Решение № 5789 от 16.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2871/2016 г.

Решение № 5789 от 16.05.2016 г. на ВАС по адм. д. № 2871/2016 г., I о., докладчик съдията Стефка Кемалова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" гр. Варна против Решение № 73/20.01.2016 г., постановено по административно дело № 2813/2015 г. по описа на Административен съд - Варна, в частта, с която е отменен Акт за дерегистрация по ЗДДС № 270991500003474/27.04.2015 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. Варна, потвърден с Решение № 404/21.08.2015 г. на Директора на Дирекция "ОДОП" гр. Варна. В касационната жалба се твърди, че оспореното решение е неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения на материалния и процесуалния закон - основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се доводи за това, че за "Комекс" АД не е налице законова възможност да погасява избирателно задълженията си, поради което постъпилите суми по приложените платежни нареждания са разпределяни за погасяване на различни по вид публични задължения по хронология. Оспорва се изводът на съда, който е приел, че след като извършеното прихващане на внесения ДДС с други задължения, е извън волята на данъчнозадълженото лице, то не може да се счита, че е налице неизпълнение на задължения по ЗДДС, тоест не е налице хипотезата на чл. 176, т. 3 от ЗДДС. По изложени в жалбата съображения, се иска отмяна на съдебното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което да се отхвърли жалбата на "Комекс" АД срещу Акт за дерегистрация по ЗДДС № 270991500003474/27.04.2015 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП гр. Варна. От ответника по касационната жалба - "Комекс" АД е постъпило писмено становище по съществото на спора, в което са развити съображения в подкрепа на фактическите и правни изводи, изложени от съда в оспореното решение. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба и предлага оспореното решение да бъде оставен в сила, като правилно и законосъобразно. Върховният административен съд, първо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Релевантните за случая факти не са спорни. Процесният акт за дерегистрация по ЗДДС е издаден на основание, предвидено в чл. 176, т. 3 от ЗДДС - поради системно неизпълнение на задължения по ЗДДС и по - конкретно поради невнесен в срок дължим ДДС за данъчни периоди м. 04.2010 г., м. 07 и м. 08.2013 г., за м. 09.2013 г., м. 01.2014 г., м. 09.2014 г., м. 10.2014 г., м. 11.2014 г. и м. 12.2014 г. От представените по преписката доказателства е установено, че дължимия ДДС за посочените периоди е бил заплатен в срок, като изрично в съответното платежно нареждане е посочено, че се внася ДДС за конкретен период. Въз основа на тези факти, съдът е приел, че изводите на приходната администрация за системно неизпълнение на задължения по ЗДДС от страна на дружеството, са необосновани. Анализирал е разпоредбата на чл. 176, т. 3 от ЗДДС, която предоставя на органите по приходите възможност за прекратяване на регистрацията по ЗДДС при условията на оперативна самостоятелност, което налага преценка и за съразмерност по чл. 6 от АПК. Прекратяването на регистрацията по ЗДДС е тежка санкция спрямо неизправните участници в оборота, тъй като от този момент се препятства възможността им за участие във веригата на производство и разпределение на стоки и услуги, която обезпечава нормалното функциониране на системата за облагане с ДДС. Органът по приходите е следвало не само да посочи наличието на съответните предпоставки за дерегистрация, но също така и да мотивира в акта за дерегистрация, защо в конкретния случай системното неплащане на задължения за ДДС налага прилагането на тази мярка. Такива мотиви в процесния акт за дерегистрация не се съдържат, като в същото време са изложени факти за наличие на други публично-правни задължения на лицето, които са неотносими към приложението на чл. 176, т. 3 от ЗДДС. Правилен е изводът на съда, за това, че с оглед действието на единната сметка и липсата на възможност лицето да избира кои свои задължения да погасява, то прихващането на сумите от внесения ДДС за друг вид публични задължения е извън неговата воля, поради което не може да се счита, че в случая е налице системно неизпълнение на задължения по ЗДДС. Факт е, че лицето своевременно е изпълнило задълженията си по чл. 89 от ЗДДС, като е внесло в срок дължимия данък, като всички последващи обстоятелства, свързани с отнасяне на сумите към един или други вид публични задължения, са ирелевантни към спора. В този смисъл, цитираната в касационната жалба норма на чл. 87 от ДОПК, даваща възможност на данъчния субект да се информира за задълженията си, не променя горните разсъждения. Освен това, съгласно чл. 169, ал. 3 от ДОПК, при наличие на няколко публични вземания, които длъжникът не е в състояние да погаси едновременно, до започване на принудителното им събиране, той може да заяви пред компетентния орган кое от тях погасява. В случая лицето изрично е изявило волята си в представените платежни нареждания кои свои задължения погасява. Действително, с разпоредбата на чл. 169, ал. 4 от ДОПК, в редакцията към 01.01.2013 г. е въведена т. нар. Единна сметка за заплащане на публичните задължения при плащания към бюджета, в резултата на което по силата на закона се погасяват задълженията по реда на възникването им и именно тази разпоредба е била приложена в случая по отношението на внесения от лицето ДДС. Тази норма е обявена за противоконституционна с Решение № 2 от 04.02.2014 г. на Конституционния съд по конституционно дело № 3/2013 г., което обстоятелство е послужило на съда като допълнителен мотив за незаконосъобразност на оспорения акт по отношение на периодите м. 09 - 12.2014 г. Предвид изложеното и като съобрази, че оспореното съдебно решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба, както и, че същото е валидно, допустимо и постановено в съответствие с материалния закон, то следва да се бъде оставено в сила в обжалваната част. При този изход на спора, неоснователно се явява искането на касационния жалбоподател за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, а от страна на ответника по касация не се претендират разноски, следователно такива не следва да се присъждат. Воден от горното, Върховният административен съд, първо отделение