Решение № 307 от 25.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5549/2007 г.

Решение № 307 от 25.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5549/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Надежда Зекова Производство на касационно обжалване на основание чл. 218а ГПК. (отм.) Б. А. Б. и други са подали касационна жалба против решението на Софийския градски съд по гр. д. № 3558/2005 г. Ответникът С. община, район С. не е взел становище по жалбата. След проверка, касационният съд установи следното: Софийският районен съд с решение по гр. д. № 3045/2001 г. е отхвърлил иска на Б. Б. и други, като наследници на С. К., починал през 1952 г., срещу С. община, с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението на недвижим имот - парцел ****Х-225, 224, парцел ****, 248 и зелена площ от квартал 41 по плана на гр. С. Софийският градски съд с въззивно решение от 20.01.2004 г. по гр. д. № 3754/2002 г. е оставил в сила решението на районниясъд в частта, с която е отхвърлен иска за парцел ****Х-225, 224 и парцел ****, 248, отменил решението в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 108 ЗС за зелена площ в кв. 41 и признал за установено, че ищците по делото, Б. Б. и други, са собственици на недвижим имот - парцел **** ез номер и отреждане в кв. 41 по регулационния план на гр. С., кв. "О", одобрен през 1996 г., който имот е оцветен в зелено и означен с букви Е - Ж - З - И - Е по скица на вещо лице, представляваща неразделна част от решението. Върховният касационен съд с решение от 23.11.2005 г. по гр. д. № 1789/2004 г. е отменил въззивното решение за уважаване на иска и върнал делото за ново разглеждане на въззивния съд. С решение от 2.07.2007 г. по гр. д. № 3558/2005 г. Софийският градски съд е оставил в сила решението на Софийския районен съд от 29.03.2002 г. по гр. д. № 3045/2002 г., с което е отхвърлен иска по чл. 108 ЗС за имот без номер и отреждане в кв. 41 по регулационния план от 1996 г. на гр. С., кв. Орландовци. Въззивният съд е приел, че наследодателят на ищците К е притежавал спорния терен като част от имот с площ 1000 кв. м., който закупил с нотариален акт № 123/1919 г., но през 1923 г. по силата на улично-регулационния план, спорният терен е отнет и отреден за площадно пространство, в резултат на което К. е изгубил собствеността. Съдът е посочил, че липсата на данни за изплатено обезщетение на наследодателя на ищците за отнетия имот, не е пречка за настъпване на правните последици от отчуждаването, тъй-като според действащата нормативна уредба към онзи момент, както и съгласно Закона за благоустройство на населените места, отм. 1949 г., отчуждаването настъпва по силата на самата регулация. Съдът е приел за неоснователно позоваването на ищците на чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ, редакция 6.07.1956 г., че недвижими имоти на частни лица, отредени за мероприятия по улично-регулационния план, се считат отчуждени от деня на обезщетяване на собственика, тъй-като отчуждаването на процесния имот е станало по силата на самата регулация, както е предвиждал чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ преди цитираното изменение. Изводите и решението на въззивния съд са обосновани и законосъобразни. Отреждането на спорния терен за "площад" по плана, одобрен на 12.06.1923 г. и за "озеленяване" по плана, одобрен на 12.03.1956 г. е установено от заключението на вещото лице П. П. При тези данни, съдът правилно е приел, че наследодателят на ищците е изгубил собствеността върху спорното място поради отчуждаването му, настъпило с влизане в сила на плана от 1923 г., като с плана от 1956 г., отреждането му за обществени нужди по уличната регулация е препотвърдено. С оглед на това, градският съд обосновано е приел за неприложими разпоредбите на чл. 74а /нов 1956 г./ и чл. 39, ал. 1 ЗПИНМ, ред. 1956 г., тъй-като действието на ЗПИНМ не може да бъде отнесено назад във времето преди приемането на закона през 1949 г. и да се приложи спрямо регулацията от 1923 г. Неоснователен е доводът на жалбоподателите за нарушение на закона от решаващия съд, който не е разгледал посоченото от тях придобивно основание- давностно владение. Съдът се е произнесъл по основанието на предявения иск, така както е заявено в исковата молба - придобиване собствеността върху имота от наследодателя на ищците през 1919 г., преминаване на собствеността върху ищците като негови наследници след смъртта му през 1952 г. С исковата молба не е заявено като придобивно основание, възникнало директно за ищците, изработването на давност, което обстоятелство би било в противоречие с твърдението им, че те не са губили собствеността и фактическата власт върху върху имота след придобивната сделка на наследодателя им през 1919 г. Позоваването на ТР № 1/2001 г. ОСГК е неотносимо, тъй-като то има предвид защитното възражение на ответник по иск за собственост, който може да отрече претендираните от ищеца права, като се позове придобивна давност. В случая, жалбоподателите са ищци, които определят обхвата на предмета на спора съгласно обстоятелствената част на исковата молба или чрез изменение на основанието на иска, направено по реда на чл. 116 ГПК (отм.) до приключване на устните състезания в първата инстанция. Следва да се има предвид, че давността предполага владение на чужд имот, т. е.. жалбоподателите индиректнопризнават, че през изминалите повече от 40 години собствеността не им е принадлежала, а съгласно чл. 86 ЗС /ред. 1952 г. и ред. 1990 г./ не може да се придобива по давност вещ, която е социалистическа, респ. държавна или общинска собственост. Върховният касационен съд