Решение № 4817 от 13.04.2010 г. на ВАС по адм. д. № 15092/2009 г.

Решение № 4817 от 13.04.2010 г. на ВАС по адм. д. № 15092/2009 г., III о., докладчик съдията Тодор Петков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от кмета на Община Пирдоп чрез процесуален представител адв. Стоянов, срещу Решение № 574/05.10.2009 г. по адм. д. № 608/2009 г. на Административен съд - София област. В касационната жалба с доводи за неправилност с посочени отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК се претендира отмяна на решението. Ответната страна - Общински съвет Пирдоп не се представлява и не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура, счита касационната жалба за неоснователна. Върховният административен съд, III отделение в настоящия съдебен състав намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна по чл. 210, ал. 1 от АПК и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. След извършената проверка по чл. 218, ал. 2 АПК касационният състав намира, че по същество решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено поради следното: Производството пред административния орган е било образувано по повод жалба на кмета на Община Пирдоп срещу решение № 88, взето по протокол № 8 от 25.06.2009 г. на Общински съвет Пирдоп, с което Общински съвет Пирдоп задължава кмета да внесе информация в общинския съвет за всички договори и анекси за възлагане извършването на доставки и услуги, действащи към 30.06.2009 г. както и за всички договори и анекси, сключвани от Община Пирдоп след 30.06.2009 г. след изтичане на всяко тримесечие. С обжалваното решение съдът е възприел горното решение като индивидуален административен акт и се е произнесъл по същество на спора като е отхвърлил като неоснователна жалбата на кмета. Изводите на съда са незаконосъобразни, тъй като са били налице процесуални пречки за разглеждането на административно-правния спор, изразяващи се в това, че не е налице индивидуален административен акт, подлежащ на оспорване. Решението на общинския съвет, независимо че изхожда от административен орган, не притежава белезите на индивидуален административен акт по дефиницията на чл. 21 АПК. Независимо, че привидно с него се решава въпрос от местно значение по аргумент от чл. 17 ЗМСМА, само по себе си то има организационен характер, а от друга страна и не създава права и задължения или да засяга права и законни интереси на граждани и организации по см. на чл. 21 АПК, чл. 147 АПК и § 1, т. 1 от ДР на АПК, тъй като кмета на общината не е такъв. Дори да се вменяват някакви задължения на кмета на общината относно визираната финансова дейност, те са в контекста на законовите правомощия на общинския съвет като цяло и в частност на всеки един общински съветник, въпреки че са предвидени редица други законови възможности по Закона за общинските бюджети и ЗМСМА за контрол на разходваните средства по реализирани проекти и сключените договори от кмета на общината. Съгласно чл. 147 АПК право да оспорват административният акт имат гражданите и организациите, чийто права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. Нормата е обща, наличието на правен интерес за жалбоподателя следва да се изведе от прякото и непосредствено засягане правата и интересите му от атакувания административен акт. Това правило е приложимо винаги, когато липсва друга правна норма от специален закон, която да урежда кръга на лицата, чийто права се засягат от конкретният административен акт, издаван по съответния специален закон. Административния процес регулира правоотношенията между административни органи от една страна и граждани, юридически лица или организации - от друга, а не между административни органи - в случая колективен и едноличен, който не може да се олицетворява с гражданин, юридическо лице или организация. Правото на съдебна защита на правните субекти срещу всички административни актове, които ги засягат е регламентирано в нормата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на РБ. Съдържанието на понятието "засягане" е изяснено от Конституционния съд в Тълкувателно решение № 21/1995 г. С него той е приел, че "административният акт засяга по смисъла на чл. 120, ал. 2 от Конституцията граждани и юридически лица, респ. организации, когато нарушава или застрашава техни права или законни интереси. Това обективно нарушаване или застрашаване на субективното право или законен интерес на гражданин, юридическо лице или организация е материалноправното основание за включването му в кръга на съдебнообжлваемите актове. Същевременно това материално основание легитимира процесуалноправния интерес от съдебното обжалване на административния акт. Недопустимо е обжалването на акта от лице, чиито права или законни интереси пряко не са нарушени или застрашени. Касационният ответник претендира, че незаконосъобразно се създават задължения като адресат на акта, с което се увреждат неговите интереси, следователно за застрашен законен интерес. Правният интерес за обжалване предпоставя предотвратяване на неблагоприятни правни последици. Но в конкретния случай кмета на общината относно конкретно това решение на общинския съвет не е разполагал и с надлежна процесуална легитимация - не може да бъде субект на процесуално правоотношение в административния процес. Интересът трябва да е правен, т. е. обжалването следва да е насочено към премахване на неблагоприятни правни последици, респ. към предотвратяването им или към постигане на положителни правни резултати. Правният интерес като абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на жалбата срещу административния акт възниква тогава, когато административното произнасяне реално е довело до установяването на определено правно положение между конкретни правни субекти към момента на издаване на административния акт. Освен това интересът трябва да е личен и пряк, т. е. административният акт да засяга правната сфера на жалбоподателя като непосредствено отнема, изменя или ограничава права или противозаконно създава задължения за оспорващия или създава права на трето лице, с което уврежда жалбоподателя. С оглед установените обстоятелства жалбата е подадена от неоправомощено лице, което не е субект на права и задължения и не е активно легитимирано да оспорва административния акт. Не е налице законов интерес, свързан с лицето, което оспорва административния акт и положението, което се създава като преки административни последици за същото лице по силата на този акт. При това положение и доколкото спрямо касационния ответник не се установява пряк и непосредствен личен интерес от търсената съдебна защита (арг. от чл. 15, ал. 1 от АПК), съдебното производство подлежи на прекратяване поради недопустимост. Доколкото правото на жалба е средство за защита на материалното право чрез разрешаване на правния спор със сила на присъдено нещо, при липсата на административно (властническо-разпоредително) правоотношение между страните, липсва и материално право. Друго условие за допустимост на жалбата е обжалвания акт да притежава белезите на административен акт - индивидуален, общ или нормативен акт. Липсва ли този белег, жалбата е недопустима. В случая обжалваното решение на ОбС не притежава белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. При това положение, подадената срещу него жалба е била процесуално недопустима и е следвало да бъде оставена без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство по адм. д. № 608/2009 г. да бъде прекратено. По изложените съображения първоинстанционният съд с обжалваното решение като не е оставил без разглеждане жалбата и не е прекратил производството по делото, а се е произнесъл по съществото на спора, е постановил недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен, жалбата бъде оставена без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство бъде прекратено. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 3 АПК Върховният административен съд, трето отделение,