Решение № 3054 от 24.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10988/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 във връзка с чл. 128а, ал. 3 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба с характер на касационна жалба, подадена от Г. П. Г., против решение 3414 от 04.10.2024 г., постановено от Административен съд Плевен, IV състав, по адм. д. 484/2024 г. От касационната жалба и допълнението към нея, обективирано в постъпило на 25.10.2024 г. писмено заявление, както и от пледоарията в открито съдебно заседание на назначения служебен защитник адвокат Г. Маринова, могат да се извлекат касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на обжалваното съдебно решение. Касационният жалбоподател изразява несъгласието си с изводите на първостепенния административен съд за липса на законови основания за обявяване нищожност на атакувания съдебен акт. Счита, че решението на Административен съд Плевен противоречи на закона и е издадено в несъответствие със събраните по делото доказателства, защото заповед РД-11-255 от 15.12.2020 г. на заместник-кмета на Община Плевен, с която е прекратено процесното наемно правоотношение, е издадена при липса на компетентност, тъй като е бил настанен в общинското жилище от кмета на общината. Заявява, че не е получавал заповед за напускане на имота, за да може да я обжалва, поради това, че през 2021 г. той и съпругата му са заминали във Франция за лечение. Сочи, че е получил единствено уведомлението за прекратяване на настаняването, а след завръщането от чужбина не му е било разрешено да заплати наема за периода на отсъствието. Претендира отмяна на обжалваното съдебно решение и постановяване на друго решение по същество, с което да се обяви нищожността на решение 887 от 06.03.2024 г., постановено по адм. д. 972/2023 г. по описа на Административен съд - Плевен, както и на визираната заповед на кмета на Община Плевен. Ответникът кметът на Община Плевен не изразява становище по касационната жалба и в съдебно заседание не се представлява. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба, защото съдебният акт, чиято нищожност се претендира, е постановен в рамките на правораздавателната власт на първоинстанционния съд, от законен състав, в съответствие с разпоредбите на чл.132, ал. 1, чл. 133, ал. 1 и чл. 145, ал. 2, т. 1 АПК във връзка с чл. 46 ал. 5 ЗОС, както и чл. 164 АПК. Според участващия по делото прокурор решението е писмено и е подписано от съдебния състав, който е приключил съдебното дирене, ясно е изразена волята на съда за отхвърляне на подадената от Г. Г. жалба против заповедта за прекратяване на наемното правоотношение, като мотивите са подробни, ясни и разбираеми. Поради това счита, че липсват тежки пороци, които да водят до нищожност на съдебния акт. Като прецени данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на Г. П. Г. за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в срока, визиран в нормата на чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение 3414 от 04.10.2024 г. е отхвърлено искането по чл.128а АПК на Г. П. Г. от гр. Плевен за прогласяване нищожност на решение 887/06.03.2024 г., постановено по адм. д. 972/2023 г. на Административен съд - Плевен. За да достигне до този резултат първоинстанционният съд е приел от фактическа страна, че със съдебния акт, предмет на производството по чл. 128а АПК, е била отхвърлена жалбата на Г. Г. с искане за прогласяване нищожността на заповед РД-11-255/15.12.2020 г., подписана от зам. - кмета на Община Плевен, с която е прекратено наемното правоотношение между ОП Жилфонд - Плевен и Г. Г. за ползваното от него общинско жилище, находящо се в гр. Плевен, [улица], представляващо три стаи и външни сервизни помещения; Г. Г. е осъден да заплати в полза на Община Плевен разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. В това съдебно производство са били разгледани единствено оплакванията за нищожност на заповедта, предвид обстоятелството, че възраженията за нейната незаконосъобразност са направени две години и осем месеца след най-късната дата на узнаване за издаването ѝ /24.11.2023 г./. Според този съдебен състав заповедта е издадена от компетентен орган, при наличието на валидно оправомощаване за заместването на кмета за периода от 14.12.2020 г. до 23.12.2020 г. Идентични са били съображенията на съда да приеме, че настанителната заповед от 08.01.2019 г. също е била е издадена от компетентен орган. Счетено е, че заповедта по чл. 46, ал. 2 от Закона за общинската собственост /ЗОС/ е издадена в предвидената писмена форма и съдържа всички изискуеми реквизити, че е спазена регламентираната процедура и не са допуснати пороци, които да водят прогласяване на нейната нищожност. При така направените фактически установявания, от правна страна решаващият състав на Административен съд - Плевен е приел, че претендираната нищожност на съдебно решение представлява тежък порок на съдебния акт, който е свързан с нарушения на изискванията за неговата валидност, изведени от Тълкувателно постановление 1 от 29.09.2016 г. по тълк. д. 1/2015 г., ОСС от ГК и ТК на ВКС и ОСС от I и II колегия на ВАС/. Първостепенният съд е посочил е, че за да бъде обявено един съдебен акт за нищожен е необходимо наличието на изключително тежко нарушение, засягащо компетентността на съда, изразената в решението воля или много тежък порок във формата на решението. Съдът е констатирал, че в случая не се установяват такива пороци, защото съдебният акт на пети състав на Административен съд - Плевен е постановен в рамките на правораздавателната власт на първоинстанционния съд, от законен състав /от един съдия/, в съответствие с разпоредбите на чл.132, ал. 1, чл. 133, ал. 1 и чл. 145, ал. 2, т. 1 АПК във връзка с чл. 46 ал. 5 ЗОС, както и чл. 164 АПК. В мотивите на обжалваното решение е отразено, че решението е писмено, подписано е от съдебния състав, който е приключил съдебното дирене и в него е ясно изразена волята на съда за отхвърляне на подадената от Г. Г. жалба против заповедта за прекратяване на наемното правоотношение. Според първостепенния съд наведените в искането на Г. основания не обосновават наличие на порок, налагащ обявяване нищожност на съдебното решение, а представляват несъгласие с изводите на съдебния състав досежно изводите на съда относно липсата на основания за прогласяване на нищожността на заповед РД-11-255/15.12.2020 г. Оттук е изведено заключение, че не е налице основание за обявяване на претендираната от ищеца нищожност на атакувания съдебен акт. Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които да налагат неговата отмяна. Въз основа на точно изяснена фактическа и правна обстановка, след обсъждане аргументите на страните във връзка с твърдяната от ищеца нищожност, първоинстанционният съд е произнесъл законосъобразен съдебен акт, който следва да остане в сила. Искът е бил подаден пред компетентния административен съд, предвид разпоредбата на чл. 128а, ал. 2 от АПК, в която е посочено, че тези искове се подават пред съответния административен съд. Съгласно чл. 132, ал. 1 АПК, на административните съдилища са подсъдни всички административни дела с изключение на тези, подсъдни на Върховния административен съд. Последните са изчерпателно посочени в ал. 2 на същата разпоредба и сред тях не са включени исковете по чл. 128, ал. 1, т. 8 във връзка с чл. 128а АПК. Разпоредбата на чл. 128а, ал. 2 АПК изрично регламентира родовата подсъдност на тези искове пред съответния административен съд. В този случай, приложение намира чл. 132, ал. 2, изречение второ АПК, съгласно който спорът е местно подсъден на Административен съд Плевен. От данните по делото не се установява съдебният състав, постановил обжалваното решение да се е произнесъл с решението, чиято нищожност се претендира. В случая Административен съд Плевен е бил сезиран с иск за обявяване на нищожност на решение, неподлежащо на инстанционен контрол съгласно чл. 46, ал. 5 ЗОС. Правилно първостепенният съд е определил предмета на спора и е посочил, че с искът по чл. 128а АПК пред административния съд се поставя единствено въпросът за валидността на съдебния акт. Безспорно валидно е онова съдебно решение, което е издадено от съд, функциониращ в надлежен състав, в рамките на правораздавателната му власт, издадено е в писмена форма и е подписано от състава, който го е постановил. В конкретния случай, съдът правилно е установил, че решението, чиято нищожност се иска, е постановено от компетентния съд, в рамките на правораздавателната му власт, отговаря на изискванията за форма съгласно чл.172а, ал. 1 АПК, мотивирано е в съответствие с предвидените изисквания, визирани в чл. 172а, ал. 2 АПК и е подписано от този съдия, който е обявил делото за решаване в открито съдебно заседине, тоест, който е взел участие при постановяването му в съответствие с императивната норма на чл. 172а ал. 3 АПК. Следователно не е налице нито един порок, обуславящ отпадане от правната действителност на разглеждания влязъл в сила съдебен акт. Настоящата съдебна инстанция намира за нужно да отрази, че всички изложени от касационния жалбоподател доводи за допуснати нарушения при постановяването на решение 887 от 06.03.2024 г. по адм. д. 972/2023 г. на Административен съд Плевен не обуславят неговата нищожност, а касаят правилността му. Недопустимо е обаче, чрез производството за обявяване на нищожност да се търси преразглеждане на спора по същество, включително в случаите, в които постановеното решение е окончателно по силата на специален закон /съобразно чл. 46, ал. 5 ЗОС/. Както Върховният административен съд неведнъж е имал повод да посочи, исковото производство по реда на чл. 128а АПК не е допълнително средство за преодоляване стабилитета на влезли в сила съдебни актове чрез установяване на касационни основания за тяхната отмяна /в този смисъл са решение 8574 от 5.10.2022 г., постановено по адм. д. 3698/2021 г. на ВАС, второ отделение; решение 3017 от 8.03.2021 г., постановено по адм. д. 12293/2020 г. на ВАС, четвърто отделение; решение 149 от 9.01.2023 г., постановено по по адм. д. 9280/2022 г. на ВАС, седмо отделение и др./. Освен това, голяма част от възражения на касационния жалбоподател, включително подробно развитите от служебния защитник адвокат Маринова в проведеното съдебно заседание, касаят законосъобразността и валидността на заповедта по чл. 46, ал. 2 ЗОС, които вече са били предмет на разглеждане в производството по адм. д. 972/2023 г. по описа на Административен съд Плевен и не следва да се обсъждат в настоящия процес. Следва да се има предвид, че подробно изложените аргументи за липса на основания за изземване на спорния недвижим имот са относими към евентуално издадена впоследствие от ответника заповед по реда на чл. 65 ЗОС за изземване на общинското жилище и именно в производството по обжалване на такава заповед следва да бъдат разгледани и обсъдени твърденията на жалбоподателя за наличие на правно основание за ползване на спорния недвижим имот. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,