Решение № 4732 от 28.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 10110/2014 г.

Решение № 4732 от 28.04.2015 г. на ВАС по адм. д. № 10110/2014 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на "Ками фиш" ЕООД, с ЕИК 200830448, представлявано от адв. Димитър Димитров, против решение № 807/14.05.2014 г. по адм. дело № 2978/2013 г. по описа на Административен съд - Бургас, с което е отхвърлен предявеният от дружеството иск против Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури, с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, за сумата от 8092 лева, представляваща обезщетение за понесените от дружеството загуби вследствие от наказателно постановление № 02-035/25.06.2012 г., издадено от началник на отдел "Рибарство и контрол", представляващи стойността на отнетото количество риба, и за сумата от 2800 лева, направени разноски за адвокатско възнаграждение по съдебно оспорване на постановлението, както и лихва в размер на 855,12 лева, изчислена за периода 10.04.2013 г. до 14.12.2013 г., и лихва от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумите. Касаторът релевира оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Основното възражение в касационната жалба се свежда основния правен извод, че дейността по налагане на административното наказание не е административна дейност, поради което вредите от нея не могат да се търсят по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а по общия исков ред. Иска се отмяна на решението и решаването на делото по същество от касационната инстанция. Ответната страна - Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури (ИАРА), представлявана от юрк. П. Петров, оспорва касационната жалба като неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура представя становище за неоснователност на касационната жалба. Споделя се основният извод на съда, че вредите от административното наказване не представляват вреди от административна дейност, а наказателното постановление не представлява административен акт по см. на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което съдът я приема за допустима, разгледана по същество, е основателна. С обжалваното съдебно решение, Административен съд - Бургас е отхвърлил предявеният по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ иск от дружеството "Ками фиш" ЕООД против ИАРА за сумата от 8092 лева, представляваща обезщетение за понесените от дружеството загуби вследствие от наказателно постановление № 02-035/25.06.2012 г., издадено от началник на отдел "Рибарство и контрол", представляващи стойността на отнетото количество риба, и за сумата от 2800 лева, направени разноски за адвокатско възнаграждение по съдебно оспорване на постановлението, както и лихва в размер на 855,12 лева, изчислена за периода 10.04.2013 г. до 14.12.2013 г., и лихва от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумите. За да постанови своето решението, съдът се е мотивирал, че ищецът не е доказал незаконосъобразността на процесното постановление като административен акт, породи което е приел, че не е налице първата предпоставка от хипотезата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - незаконосъобразен административен акт. Този извод на съда е изведен от разбирането, че наказателното постановление представлява правораздавателен акт, доколкото същият се издава от изрично оправомощени длъжностни лица и с него се упражнява властническото правомощие за налагане на административно наказание за извършено административно нарушение, съгласно чл. 6 от ЗАНН, поради което наказателното постановление не носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, поради което и причинените от отмяната му вреди не могат да се репарират по реда на чл. 1 от ЗОДОВ, а по общия исков ред. По отношение на претенцията за обезщетяване на направените от ищеца разноски във връзка със съдебното оспорване на НП № 02-035/25.06.2012 г., съдът е посочил, че същата е неоснователна. Според съда, заплащането на разноските (адвокатско възнаграждение) се дължи на договорно основание, а не с оглед отмененото наказателно постановление. Отговорността за разноски е обективна и е уредена като последица от изхода на съдебния спор в приложимия процесуален закон, поради което може да бъде реализирана в рамките на съответното производство, но не и по реда на специалния ЗОДОВ. Също така, предвид препращащата норма на чл. 84 ЗАНН за производството пред районния съд по жалби срещу наказателни постановления се прилагат разпоредбите на НПК, но в глава петнадесета, раздел III от НПК, нямало норма, която да предвижда присъждане на направените от жалбоподателя разноски в това производство, включително за процесуално представителство. Съдът е приел, че след като приложимият процесуален закон не признава право на жалбоподателя за разноски по водене на административнонаказателно дело, държавата не дължи заплащането им, а претендирането им на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е заобикаляне на процесуалния закон и недопустимо разширяване отговорността на държавата с разноски, които според процесуалните правила тя не дължи. Така постановеното решението е неправилно. Настоящият съдебен състав приема за неправилни правните изводи на административния съд, че исковите претенции за вреди от отменени наказателни постановления следва да се разглеждат по общия исков ред. Няма спор, че наказателните постановления не са индивидуални административни актове по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК. Те не се издават по реда, установен в АПК, нито се оспорват по реда на АПК. Те се издават, оспорват и изпълняват по реда, предвиден в ЗАНН. Също така няма спор и за това, че дейността по административно наказване по своето естество е правораздавателна дейност, доколкото с нея се решава един правен спор, след надлежно сезиране на наказващия орган, при възможност за активно участие на двете страни /двустранност и състезателност на производството/, а в резултат от тази дейност се налага административно наказание, с което се осъществява административнонаказателната политика на държавата. Въпреки тези обстоятелства обаче дейността по административно наказване е форма на административна дейност, и по-точно това е правораздавателна или санкционна форма на административна дейност. Тя, заедно с другите три форми на административна дейност - правоприлагаща /чрез издаване на индивидуални и общи административни актове/, нормотворческа /чрез издаване на подзаконови нормативни актове/ и договорно-правна /концесии, обществени поръчки, споразумения и др./, осъществяват съдържанието на понятието изпълнителна или административна дейност, която е израз на изпълнителната функция или власт като част държавната власт, съобразно принципа на разделението на властите. Нормата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ не борави с понятието административен акт. Нормата обаче е озаглавена - "Отговорност за дейност на администрацията", а основно изискване в нея е вредите да са резултат /при или по повод/ от изпълнение на административна дейност. Ето защо обстоятелството, че санкционната дейност е форма на административна дейност не дава основание вредите от нея да се изключат от приложното поле на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, единствено поради правораздавателния й характер. Неправилни са и изводите относно основателността на иска, в частта, касаеща понесените от ищеца разноски по повод доказването на незаконосъобразността на процесното постановление пред съд. Няма спор, че законодателят не е предвидил ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН с оглед действието чл. 84 ЗАНН във вр. с глава ХV, раздел III от НПК. Вярно е и, че съгласно Тълкувателно решение № 2/3.06.2009 г. по т. д. № 7/2008 г. на ОС на ВАС, административните съдилища не присъждат разноски в производствата по касационни жалби срещу решенията на районните съдилища по административнонаказателни дела. Тези юридически факти обаче не могат да бъдат аргумент, от който да се изведе обоснован извод за отричане правото на обезщетяване на увреденото лице, чието имущество е намаляла единствено по причина, необходимостта от съдебна защита против неправомерно издаденото наказателно постановление. Напротив, разноските, понесени от лицата в производствата по отмяна на незаконосъобразните наказателни постановления, подлежат на обезщетяване, но не по общия ред, а по реда на специалното производство по ЗОДОВ. Тъй като искът по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е за обезщетяване на вреди, настъпили вследствие от незаконосъобразността на наказателно постановление, действия или бездействия в рамките на административното наказване, то и производството по обезщетяване на направените разноски следва да се проведе по същия ред. При така изложеното и доколкото съдът не е изложил мотиви относно доказването на другите елементи от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ по така предявения иск, то обжалваното решение следва да бъде отменено и делото върнато на друг състав на същия съд за ново разглеждане, съобразно гореизложените мотиви. Липсата на съдържателни правни изводи в решението относно доказването на претенцията спрямо установените факти и приложим закон, е обективна пречка за решаването на делото по същество от касационната инстанция, доколкото това би лишило страните от ефективно двуинстанционно производство. С оглед изхода делото и по аргумент от чл. 226, ал. 3 от АПК, съдът не дължи произнасяне по исканията за присъждане на разноски в настоящото производство. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение