Решение № 559 от 23.01.2011 г. на ВКС по н. д. № 2769/2011 г.

Решение № 559 от 23.01.2011 г. на ВКС по н. д. № 2769/2011 г., II н. о., НК, докладчик съдията Биляна Чочева Производство пред ВКС е по реда на чл. 420, ал. 2, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на защитника на осъдените Н. Д. К. и Й. К. Й. за възобновяване на ВНОХД № 215/2011 г. на Добричкия окръжен съд и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 91/06.06.2011 г., с което е била потвърдена присъда № 6/22.03.2011 г. по НОХД № 276/2010 г. на Районен съд - Генерал Тошево. С тази присъда подсъдимите Н. Д. К. и Й. К. Й. са били признати за виновни в това, че на 13.06.2009 г., в с. П., в съучастие като съизвършители, по хулигански подбуди, а К. и при условията на опасен рецидив, причинили на Ж. И. Т. средна телесна повреда, изразяваща се в избиване на зъби, без които се затруднява дъвченето и говоренето, поради което и на основание чл. 131а, пр. 2, вр. чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и "б" на К. е било наложено наказание 3 години и 6 месеца лишаване от свобода, а на основание чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК на Й. е било наложено наказание 2 години лишаване от свобода, и за двамата при първоначален строг режим в затворническо заведение от закрит тип. В искането, поддържано и в с. з. пред ВКС лично от осъдените и упълномощения им защитник, се изтъкват доводи съотносими към основанията за възобновяване съгласно чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на окръжния съд. Прокурорът от ВКП намира искането за възобновяване за неоснователно. В последната си дума подсъдимите Й. и К. молят да им се намали наказанието. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: Искането за възобновяване е било депозирано в изискуемия по чл. 421, ал. 3 от НПК 6-месечен срок, считано от влизане в сила на въззивното решение, което не е подлежало на проверка по касационен ред. Поради това то е допустимо, но разгледано по същество е НЕОСНОВАТЕЛНО, предвид следните съображения: Неоснователни са доводите за допуснати процесуални нарушения, свързани с правилното изясняване на фактологията на деянието и авторството му, оспорвано съобразно искането за възобновяване единствено от осъдения К.. Версията, че само осъдения Й. е нанасял удари в лицето на пострадалия, довели до съставомерното увреждане, а едва след това К. се намесил и то с незначителна по интензитет дейност, е била разгледана от съдилищата и отхвърлена като недостоверна, за което са изложени подробни и убедителни съображения. Те отговарят на действителното съдържание на анализираните доказателствени източници, които преценени самостоятелно и съвкупно са я опровергавали. Не само пострадалият е свидетелствал за нанесени му множество удари по главата и тялото, но следите от такива обективно са били установени като наранявания в съответните области, най-тежкото от които са били избитите му предни два зъба (втори и трети) горе вдясно. Нещо повече, затова, че не само Й., но и К. е нанасял удари, вкл. с ритници, след като пострадалият е бил свален от колелото, с голяма тежест са били ценени и показанията на св. Я.. На л. 5-6 от мотивите се съдържат ясни и последователни съждения защо се кредитират и в коя част показанията на тези свидетели, а също и в какъв аспект те се подкрепят от СМЕ, които ВКС споделя и не намира за нужно да преповтаря. Следователно, противно на изложеното в искането, отсъства противоречие между разпитаните по делото свидетели и заключението по СМЕ, касаещ авторството и механизма на причиняване на телесната повреда. Налице са и подробни аргументи за отхвърляне възраженията на защитата. Поради това липсват каквито и да са нарушения, съотносими към задълженията на въззивния съд по чл. 13, 14, 107, ал. 5 и чл. 339, ал. 2 от НПК. На основата на приетите за установени фактически обстоятелства материалният закон е бил приложен правилно с осъждане на двамата подсъдими по повдигнатите им обвинения - по чл. 131а, пр. 2, вр. чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и вр. чл. 29, ал. 1, б. "а" и "б" НК за подсъдимия К. и по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК за подсъдимия Й.. По отношение на квалифициращото обстоятелство по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК (за хулиганските подбуди) не са правени никакви възражения в искането, нито такива има относно квалификацията по чл. 131а, пр. 2 от НК (за опасния рецидив), касаеща подсъдимия К., поради което и ВКС не намира за необходимо да излага съображения. Единственото оспорване е относимо към приложението на чл. 20, ал. 2 от НК, но то не може да бъде споделено. С основание отговорността им е била ангажирана за съучастие под формата на съизвършителство, тъй като средната телесна повреда, изразена в избиване на зъби, е резултат на съвкупната дейност на двамата подсъдими, които поотделно (Й. в началото) и заедно (след сваляне на пострадалия от колелото) са нанасяли удари не само по тялото, но и по главата на пострадалия, където е локализирано съставомерното увреждане. Обстоятелството, че като цяло по-голямата част от ударите са били нанасяни от Й., който е и инициатор на деянието, не повлиява по-различно разрешение за отговорността на К., който макар и на по-късен етап се е включил и е участвал при изпълнението му, довело до съставомерния резултат. В този аспект, различието в приноса може да намери отражение единствено при определяне размерите на наказанията. Липсва основание за ревизия на наказанията като явно несправедливи. Съобразно по-тежката правна квалификация за опасен рецидив по чл. 131а, вр. чл. 2, ал. 2 от НК за К., при предвиден минимум от 3 години на същия му е наложено наказание 3 години и 6 месеца. В мотивите си въззивният съд изрично е заявил, че в обхвата на отегчаващите обстоятелства отчита само осъжданията, извън включените в квалификацията за опасен рецидив, сред които е и това по НОХД № 360/2006 г. Съответно няма допуснато нарушение по чл. 56 от НК. Съобразен е приноса на този подсъдим, който е по-малък от този на Й., а младата възраст (на 25 години към момента на деянието) ВКС не намира като достатъчно основание за смекчаване на наказанието в светлината на данните за продължителна престъпна проявеност, при която към настоящия момент не се наблюдава корекция. Наказанието на подсъдимия Й. съобразно квалификацията по чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК, отмерено на 2 години лишаване от свобода при предвиден минимум от 1 г., ВКС също отчита за справедливо. Отдадено е нужното значение на индивидуалната тежест на деянието му, която сравнена с тази на К. е по-голяма с оглед проявената инициатива, а и интензитет на приложено спрямо пострадалия насилие. Данните за личността му са изцяло негативни, поради което и липсва основание за смекчаване на наложеното му наказание. Предвид изложените съображения ВКС намира, че направеното искане за възобновяване следва да бъде оставено без уважение. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение