втора колегия, преценявайки обжалваното решение с оглед заявеното касационно основание и служебно, съобразно разпоредбата на ал. 2 на чл. 218 АПК, за да се произнесе, взе предвид: С обжалваното решение състав на Върховния административен съд отхвърля искането на Христо Железов Железов от гр. Бургас за обявяване на нищожност на решение на Висшия съдебен съвет от 11.05.1992 г., с което той е освободен от длъжност на основание § 5 от ПЗР на Конституцията на РБ. При безспорно установени факти по делото относно конституирането на Висшия съдебен съвет съдът приема, че обжалваното решение е взето при спазване на процедурните правила относно кворум, изслушване на жалбоподателя и необходимо мнозинство при гласуването. При обсъждане възраженията за липса на компетентност за Висшия съдебен съвет за вземане на оспореното решение, съдът, като се основава на чл. 129, ал. 1 от Конституцията приема, че Висшият съдебен съвет е единственият орган в държавата, на когото в съответствие със специализацията на функциите на държавното управление, са възложени правомощията по определяне на състава на съдебната власт, включително преценката за несменяемост и за освобождаването на магистратите. Овластяването от Конституцията налага извода на съда за наличие на компетентност за Висшия съдебен съвет при произнасянето му дори и след изтичането на определения в § 13 от Закона за Висшия съдебен съвет (отм.) срок. Този извод е обоснован в решението и с телеологичното тълкуване на нормата на § 5 от Конституцията и § 13 от Закона за Висшия съдебен съвет (отм.), и с позоваване на Решение № 9 от 30.09.1994 г. на Конституционния съд по конституционно дело 11/1994 г. След като не е налице изначална липса на компетентност, както и произнасяне извън кръга на предоставените от Конституцията права и задължения за изпълнение на специализираната му задача в държавното управление, то Висшият съдебен съвет се е произнесъл в рамките на своята компетентност с валиден акт. Съдът обсъжда в мотивите си наличието на неправилна преценка за съществуването на правото и задължението на органа да се произнесе, както и възможността за жалбоподателя да оспори тази незаконосъобразност, от която той не се е възползвал, въпреки двукратно предоставената му от закона възможност. Изводите на тричленния състав са съобразени с материалния закон. Изключителната, предоставена от Конституцията компетентност на Висшия съдебен съвет да се произнася по всички въпроси на статута на магистратите, правилно е преценена от тричленния състав като определяща за квалифицирането на обжалвания административен акт като действителен. Спазването на предвидените от Конституцията на РБългария и Закона за Висшия съдебен съвет (отм.) материално - правни предпоставки за освобождаване на съдиите, прокурорите и следователите в различните, изрично предвидени хипотези, е относимо към преценката за законосъобразността на решенията на Висшия съдебен съвет. Изтичането на срока, определен от § 5 на ПЗР на Конституцията на РБългария, без постановено от Висшия съдебен съвет отсъствие на необходимите професионални качества за действащия магистрат, води до настъпване на предвидените в разпоредбата последици на несменяемост. Така придобитият статут не изключва компетентността на Висшия съдебен съвет да извърши освобождаване на магистрата, налице са само различни условия, предвидени от закона, с които органът следва да се съобрази. Неспазването им опорочава акта на Висшия съдебен съвет до степен на незаконосъобразност, но не води до твърдяната нищожност. Изложеното становище, трайно установено в съдебната практика, е развито в теорията на административното правосъдие. Некомпетентността, определена от акад. П. Стайнов в труда му "Административно правосъдие", издание на Българска академия на науките, 1993 г., стр. 370 "... представлява от себе си правната невъзможност за един орган на власт да развие една определена дейност и да издаде един определен административен акт, който редовно може да бъде издаден само от друг орган". Отсъствието на компетентност предполага според автора наличие на граници за упражняване на властническото правомощие. "А когато един орган на власт извършва един акт, какъвто не може да извършва никой друг орган, тогава няма случай на заграбване на власт или на прекрачване граници на компетентност - въобще тогава в същност, строго погледнато, не се касае за първия повод за отмяна превишение на власт по некомпетентност, а чисто и просто за третия повод за отмяна - нарушение на закона." Некомпетентността ratione temporis според акад. П.Стайнов не е същинска некомпетентност, във всички случаи тя представлява проява на нарушение на закона. Аналогично е становището на Иван Тодоров, развито в монографията му "Индивидуалният административен акт по АПК", издание Сиела, 2007 г., стр. 292, където той разграничава липсата на компетентност за административния орган да реши даден въпрос от случаите, когато материалноправната компетентност е налице, но решаването на въпроса е поставено в зависимост от определени от нормативните актове условия. Настъпването на конкретните, предвидени в закона юридически факти като основания за възникване и развитие на материалното административно правоотношение, ще бъде критерий за преценка на законосъобразността на акта, не и на неговата действителност. Изложените съображения налагат извода на касационния състав за неоснователност на доводите в жалбата за липса на компетентност на Висшия съдебен съвет за вземане на решение за освобождаване на Христо Железов с изтичане на посочения в § 5 от ПЗР на Конституцията тримесечен срок. Решението на тричленния състав следва да бъде оставено в сила, поради което, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия, на основание чл. 221, ал. 2 АПК