Решение № 861 от 26.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 11934/2014 г.

Решение № 861 от 26.01.2015 г. на ВАС по адм. д. № 11934/2014 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от дирекция "Инспекция по труда" гр. София, представлявана от юрисконсулт Славея Стоянова, против решение № 4159/23.06.2014 г., постановено по адм. дело № 6942/2012 г. по описа на Административен съд София-град, с което са отменени предписания, издадени от инспектори при същата дирекция в протокол за извършена проверка от 19.04.2012 г. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По подробни съображения, изложени в жалбата, касаторът моли решението да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата против оспорените предписания, дадени от дирекция "Инспекция по труда". При условията на евентуалност, моли решението да бъде изменено в частта за разноските, като бъде намален размерът на присъденото от първоинстанционния съд адвокатско възнаграждение поради неговата прекомерност, предвид фактическата и правна сложност на делото. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба - "Пфайзер Люксембург Сарл клон България" - клон на чуждестранен търговец, със седалище в гр. София, представляван от управителя Мила Б. Елисеева, чрез пълномощника адв. Лора Георгиева, упражняваща дейност в Адвокатско дружество "Тодоров и Дойкова", оспорва жалбата. В писмен отговор от пълномощника се излагат подробни съображения за правилност на решението и се иска същото да бъде оставено в сила. Претендира се присъждане на направените разноски. Относно жалбата против решението в частта за разноските изразява становище, че е недопустима и че следва да бъде оставена без разглеждане, а производството да се развие пред първоинстанционния съд по реда на чл. 248 ГПК. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото, намира следното: С обжалваното решение на Административен съд София - град, по жалба на "Пфайзер Люксембург Сарл клон България" - клон на чуждестранен търговец, с правна форма - ООД и седалище гр. София, са отменени предписания № 1 и № 2, издадени от инспектори при дирекция "Инспекция на труда" гр. София, обективирани в протокол за извършена проверка от 19.04.2012 г., с които клонът на дружеството като работодател е задължен за начисли и изплати допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит на Марияна Атанасова Михайлова за периода септември 2009 г. - март 2011 г. и на Анелия Пенчева Минкова - за периода май 2009 г. - март 2011 г. С решението съдът е осъдил дирекцията да заплати на жалбоподателя разноски по делото в размер на 1130,12 лв. За да постанови това решение съдът е приел, че оспорените предписания са издадени от компетентен орган и в изискуемата форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон. Според съда, работодателят не е допуснал нарушение на чл. 12, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/. В тази връзка е изложил, че в обжалваните предписания не е посочена продължителността на зачетения трудов стаж и професионален опит, който е от значение при преценката дали е дължимо на това основание допълнително трудово възнаграждение на двете служителки. Данни относно зачетения стаж се съдържат в договорите, които са сключени с двете служителки и са в сила от 1.04.2011 г. - за Анелия Минкова 8 години, а за Мариана Михайлова - 2 години. Съдът е приел, че изискването за минимален стаж, при който може да възникне правото за получаване на допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит, предвиден в чл. 12, ал. 9 НСОРЗ - "не по-малък от една година", ще бъде спазено, ако между страните по трудовото правоотношение е предвиден по-дълъг размер на този стаж и затова предвиденият в чл. 13, ал. 2 от Вътрешните правила за организация на работната заплата във "Пфайзер Люксембург Сарл клон България", петгодишен минимален срок за трудов стаж и професионален опит като условие за получаване на допълнително трудово възнаграждение на това основание, не противоречи на посочената разпоредба от НСОРЗ. Затова и двете лица, които са посочени в предписанията ще придобият право на такова допълнително възнаграждение, след като натрупат петгодишен стаж. Съдът е посочил, че в оспорените предписания контролните органи са определили периодите, за които се дължат допълнителни трудови възнаграждения, като са взели предвид изтичането на едногодишния период от сключването на трудовите договори с двете лица. Тълкуването на разпоредбата на чл. 12, ал. 1 НСОРЗ като императивна и по този начин, според съда, не съответства на смисловото съдържание на текста при граматическото и логическото му тълкуване. Изложено е също, че в трудовите договори, действали през спорните периоди е уговорено изплащане на брутно трудово възнаграждение, в което, съгласно чл. 3 НСОРЗ и чл. 8, ал. 2 от Вътрешните правила, се включва и допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит. Съдът е установил, че брутното трудово възнаграждение на двете служителки е увеличавано периодично и като се е позовал на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изслушана по делото, в което са направени изчисления по обратен ред, за да се сравни дали в извършените увеличения се включват и допълнителни възнаграждения, съответни на годините прослужено време и уговорения процент за всяка година, съдът е достигнал до извода, че увеличенията на брутното трудово възнаграждение включват в размера си увеличения, съответстващи на трудовия стаж на всяка от служителките и дори ги надвишават. На това основание съдът е направил извода, че на двете лица са начислявани и изплащани следващите се допълнителни възнаграждения по чл. 12, ал. 1 НСОРЗ, съобразно признатия размер на трудовия стаж и професионален опит за длъжността, който е установен между страните по трудовото правоотношение. Наред с това съдът е приел, че в съответствие с чл. 12, ал. 6 и 10 НСОРЗ всяка година е договаряно увеличение на работната заплата по-високо от минимално изискващото се увеличение за придобития през същата година допълнителен трудов стаж и професионален опит - 6%. Така постановеното решение е правилно като краен резултат. Твърдението в касационната жалба, че съдебното решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неспазване на срока по чл. 172, ал. 1 АПК, е неоснователно. В посочената разпоредба е предвидено, че съдът постановява решение в едномесечен срок от заседанието, в което е приключило разглеждането на делото. Този срок е инструктивен, а не преклузивен, тъй като с изтичането му не се прегражда възможността на съда да се произнесе, т.е. не се преклудира правораздавателното му правомощие да разреши конкретния правен спор. В правната теория и съдебната практика безспорно е възприето становището, че съществено процесуално нарушение е единствено това нарушение, което е повлияло или обективно би могло да повлияе върху крайния резултат на съдебния акт. Неспазването на срока по чл. 172, ал. 1 АПК само по себе си не би могло да има такова значение, а в конкретния случай няма нито данни, нито твърдения за подобно повлияване. Поради това, макар обжалваното решение да е постановено след срока по чл. 172, ал. 1 АПК /делото е обявено за решаване на 30.09.2013 г., а решението е постановено на 23.06.2014 г./ това нарушение не е съществено и не представлява самостоятелно основание за отмяна на решението. Предмет на оспорването пред първоинстанционния съд са издадените на основание чл. 404, ал. 1, т. 1 КТ задължителни предписания, дадени на "Пфайзер Люксембург Сарл клон България" - клон на чуждестранен търговец, обективирани в т. 1 и т. 2 от протокол за извършената на 19.04.2012 г. проверка от инспектори към дирекция "Инспекция на труда" гр. София, с които е предписано на клона на търговеца като работодател да начисли и изплати допълнително месечно възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, съгласно чл. 12, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, съответно - по т. 1 - на Мариана Атанасова Михайлова за периода от м. май 2009 г. до м. март 2011 г. включително; по т. 2 - на Анелия Пенчева Минкова - за периода от м. май 2009 г. до м. март 2011 г. включително. При обжалването по административен ред е постановено решение /оформено като писмо/ с изх. № 0104-12952/22.06.2012 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда", издадено по заместване от главния секретар на агенцията, с което предписанието по т. 1 е отменено частично - относно задължението за изплащане на допълнително трудово възнаграждение на Марияна Михайлова за месеците май, юни, юли и август 2009 г. Предвид това, пред съда е обжалвано предписание № 1 относно задължението за изплащане на допълнително възнаграждение за периода от м. септември 2009 г. до м. март 2011 г., както и предписание № 2, така както е постановено. Първоинстанционното решение е постановено точно по заявения предмет на оспорване. В мотивите на оспорените пред съда предписания е изложено, че при преглед на представените документи е установено, че на 15.09.2008 г. е сключен трудов договор с Марияна Атанасова Михайлова на длъжност "медицински представител", а при преглед на платежните документи е установено, че за периода м. май 2009 г. - м. март 2011 г. включително не е начислявано и изплащано допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, в нарушение на чл. 12, ал. 1 НСОРЗ. Сходни констатации са направени и по отношение на Анелия Пенчева Минкова, която е сключила трудов договор на 22.01.2007 г. за длъжност "медицински представител" и не й е начислявано допълнително трудово възнаграждение за периода от м. май 2009 г. до м. март 2011 г. От фактическа страна по делото е безспорно установено, че посочените трудови договори действително са били сключени, същите са изменяни с допълнителни споразумения, включително относно увеличаване на размера на трудово възнаграждение /подробно описани в първоинстанционното решение/, служителките са изпълнявали посочените длъжности, двете са получавали трудови възнаграждения в размера, посочен в съответния трудов договор и в уговорения срок. В този смисъл са налице неоспорени писмени доказателства, както и заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Наред с това, от доказателствата по делото се установява, че трудовото правоотношение на Марияна Атанасова Михайлова е прекратено със заповед № 13-12/6.03.2012 г., считано от 6.03.2012 г., а трудовото правоотношение на Анелия Пенчева Минкова е прекратено със заповед № 12-12/6.03.2012 г., считано от 6.03.2012 г., и двете - на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. второ от Кодекса на труда - поради съкращаване на щата. Проверката, която е извършена от инспектори в дирекция "Инспекция по труда" гр. София е започнала въз основа на сигнали, съответно с вх. № И-883-0102-2405/4.04.2012 г., подаден от Мариана Атанасова Михайлова и с вх. № И-849-0102-2320/4.04.2012 г., подаден от Анелия Пенчева Минкова, в които се съдържат оплаквания, че бившият им работодателя "Пфайзер Люксембург Сарл клон България" - клон на чуждестранен търговец, не им е изплащал допълнително трудово възнаграждение за прослужено време за посочен във всеки от сигналите период. Спорът по делото е свързан с отговора на въпроса дали работодателят дължи на двете служителки друго възнаграждение - под формата на допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, освен, т.е. в допълнение към размера на възнаграждението, което е уговорено в абсолютна сума в съответния трудов договор и допълнителните споразумения към него като брутно трудово възнаграждение. Работодателят поддържа, че не дължи такова възнаграждение, тъй като по съответния трудов договор било уговорено брутно трудово възнаграждение, което както по правилото на чл. 12, ал. 9 НСОРЗ и на чл. 8, ал. 2 от Вътрешните правила, така и предвид конкретните уговорки между страните, включва както основно трудово възнаграждение, така и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, едно от които е допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит. Поради това, че пълният уговорен размер на трудовото възнаграждение /включващ и допълнителното такова за стаж и опит/ е бил надлежно начисляван и изплащан на двете служителки, то работодателят не им дължи други суми. От своя страна, административният орган - дирекция "Инспекция по труда", поддържа, че допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит изобщо не е било уговорено в нарушение на задължението по чл. 12, ал. 1 НСОРЗ и съответно дължимият по силата на императивната разпоредба на чл. 6, ал. 1 НСОРЗ размер на допълнителното възнаграждение изобщо не е бил начисляван и заплащан, поради което е дължим и следва да бъде заплатен от работодателя. Очевидно е, че в случая между страните съществува спор относно дължимостта на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит. Такъв спор съществува и между служителките Марияна Михайлова и Анелия Пенчева с бившия им работодател "Пфайзер Люксембург Сарл клон България" - клон на чуждестранен търговец. Този спор представлява "трудов спор" по смисъла на чл. 357, ал. 1 от Кодекса на труда, който регламентира, че трудови са споровете между работника или служителя и работодателя относно възникването, съществуването, изпълнението и прекратяването на трудовите правоотношения, както и споровете по изпълнението на колективните трудови договори и установяването на трудов стаж. Следователно, съществуващият спор относно дължимостта на допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит представлява спор относно изпълнението на трудовото правоотношение. Съгласно чл. 360, ал. 1 КТ тези спорове са подсъдни на общите съдилища и се разглеждат по реда на Гражданския процесуален кодекс. Дирекция "Инспекция по труда" не е компетентна да разрешава трудови спорове между работници или служители и техните работодатели. В конкретния случай от съществено значение е обстоятелството, че работодателят отрича, че изобщо дължи претендираното от бившите си служителки допълнително трудово възнаграждение, поради което е недопустимо под формата на даване на задължителни предписания по реда на чл. 404, ал. 1, т. 1 КТ да разрешава правния спор относно дължимостта на претендираното възнаграждение и неговия размер. За яснота следва да се посочи, че случаят не е идентичен със случаите, в които съответният работодател е начислил трудовото възнаграждение във ведомостта за заплати или е признал дължимостта му в друг издаден от него документ, но поради определени причини не го изплаща. В тази случаи действително Инспекцията по труда може да се намеси като издаде задължително предписание за изплащане на възнаграждението, което е признато за дължимо. Наред с това, дирекция "Инспекция по труда" в конкретния случая е упражнила правомощия по чл. 404, ал. 1, т. 1 КТ по прекратени трудови правоотношения. В разпоредбата на чл. 404, ал. 1 КТ е предвидено, че за предотвратяване и преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство, на законодателството, свързано с държавната служба, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях контролните органи на инспекцията по труда по своя инициатива или по предложение на синдикалните организации могат да прилагат принудителни административни мерки, изброени в т. т. 1 - 9, като в т. 1 /посочена като правно основание за издаване на оспорените пред съда задължителни предписания/ е предвидено издаването на задължителни предписания на работодателите за отстраняване на нарушенията на трудовото законодателство, включително и на задълженията по социално-битовото обслужване на работниците и служителите и на задълженията за информиране и консултиране с работниците и служителите по този кодекс и по Закона за информиране и консултиране с работниците и служителите в многонационални предприятия, групи предприятия и европейски дружества, както и за отстраняване на недостатъците по осигуряването на здравословни и безопасни условия на труда. Посочените принудителни административни мерки, както и останалите, регламентирани в чл. 404, ал. 1, т. т. 2 - 9 КТ имплицитно съдържат в себе си изискването за съществуващо, а не за прекратено /несъществуващо/ правоотношение по престиране на работната сила. Същият извод се налага и от разписаните в чл. 402 КТ права на контролните органи, които в рамките на своята компетентност могат да посещават по всяко време министерствата, другите ведомства, предприятията и местата, където се извършва работа, помещенията, ползвани от работниците и служителите, както и да изискват от лицата, които се намират на територията им, да се представят с документ за самоличност; да изискват от работодателя, съответно от органа по назначаването, обяснения, сведения и представяне на всички необходими документи, книжа и заверени копия от тях във връзка с упражняването на контрола; да се осведомяват пряко от работниците и служителите по всички въпроси във връзка с упражняването на контрола, както и да изискват от тях да декларират писмено факти и обстоятелства, свързани с осъществяването на трудовата дейност, съответно на дейността по изпълнение на държавната служба, включително и данни за заплащането на труда; да вземат проби, мостри и други подобни материали за лабораторни изследвания и анализи, да използват технически средства и апаратура и да правят измервания на фактори на работната среда във връзка с упражняването на контрола върху осъществяваната трудова дейност; да установяват причините и обстоятелствата, при които са настъпили трудови злополуки. От съдържанието на цитираните разпоредби е видно, че законодателят използва понятията "работодател", "длъжностни лица", "работници", "служители", които сами по себе си сочат необходимостта от съществуващо правоотношение по престиране на работната сила /трудово, служебно или друго/. Предвид изложеното се налага извода, че Инспекцията по труда не може да издава задължителни предписания от вида на оспорените пред съда по прекратено трудово правоотношение. В случаите, когато трудовите правоотношения са прекратени се касае до имуществени спорове с гражданскоправен характер между работници и работодатели, които следва да бъдат разрешени по исков ред пред граждански съд. В този смисъл е актуалната и изглежда преобладаваща съдебна практика на Върховния административен съд, изразена в следните решения: № 8519/13.06.2012 г. по адм. дело № 1770/2012 г., № 15296/3.12.2012 г. по адм. дело № 10659/2012 г., № 2509/21.02.2013 г. по адм. дело № 12052/2012 г., № 6583/15.05.2013 г. по адм. дело № 1628/2013 г., всички на ВАС, шесто отделение. С оглед на гореизложеното следва да се приеме, че оспорените принудителни административни мерки по чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ са наложени в нарушение на материалния закон. Като е достигнал до същия краен извод, макар и по различни съображения, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт. Не са налице твърдяните касационни основания за отмяна. При извършената служебна проверка на решението съгласно чл. 218, ал. 2 АПК се установява, че същото е валидно и допустимо, като е постановено от законен състав, по допустима и редовна жалба и в рамките на претендираната съдебна защита. Поради това не са налице касационни основания за отмяна, обжалваното съдебно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Касационната жалба в частта, с която се обжалва първоинстанционнното решение в частта за присъдените разноски е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Касационната жалба в тази част по своята същност представлява молба за изменение на решението в частта на разноските и намира правно основание в чл. 248 ГПК, приложим в съдебно-административното производство по силата на чл. 144 АПК. Разпоредбата предвижда, че в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или измени постановеното решение в частта му за разноските. Компетентен да се произнесе по такава молба е съдът, който е постановил съдебното решение и едва актът, който се постановява по молба за изменение на решението в частта за разноските подлежи на обжалване пред по-горната инстанция, съгласно чл. 248, ал. 3 АПК. Направеното в касационната жалба възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за производството пред първата инстанция и за неправилно присъждане на разноските следва да бъде разгледано по реда на чл. 248 ГПК, приложим субсидиарно на основание чл. 144 АПК, т.е. от първоинстанционния съд, поради което направеното искане следва да му бъде изпратено по компетентност. При този изход на спора искането на ответника по касационната жалба за присъждане на разноски е основателно. От представените по делото доказателства се установяват направени разноски за касационното производство в размер на 880,12 лв. за изплатено по банков път адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ от 8.08.2014 г., съгласно фактура № 2810/8.08.2014 г., издадена от Адвокатско дружество "Тодоров и Дойкова" и извлечение по разплащателна сметка № 131/25.08.2014 г. Поради това, на ответника следва да бъдат присъдени разноски в този размер за производството пред касационната инстанция. Възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение за касационната инстанция не е направено в настоящото производство, а съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, приложим субсидиарно на основание чл. 144 АПК, съдът може да се произнася само по възражение за прекомерност на възнаграждението с оглед фактическата и правна сложност на делото /според израза на закона "... по искане на насрещната страна"/, поради което този въпрос изобщо не се обсъжда. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК и чл. 215, т. 4 АПК, вр. чл. 248, ал. 1 ГПК, Върховният административен съд, шесто отделение,