Решение № 6611 от 15.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 10263/2012 г.

Решение № 6611 от 15.05.2013 г. на ВАС по адм. д. № 10263/2012 г., VIII о., докладчик съдията Димитър Първанов Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба от "Кафта" ЕООД, гр. София, представлявано от управителя Васил Иванов Славков, против Решение № 1529/27.06.2012 г по адм. дело № 1773/2011 г. на Административен съд - Пловдив, с искане за отмяната му като неправилно и незаконосъобразно. Ответникът - Директор на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - Пловдив при Централно управление на Национална агенция за приходите ( ДД "ОДОП"), редовно призован за съдебно заседание, не се е явил и не е изпратил представител, не е изразил становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, осмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е основателна. С обжалваното решение Административен съд - Пловдив е отхвърлил жалбата на "Кафта" ЕООД гр. София, против ревизионен акт № № 161004682/21.03.2011 г., издаден от гл. инспектор по приходите при ТД на НАП гр. Пловдив, потвърден с Решение № 492/10.06.2011 г. на директора на Дирекция "ОУИ" гр. Пловдив, с който не е признато право на приспадане на данъчен кредит в размер на 182930,95 лв., ведно с прилежащи лихви в размер на 8289,38 лв. За да постанови атакуваното пред настоящия състав решение административният съд е приел, че между страните е спорно наличието на реално извършени доставки по процесните фактури, като същевременно не се спори, че са изпълнени останалите предпоставки за признаване правото на данъчен кредит. След анализ на доказателствата по делото и съответните правни норми, първоинстанционният съд е стигнал до извода, че в случая по отношение на процесните доставки от събраните доказателства не се установява по безспорен начин транспортиране на стоките от доставчика до жалбоподателя или индивидуализирането/отделянето им по друг начин по смисъла на чл. 24 от ЗЗД, респективно наличието на доставка на стоки по смисъла на чл. 6 от ЗДДС, тъй като във връзка с транспорта на стоките са представени единствено пътни листове и товарителници, от които се констатира, че превозът е извършен от доставчика - "Нерон" ООД. Тоест не е налице транспортен документ, издаден от трето спрямо доставката лице, който да удостоверява превоза. Съдът е констатирал верността и на посоченото в съставения РД несъответствие от една страна - между посочените в описите към самите товарителници бройки на различни видове стоки и теглото, което следва да имат същите и от друга - между бройките на различите видове стоки и посоченото тегло на товара в товарителниците. В първия случай товарът като общо тегло би бил над този, който може да бъде транспортиран с този вид МПС, а във втория средната бройка на единица продукция би била под десет грама, което с оглед естеството на стоките е невъзможно. Ето защо и при липса на доказателства за закупуване и изразходване на гориво от доставчика и на обяснения от страна на шофьора, който същевременно е и управител на дружеството - жалбоподател и при отчитане правилата за разпределение на доказателствената тежест, административният съд е намерил, че от събраните по делото доказателства не се установява по безспорен начин транспортирането на стоките от доставчика до получателя, респективно наличието на доставка по смисъла на чл. 6 от ЗДДС. Първоинстанционният съд е обсъдил и останалите възражения и събраните доказателства относно произхода на стоките по процесните фактури и последващата им реализация от получателя, посредством ВОД-ки. След анализ на доказателствата, съдът е споделил верността на направения от ревизиращите извод, че към декември 2009 г. липсват доказателства, че на посочения в транспортните документи адрес - гр. Созопол, ул. "Индустриална" № 5 към м. декември 2009 г. се е намирал склад на доставчика - "Нерон" ООД. По отношение декларираните от жалбоподателя вътрешно общностни доставки административния съд е стигнал до извода, че представените документи не могат да бъдат приети за годни доказателства за осъществени ВОД-ки по смисъла на чл. 45 от ППЗДДС. Ето защо е намерил жалбата за неоснователна и е потвърдил РА. Решението е неправилно. На първо място няма спор относно наличието на предпоставките на чл. 71, ал. 1 от ЗДДС. В подкрепа на горното е заключението на вещото лице по назначената от първоинстанционния съд ССЕ, в което същото е посочило, че стоките, закупени по процесните фактури, са осчетоводени от страна на жалбоподателя по дебита на сметка 3041 "Стоки на склад" и по кредита на сметка 4011 "Доставчици". При доставчика "Нерон" ООД фактурите са осчетоводени по дебита на сметка 304 "Стоки" и са включени в Справка - Декларация и дневника за продажбите по ЗДДС за периода м. 12.2009 г. Вещото лице сочи, че това обстоятелство е установено в хода на ревизията при извършената насрещна проверка, по повод на която доставчикът е представил хронологични счетоводни регистри. Плащанията по процесните фактури, съгласно счетоводни данни на жалбоподателя, са извършвани по банков път. Въз основа на представени дневници за продажби и фактури за извършени последващи облагаеми доставки - последните описани в т. 4 към експертизата под номера, дати, получател - вещото лице е обосновало извод за наличие на съпоставимост между закупените артикули и количества стоки и тези, продадени впоследствие. Основният спорен момент е фактът на реално осъществяване на процесните доставки на стоки, тъй като във връзка с транспорта на стоките са представени единствено пътни листове и товарителници, от които се констатира, че превозът е извършен от доставчика - "Нерон" ООД, т. е. не е налице транспортен документ, издаден от трето спрямо доставката лице, както и несъответствие от една страна - между посочените в описите към самите товарителници бройки на различни видове стоки и теглото, което следва да имат същите и от друга - между бройките на различите видове стоки и посоченото тегло на товара в товарителниците за осъществен транспорт, с която е отказано право на данъчен кредит по доставки на стоките, които са предмет на настоящото производство. Следва да се отбележи, че още пред ревизионните органи, са представени доказателства - товарителници и пътни листи за извършените доставки, както и счетоводни документи от доставчика на прекия доставчик. Тези доказателства са обсъдени общо от първоинстанционния съд, който е приел становището на ревизиращите органи, че липсва транспорт по издадените фактури. На първо място настоящата инстанция не споделя извода на данъчните органи и първоинстанционния съд, че след като превозът е извършен от доставчика - "НЕРОН" ООД т. е. не е налице транспортен документ, издаден от трето спрямо доставката лице, това автоматично води до извода, че всички доставки не са извършени. Не могат да бъдат споделени и констатациите относно бройките на различните видове стоки и теглото им, тъй като без наличие на техническа експертиза тези твърдения са само предположения без доказателствена стойност. Неоснователни са и изложените съображения за липса на склад на адреса на доставчика, тъй като извършената проверка за наличието му е близо година след извършването на доставките, а и са представени достатъчно писмени доказателства както пред касационната инстанция, така и пред първоинстанционния съд, че този склад е съществувал и са му извършвани проверки от данъчните органи. На следващо място единствено факта за липса на транспортни разходи за част от процесните доставки, както е приемал ВАС в своята практика не обосновава извода за липса на реалност на доставката. В тази насока следва да се има предвид и Решение на СЕС от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11 г., с което при сходна фактическа обстановка на спора по главното правоотношение по дело С-80/11, а именно липса на притежавано от доставчика подходящо за доставката на стоките транспортно средство и отчетни документи за платена за превоза им цена /т. 19 от решението/, СЕС е приел в диспозитива си, че чл. 167, чл. 168, буква а), чл. 178, буква а) и чл. 273 от Директива 2006/112 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае право на приспадане, поради това че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на данъка върху добавената стойност, или поради това че въпросното данъчнозадължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в Директива 2006/112 процесуални и материалноправни условия за упражняването на правото на приспадане и данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измама от страна на въпросния издател. Както в хода на ревизията, така и при административното и съдебно обжалване от органа по приходите не е твърдяно и доказано, че ДЗЛ разполага с данни за евентуални нарушения или измама от страна на издателя на фактурите. Съгласно т. 61 от посоченото по-горе решение на СЕС "данъчната администрация не може по принцип да изисква ДЗЛ, което иска да упражни правото на приспадане на ДДС, от една страна да провери, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качество на ДЗЛ, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задължението си за деклариране и за внасяне на ДДС, за да се увери, че доставчиците нагоре по веригата не са извършили нарушения или измама, или от друга страна притежава документи в това отношение". В конкретния случай за разлика от фактите по д. С-80/11 г., процесните стоки са били заприходени в счетоводството на доставчика, както и в счетоводството на предходния доставчик. В т. 65 от решението е прието, че "..... като налага на ДЗЛ изброените в т. 61 изисквания, при чието неизпълнение може да бъде отказано право на приспадане - данъчната администрация прехвърля, собствените си контролни задължения върху ДЗЛ. Това задължение на органа по приходите се извежда и от т. 52 от решението в която е посочено, че ".......право на приспадане може да бъде отказано, само ако се установи, въз основа на обективни данни, че съответното ДЗЛ е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки". С оглед на изложеното и като е приел, че липсват убедителни доказателства за извършения транспорт на процесните стоки, поради непредставянето им или на някои реквизити в част от представените, както и че липсват доказателства за произход на стоките, поради отказано право на данъчен кредит на прекия доставчик по предходни доставки, АС е постановил неправилно решение, поради което и предвид приетото в цитираното Решение на СЕС от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11 г., настоящият състав намира, че решението следва да бъде отменено и тъй като делото е изяснено от фактическа страна да бъде постановено ново, с което се отмени РА в обжалваната му част. При така установената фактическа обстановка, според настоящия съдебен състав на Върховния административен съд, осмо отделение, следва изводът, че представените доказателства, при това още в хода на ревизията, доказват транспортирането и предаването на стоките от прекия доставчик "Нерон" ООД на дружеството - жалбоподател "Кафта" ЕООД гр. София; извършеното плащане от получателя на доставчика на сумите по фактурите /основа и ДДС/, завеждането на стоките по стоковата сметка на получателя и последващата й реализация, както и обстоятелството, че прекият доставчик е разполагал с тези стоки и е бил в състояние да прехвърли собствеността върху тях на жалбоподателя. Като допълнителен факт, наред с другите, установяващ реалността на процесната доставка, следва да бъде възприета и последващата реализация на стоката с доставки към други контрагенти. По отношение декларираните вътрешнообщностни доставки, настоящата инстанция приема, че фактическите предпоставки на чл. 138, § 1 от Директива 2006/112 /ЕС на Съвета относно Общата система на ДДС, респ. на чл. 7, ал. 1 от ЗДДС са изпълнени, като са установени с доказателства по чл. 45, т. 1 и т. 2 от ППЗДДС, както и че правилно ДЗЛ на основание чл. 53, ал. 1 от ЗДДС е декларирало доставките със ставка нула. Разпоредбата на чл. 7, ал. 1 ЗДДС определя вътреобщностната доставка на стоки като доставката на стоки, транспортирани от или за сметка на доставчика - регистрирано по този закон лице, или на получателя от територията на страната до територията на друга държава членка, когато получателят е данъчно задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице, регистрирано за целите на ДДС в друга държава членка. Законът в чл. 53, ал. 2 определя, че документите, с които се доказва ВОД са посочени и изброени в ППЗДДС. В чл. 45 от правилника в редакцията, относима за процесния случай се изисква транспортен документ или писмено потвърждение от получателя на доставката, в случая румънската фирма. По делото са представени фактури, описи на стоките, приемо-предавателни протоколи, доказателства за извършени плащания по фактурите, ЧМР - товарителници, както и съпътстващите я документи за превоз на стоката, които неправилно съдът е преценил като негодни доказателства да установят осъществяването на ВОД към Румъния. Представени са и доказателства, че получателят е декларирал в своята VIES декларация получените по трите броя фактури стоки. Основният аргумент на първоинстанционният съд, е че в изпратения отговор на румънската администрация по повод запитване за проверка, се съдържат данни, че тъй като не е открит на адреса представител на дружеството - получател, вероятно се касае за "липсващ търговец". Настоящата инстанция счита, че румънските власти не са отрекли съществуването на оператора на територията на страната си, нито са отрекли обстоятелството, че е регистриран за целите на данъка там, както и обстоятелството, че е декларирал ВОП във връзка с процесните фактури. Във формуляра не е посочено, че предпоставките на разпоредбата на цитирания регламент са установени (доказани) от отговарящата администрация. По изложените съображения, неправилно първоинстанционният съд е приел, че не е доказано реалното осъществяване на доставките между прекия доставчик и жалбоподателя по процесните фактури и е налице основание за отказ на правото на приспадане на данъчен кредит. Затова, като постановено в нарушение на материалния закон и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, решението на АС - Пловдив следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго по съществото на спора, с което да се отмени РА като незаконосъобразен. При този изход на делото на касатора следва да се присъдят разноски пред касационната инстанция в размер на 2 400 лв. Водим от горното, Върховният административен съд, осмо отделение,