Решение № 11741 от 16.12.2022 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция Миграция МВР, подадена чрез процесуалния представител гл. юрисконсулт Л. Пенева. Жалбата е против решение 5456 от 19.09.2022г., постановено по адм. дело 8481/2022г. по описа на Административен съд София-град. С него е отменена като незаконосъобразна заповед 5364з-2181/30.08.2022г. на директора на Дирекция Миграция МВР, с която на М. Ирхим, без гражданство от Палестина, е продължено принудителното настаняване в Специален дом за временно настаняване на чужденци /СДВНЧ/ за срок 6 месеца, считано от 01.09.2022г. до отпадане на пречките за изпълнение на наложената му принудителна административна мярка /ПАМ/, но не по-късно от 01.03.2023г. В жалбата са наведени оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и потвърждаване на заповедта на директора на Дирекция "Миграция" - МВР. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът М. Ирхим, без гражданство от Палестина /Газа /, чрез процесуалния си представител адв.В. Иларева, с писмен отговор на касационната жалба излага съображения за неоснователност на същата. Моли тя да бъде отхвърлена и да бъде потвърдено обжалваното съдебно решение. В съдебно заседание проведено на 21.11.2022г. процесуалният представител адв. К. Стоянов оспорва жалбата и заявява, че поддържа депозирания писмен отговор. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Счита, че съдебният акт е неправилен, по отношение на който са налице релевираните касационни основания за отмяна по чл.209, т.3, предл. 1-3 от АПК. При подробно изложени съображения предлага обжалваният съдебен акт да бъде отменен и да се постанови нов по същество на спора като се отхвърли оспорването срещу административния акт. Върховният административен съд, четвърто отделение, в настоящия състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, за която обжалваният съдебен акт е неблагоприятен и в срока по чл.211, ал.1 АПК, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна, по следните съображения: С оспореното решение Административен съд Софияград е отменил като незаконосъобразна заповед 5364з-2181/30.08.2022г. на Директора на Дирекция Миграция МВР, с която е продължено принудителното настаняване на М. Ирхим, без гражданство от Палестина, в СДВНЧ за срок 6 месеца, считано от 01.09.2022г. до отпадане на пречките за изпълнение на наложената му ПАМ, но не покъсно от 01.03.2023г. С решението си съдът е постановил и прекратяване на фактическото задържане на лицето и незабавното му освобождаване от СДВНЧ. За да постанови оспореното решение, Административен съд София град /АССГ/ е приел, че административния акт е издаден от компетентен орган, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, както и че същият е незаконосъобразен, тъй като противоречи с материалния закон. Съдът е приел, че основанието за издаване на заповед за продължаване на настаняването в СДВНЧ е наличието на предпоставките визирани в чл.44, ал.8 от ЗЧРБ, респективно в чл.15, §6 от Директива 2008/115 на Съвета. В случая е прието, че е налице затруднение за получаване на документ за пътуване, тъй като чужденецът е заявил нежелание за доброволно явяване в посолството да декларира желанието си за връщане в страната по произход. Според съда тази възможност е единствена и от проведени множество беседи чужденецът категорично изразил позицията си. Въз основа на което за административния съд е останало неизвестно какви са техническите възможности за изпълнението на изискването лицето да се снабди с удостоверителен документ за пътуване и то в предвидените 6 месеца, поради което е обосновал извода, че не е съобразена материално-правната разпоредба на чл.44 от ЗЧРБ. На следващо място съдът е приел, че няма правна възможност за връщане на чужденеца в страната му на произход, тъй като същия е подал последваща молба за закрила. Установено е, че молбата не е допусната до производство, но този отказ не е влязъл в сила, поради което е прието, че производството по последващата молба е висящо и чужденецът е в производство по реда на ЗУБ. Съдът е приел, че е налице съответствие на закона и с правилото на чл.20, т.2 от Наредба Iз-1201/01.06.2010г. за реда за временно настаняване на чужденци в СДВНЧ и в техните звена и за организацията на дейността им, за освобождаване на чужденеца от СДВНЧ. Въз основа на което съдът е достигнал до извода, че жалбата следва да бъде уважена, съответно да се постанови освобождаване на лицето на основание чл.46а, ал. 5 от ЗЧРБ. Обжалваното решение е неправилно то е необосновано и е постановено в противоречие с материалния закон. Заповедта е издадена от компетентен по смисъла на чл.44, ал.8 от ЗЧРБ орган директора на дирекция Миграция и съдържа предвидените в чл.59, ал. 2 от АПК реквизити. Издадена е на основание чл.44, ал.8 от ЗЧРБ, съгласно която разпоредба, по изключение, когато лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране към датата на изтичане на разрешения срок на принудителното настаняване по ал.6, директорът на дирекция "Миграция" може да издаде заповед за продължаване на принудителното настаняване в специалния дом за срок не по-дълъг от допълнителни 12 месеца. Това законодателно решение е в съответствие с разпоредбата на чл.15, пар.6 от Директива 2008/115/ЕО, съгласно която държавите-членки не могат да удължават посочения в пар.5 шестмесечен срок на задържането, освен за ограничен срок, който не надвишава допълнителни дванадесет месеца в съответствие с националното законодателство, в случаите, когато, независимо от положените от тях разумни усилия, е вероятно операцията по извеждането да продължи по-дълго поради: липса на съдействие от съответния гражданин на трета страна или забавяне при получаването на необходимата документация от трети страни. Съвкупната преценка на релевантната нормативна уредба сочи, че материалноправните предпоставки, при които е допустимо да бъде продължен срокът на принудителното задържане са: компетентните органи да са положили разумни усилия да осъществят извеждането, но въпреки това да е вероятно то да продължи по-дълго поради една от двете причини: 1.) липса на съдействие от страна на чуждия гражданин или 2.) забавяне при получаване на необходимите документи за връщане, като наред с това трябва да е налице и разумна възможност извеждането да бъде реално осъществено. От доказателствата по делото е видно, че М. Ирхим няма валиден документ за самоличност, такъв не може да му бъде издаден поради нежеланието му да окаже съдействие при установяване и потвърждаване на самоличността му пред консулския отдел при Посолството на Държавата Палестина в гр.София. Тъй като съгласно тяхната политика и съществуваща практика породена от Нота 243/28.04.2021г., палестински документ за самоличност се издава само на тези граждани, на които израелските служби се съгласили да издадат идентификационен номер. В случай, че чужденеца не заяви желание за доброволно връщане и не окаже съдействие пред представителя на консулския отдел към Посолството, като предостави копие на документ или изтекъл такъв, с фигуриращ в него идентификационен номер, не може да бъде установена самоличността му. Поради което може да се обоснове извода, че М. Ирхим не полага усилия да съдейства на органите за да бъде реализирана принудителната административна мярка по чл.39а, ал.1, т.2 от ЗЧРБ. В приложеното по делото предложение на началник на Отдел ПНМ в Дирекция Миграция с рег. 5364р-18687 от 30.08.2022г. са посочени данни за резултатите от предприетите действия за изпълнение на принудителната административна мярка по чл.39а, ал.1, т.2 от ЗЧРБ. Затова следва да се приеме, че компетентните органи са положили разумни усилия да осъществят извеждането на чужденеца. Съществува и разумна възможност наложената принудителна административна мярка да бъде изпълнена, видно от докладна записка с рег. 5364р-17451/15.08.2022г. Въз основа на гореизложеното следва да се приеме, че е налице липса на съдействие, което е довело до забавяне в процедурата по получаване на необходимите документи за извеждането му. Затова и законосъобразно са упражнени правомощията на административния орган при преценката му за необходимостта от продължаване срока на принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ. Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав приема за правилни изводите на административния орган, че поведението на чужденеца изразява отказ за съдействие за изпълнение на приложената ПАМ от национален компетентен орган. Осъществена е предпоставката от хипотезата на чл.44, ал.8, изр.2 ЗЧРБ не съдейства на компетентните органи за организиране на неговото извеждане, с оглед отказа на чуждия гражданин да попълни необходимите документи за доброволно връщане в страната по произход, което фактически се явява пречка пред изпълнение на принудителната мярка връщане, което е причина извеждането да продължи по-дълго от очакваното. Приемайки обратното административния съд е достигнал до неправилен извод. В случая административният орган е извършил обоснована и законосъобразна преценка, че спрямо чужденеца не могат да се приложат някои от по-леките мерки, посочени в чл.44, ал.5 от ЗЧРБ, поради което мерките по т.1 до т.3 на разпоредбата са неприложими. Законосъобразен и в съответствие с разпоредбите на чл.3, т.7 от Директива 2008/115/ЕО и §1, т.4в от ДР на ЗЧРБ е и изводът на административния орган, че е налице опасност чужденецът да се укрие. Описаните по-горе обстоятелства са от категорията, посочени в §1, т.4в и водят до обосновано предположение, че лицето ще се опита да се отклони от изпълнението на наложената му принудителна административна мярка. С разпоредбата на чл.44, ал.8, изр.3 от ЗЧРБ се транспонира и изискването на член 15, параграф 4 от Директива 2008/115, в частта, с която се регламентира задължението за прекратяване на предварителното задържане, когато с оглед на конкретните обстоятелства по случая се установи, че вече не съществува разумна възможност по правни или технически причини за принудителното извеждане на чужденеца. Както се изтъкна и по-горе, изпълнението на наложената принудителна административна мярка е осуетено от обстоятелството, че чужденецът не оказва съдействие на компетентните органи по организиране на извеждането му, и не разполага с валиден документ. Неправилно административния съд е приел, че няма правна възможност за връщане на чужденеца в страната по произход, тъй като същия е подал последваща молба за закрила по реда на ЗУБ. Съгласно изричната разпоредба на чл.67, ал.1 и 2 от ЗУБ наложената принудителна мярка не се привежда в изпълнение до приключване с влязло в сила решение на производството по предоставяне на убежище и наложената мярка се отменя, при придобиване от чужденеца на съответния статус по закона. Това законодателно решение е в съответствие с разпоредбата на чл.7, §1 от Директива 2005/85/ЕО на Съвета от 1.12.2005г. относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на статут на бежанец в държавите-членки. Съгласно общностната норма кандидатът може да остане в държавата-членка единствено за целите на процедурата, докато решаващият орган се произнесе по молбата като изрично е посочено, че това право на оставане не представлява право на пребиваване. По силата на коментираните норми влезлия в сила акт за налагане на принудителната мярка не се изпълнява докато въпроса за статуса на лицето не се реши окончателно. В настоящия случай М.Ирхим действително е подал последваща молба за закрила УИН105400-1390/28.03.2022г., но същата не е допусната за производство за международна закрила. Настоящият съдебен състав счита, че за случая не намира приложение ограничението по чл.67, ал.1 от ЗУБ, тъй като последващата молба не е допусната за производство за международна закрила. Ограничението по чл.67, ал.1 от ЗУБ важи до приключване на производството, каквото в случая не е имало. Неправилен е и изводът на административния съд, че подадената молба за закрила е основание за прекратяване на настаняването. Действително, в чл.20, т.2 от Наредба I-3-1201/01.06.2010 г. за реда за временно настаняване на чужденци, за организацията и дейността на специалните домове за временно настаняване на чужденци, е предвидено освобождаване от СДВНЧ на чужденеца, когато е подадена молба за закрила по ЗУБ и не са налице основанията на чл.44, ал.12 от ЗЧРБ. Нормата установява задължение на органа за извършване на действие - освобождаване, но обвързва изпълнението с преценка на определени обстоятелства, които са в компетентността на органа. Фактическото действие по освобождаването на лицето не се предхожда единствено от молба за закрила по ЗУБ, а и от преценка на органа на обстоятелствата по чл.44, ал.12 от ЗЧРБ. Настоящия съдебен състав счита, че намира приложение изключението предвидено в чл.44, ал.12 от ЗУБ, тъй като в случая е налице последваща молба за закрила и последвал изричен отказ за допускане на производство по тази молба, от която с оглед датата на подаването й, може да се предположи, че е подадена, именно с цел да се затрудни изпълнението на наложената ПАМ. Изложеното води до извод за наличие на предпоставките на чл.44, ал.8 ЗЧРБ, както и на предпоставките на чл.15, параграф 6 от Директива 2008/115 за продължаване на срока на принудителната мярка и за наличието на оправдана цел на задържането по смисъла на чл.15, параграф 4 от същата директива. При направената в тази връзка преценка за необходимостта от продължаване срока на принудителното настаняване на чуждия гражданин в СДВНЧ административният орган е упражнил правомощията си законосъобразно. Като е достигнал до друг извод, административният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен. Делото е изяснено от фактическа страна, поради което следва да бъде постановен друг акт по съществото на спора, с което жалбата на М. Ирхим срещу оспорената заповед на директора на Дирекция "Миграция" МВР, издадена на основание чл.44, ал.8 от ЗЧРБ следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Предвид изхода на спора и на основание чл.143, ал.1 от АПК, на касационния жалбоподател се дължат разноски за касационна инстанция в размер на 100 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с чл.37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл.24 от Наредбата за заплащането на правна помощ. Воден от гореизложеното и на основание чл.221, ал.2, предл.2 от АПК във връзка с чл.222, ал.1 от АПК, настоящият състав на Върховния административен съд