Решение № 847 от 19.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2164/2008 г.

Решение № 847 от 19.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2164/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Соколова Производството е по чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК /от 2007 г./. С решение № 16 от 6.02.2008 год. по гр. дело № 2878/07 год. Софийският градски съд отменил решението от 30.07.2007 год. по гр дело № 9448/05 год. на Софийския районен съд и съгласно чл. 208, ал. 1 ГПК (отм.) решил делото по същество, като отхвърлил исковете, предявени от Т. Д. Н., Р. В. Й., Ц. Н. А., М. П. К. - Т., В. Б. П., В. И. В., Н. К., Ю. Й. П., С. Г. Н. и "Б" А. гр. С., срещу БКС "С" А. гр. С. за собственост на две помещения, находящи се в сградата на етажната собственост в гр. С., ул. "..." № 6. Срещу въззивното решение в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) е подадена касационна жалба от ищците, които излагат оплаквания за постановяването му при касационните отменителни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" ГПК (отм.). Ответникът по исковете счита жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното: Предмет на предявените положителни установителни искове са две помещения: канцелария с площ от 10 кв. м /а според н. а. № */01 г. - 13.78 кв. м/ и портиерска стая от 10 кв. м /или 13.60 кв. м по акт за общинска собственост № от 23.11.1998 г./, които ищците - собственици на обекти в сградата на етажната собственост на ул. "..." № 6 в гр. С., твърдят, че представляват общи по предназначението си части и те ги притежават в идеални части, съответстващи на идеалните части в притежаваните от тях обекти. По делото е установено, че на 16.01.1936 год. е взето решение на общото събрание за прекратяване на ЖСК "С" и е извършено разпределение на 24-те отделни помещения за живеене за всеки от член-кооператорите. Отделно от разпределените помещения са една канцелария, едно портиерско помещение и една портиерска стая, които са станали съсобствени за етажните собственици като предназначени с протокола от 1936 год. за общи според предназначението си части. От събраните по делото писмени доказателства и заключения на единична и тройна съдебно-техническа експертизи и на съдебно счетоводна експертиза, въззивният съд приел, че бившите портиерна и канцелария съществуват и сега в съществуващата част от сградата, която не е била разрушена при бомбардировките през В. световна война, идентични са със спорните помещения и към приключването на устните състезания са включени в баланса на ответното дружество. Като се е позовал на акт за държавна собственост № /стар № 6098/, съдът приел, че най-късно към датата на съставянето му - 6.06.1956 год., 100% от собствеността върху съществуващата сграда е отчуждена по ЗОЕГПНС, а с това и учредената с прекратяването на жилищно-строителната кооперация етажна собственост в неразрушената част от сградата, е прекратена. Единствен собственик на всички съществуващи обекти в нея е станала държавата, която е придобила собствеността и върху общите части на сградата, в това число и върху спорните помещения. Впоследствие държавата е извършила разпоредителни сделки с апартаменти - първата е от 6.02.1969 год., така че към приключване на устните състезания отделните жилищни обекти отново принадлежат на различни собственици. В договора, сключен по реда на НПЖДЖФ (отм.) на 6.02.1969 год., спорните помещения не са описани изрично сред идеалните части от общите части на сградата, не са събрани други доказателства, че към датата на учредяване на новата етажна собственост с нарочен акт на държавата или ч. конкретни фактически действия тези помещения отново са предназначени за общо ползуване от етажните собственици. Такъв акт не е и заповедта от 16.04.2004 год. на кмета на С. община за деактуването им като имоти - частна общинска собственост. Разрешението за преустройство на помещенията, издадено от главния архитект на район "С", също не признава качеството на ищците на собственици. Към датата на включването на спорните обекти в капитала на ответното дружество те са имали статут на частна общинска собственост, придобита на основание § 7, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА като обекти на общинската инфраструктура с местно значение, ползувани съответно от Д. "М" като магазин и като приемна на кварталния полицай. По тези съображения исковете за защита на собствеността върху спорните помещения като общи по предназначението им части от сградата, са отхвърлени като неоснователни. Обжалваното решение е правилно. Изводът, че исковете за защита на собствеността са неоснователни, е обоснован на данните по делото и закона и при правилно разпределение на доказателствената тежест относно подлежащите на доказване обстоятелства, на които всяка от страните основава своите искания или възражения /чл. 127, ал. 1, изр. 1 ГПК - (отм.)/. Възникването на етажна собственост става с придобиване на собственост върху отделните етажи или части от етажи от различни собственици. За настъпването на този правен резултат не е необходим никакъв акт. Етажната собственост по необходимост се съпровожда от общи части, които са съсобствени в идеални части между собствениците на отделните обекти. Правото на идеална част в общите части не е отделно право, то произтича от правото на собственост върху самостоятелните помещения в сградата, допълва собствеността на същите и прави възможно те да бъдат използувани. В разглеждания случай е налице етажна собственост в сградата, където са спорните по делото помещения, които обаче са останали в собственост на един от собствениците на самостоятелни обекти, поради което и не принадлежат на всички етажни собственици. Видно от акта за държавна собственост от 6.06.1956 год., след придобиването й в собственост от държавата цялата сграда - преди това етажна собственост, е била предадена за стопанисване и управление на ОСП "С". По делото не е установено собственикът да е извършил такива фактически или правни действия, с които спорните помещения да са предназначени за общо ползуване от етажните собственици в новоучредената етажна собственост. Неоснователно е позоваването на разделителния протокол от 1936 год., защото общите според този акт помещения са загубили това си предназначение с одържавяването на сградата, а впоследствие такова предназначение не им е придадено отново, тъй като държавата е запазила в своя собственост тези обекти. Затова е неоснователен и доводът, че всеки от самостоятелните обекти в сградата - отделните апартаменти, е запазил своето участие в тези обекти като общи части на сградата. За да се приеме, че помещенията са загубили характера си на обща част на сградата, не е било необходимо, както смятат касаторите, собственикът на всички обекти в нея /държавата/ да направи нов проект за промяна на предназначението им и ново ценообразуване на цялата сграда. Съгласно чл. 40, ал. 1, изр. 1 ЗС дяловете на отделните собственици в общите части са съразмерни на съотношението между стойностите на отделните помещения, които те притежават, изчислени при учредяването на етажната собственост. Преразпределение на размера на общите части ч. ново ценообразуване в случая не е било необходимо, тъй като държавата не е изразила воля и не е придала на спорните помещения характер на обща част по предназначение по смисъла на чл. 38 ЗС. Затова е неоснователна и тезата, че щом като самите спорни помещения не притежават идеални части от общите части на сградата, то те се явяват обща част и като такава - притежавани в съсобственост от етажните собственици. Правото на собственост на тези етажни собственици, чиито самостоятелни обекти са били одържавени по ЗОЕГПНС и съответно възстановени с влизане в сила на ЗВСОНИ, не включва в предметния си обхват собственост и върху съответни идеални части от обектите по исковата молба, макар към момента на одържавяването те да са били обща част на сградата - етажна собственост. Това е така, защото с настъпилата ч. одържавяването промяна в носителя на правото на собственост и при липсата на последващи действия, с които на тези помещения отново да е придаден предишният им статут, следва да се приеме, че собствеността по отношение на тях не е възстановена. Ищците не са доказали да са носители на претендираното право на собственост, поради което уважаването на предявените от тях искове не е в зависимост от правилността на извода дали това право се притежава от ответника на заявените от него придобивни основания, дали въззивният съд правилно е тълкувал характера на отмяната на актовете за общинска собственост и дали нотариалният акт за собственост в полза на ответника е издаден на отпаднало основание. Като постановено в отсъствие на въведените с жалбата касационни основания, въззивното решение следва съгласно чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) да се остави в сила. На ответника по касация следва да се присъдят сторените по делото разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 2 500 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.