Решение № 8296 от 13.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 6841/2010 г.

Решение № 8296 от 13.06.2011 г. на ВАС по адм. д. № 6841/2010 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 145 и сл. АПК. Образувано е по жалба на Веселин Костадинов Димитров, гр. Бургас, ж. к. "Зорница", бл. 23, ет. 12, ап. 5 срещу решение № 95 от 27.04.2010 г. на Комисията за защита от дискриминация. С оспорваното решение Комисията прекратила производството, образувано по жалба на Димитров, поради отсъствие на определени в закон правомощия на органа. Жалбоподателят счита обжалваното решение за незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на административнопроизводствените правила - отменителни основания по чл. 146, т. 3 и 4 АПК. Посоченото от органа основание за прекратяване на производството не е измежду основанията, визирани в чл. 52 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗД). В закона не е упоменато, че когато се касае за отношения между юридическо лице, каквото е Българската православна църква, и физическо лице, Комисията не е в състояние да упражни правата си. Счита мотива на административния орган за прекратяване на производството, че "религиозните институции са отделени от държавата" за несъстоятелен и за отказ от правосъдие. Моли съда да отмени обжалваното решение и върне преписката на органа за произнасяне по същество. Ответникът по жалбата - Комисията за защита от дискриминация, счита същата за неоснователна. Заинтересованите страни - Негово Светейшество Максим, митрополит Софийски, Патриарх Български и Негово Високопреосвещенство Сливенски митрополит Йоаникий, не вземат становище по жалбата. Върховният административен съд счита жалбата за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 149, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на съдебно оспорване административен акт. За да се произнесе по същество съдът установи следното от фактическа страна: Жалбоподателят бил свещеноиконом в Сливенската епархия. С решение № 6 от 27.08.2004 г. на Сливенския епархийски съвет и заповед № 58 от 30.08.2004 г. на Сливенския митрополит бил освободен от клира на Сливенската епархия. С молба, вх. № 530/2006 г., иконом Веселин Димитров поискал да бъде приет на енорийско служение в клира на Софийската епархия. С решение от 10.01.2007 г. Софийският епархийски съвет одобрил преминаването му към клира на Софийската епархия. С жалба, вх. № 44-00-1 от 4.01.2010 г. Димитров сезирал Комисията за защита от дискриминация с искане да установи извършена по отношение на него дискриминация по признак "убеждения" и "лично положение" от Софийската Света митрополия и от Сливенския митрополит Йоаникий. Комисията за защита от дискриминация, след като взела становищата на страните, преценила доказателствата в тяхната съвкупност и на основание чл. 31, ал. 1 във вр. с чл. 4, ал. 1 АПК и чл. 70, ал. 1 ЗЗД приела, че визираното в жалбата касае отношения, уредени в Устава на Българската православна църква. С оглед на това и в съответствие с разпоредбата на чл. 10, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 от Закона за вероизповеданията приела, че жалбата на Димитров е извън правомощията й, уредени в чл. 47 ЗЗД във вр. с чл. 4, ал. 1 и 2 АПК и прекратила административното производство. При така установената фактическа обстановка, обсъждайки доводите на страните и събраните по делото доказателства, съдът счита жалбата на Веселин Костадинов Димитров за неоснователна по следните съображения: По делото няма спор за факти. Безспорно е, че жалбоподателят сезирал Комисията за защита от дискриминация с твърдение за осъществено спрямо него неравно третиране по повод упражняване правото му на труд като свещеноиконом на основата на признак "убеждение" и "лично положение". Безспорно е също, че Комисията прекратила образуваното производството с мотива, че няма правомощие да се произнесе по искането. Спорът по делото е досежно компетентността на Комисията. Законът за защита от дискриминация защитава от дискриминация всички физически лица на територията на страната - чл. 3, ал. 1. Това означава, че всяко физическо лице има право да потърси защита ако счита, че е третирано неравноправно на основата на защитените признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗД при упражняване на своите права или привилегии. Именно това е съдържанието и на конституционният принцип на равенство, визиран в чл. 6, ал. 2 от Конституцията. Следователно, за да е налице дискриминация е необходимо първо, да се осъществява законово право или привилегия, и второ, при неговото упражняване лицето да е третирано неравноправно на основата на защитените признаци. Жалбоподателят твърди, че е дискриминиран при упражняване на дейността свещеноиконом. Съгласно чл. 13, ал. 2 от Конституцията религиозните институции са отделени от държавата. Този принцип е възпроизведен и в чл. 4, ал. 1 и 2 на Закона за вероизповеданията. Съгласно чл. 10, ал. 2 от Закона за вероизповеданията Българската православна църква е юридическо лице, чието устройство и управление се определят в нейния устав. Съгласно чл. 222, ал. 1 от Устава на Българската православна църква (Устава) служителите на Българската православна църква са лица с духовно звание. Свещеникът е едно от лицата с духовно звание в Българската православна църква по смисъла на чл. 222, ал. 1 от Устава й. Тъй като свещеноиконом е една от йерархичните степени на свещеничеството, то безспорно правният статус на жалбоподателя е на лице с духовно звание - свещенослужител. Съгласно чл. 223, ал. 1 от Устава правата и задълженията на свещенослужителите се определят от каноничните правила и Устава. Независимо дали е енорийски свещеник или свещеник, който не е на енорийска служба при храм - чл. 135 и 136 от Устава, свещеникът има определения в Устава набор от права и задължения, чрез които осъществява служение на църквата. Така съществуващата правна регламентация на статуса на жалбоподателя сочи, че той твърди дискриминация в рамките на упражняваната от него свобода на изповядване на религията. Жалбоподателят доброволно и без каквито и да е резерви приел да служи на църквата, която проповядва избраната от него религия. С оглед на това негово е правото да избере една от двете възможности - да се съобрази с вътрешните правила на избраната лично от него религиозна организация или да я напусне. Изповядването, съответно служенето на определена религия, е обект на защита от държавата дотолкова, доколкото осигурява на съответното лице правото и свободата на избор и на практикуване на съответната религия. Жалбоподателят не твърди, че е бил под какъвто и да е натиск, за да смени религията си или че му се пречи да я изповядва като система от вярвания. Неговото твърдение е, че се третира неравно при осъществяване на религиозната практика. При осъществяването на религиозна практика обаче не може да се прилага, търси и още повече осигурява защита от държавата на граждански права. Принципът на ненамеса на държавата във вътрешната организация и в администрирането на вътрешноорганизационния живот на съответното вероизповедание е гаранция за свободата на вероизповеданията и конституционно закрепен принцип - чл. 13, ал. 1 от Конституцията. Поради изложеното правилно Комисията за защита от дискриминация приела, че не е компетентна да се произнесе по твърденията на жалбоподателя. Неоснователна е аналогията, която Димитров прави с взаимоотношенията между всяко едно юридическо лице и физическите лица, намиращи се в някакво отношение с него. Както бе посочено по-горе разликата е в предмета на дейност на юридическото лице - Българската православна църква. Тя не е организация, която при осъществяване на дейността си по един или друг начин тангира с гражданските права на лицата, а е религиозна организация. Осъществяваната от нея религиозна практика не създава отношения, регламентирани и защитавани от държавата. Неоснователно е и твърдението му за незаконосъобразност на отказа поради липса на посоченото основание в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Вярно е, че в нормата на чл. 52 ЗЗД няма изрично предвидено основание некомпетентност. Но всеки един орган в държавата притежава определена в закон компетентност. Именно в тези рамки той може законосъобразно да действа, в това число да постановява актове. Дори и да беше се произнесла Комисията, поради липсата на компетентност, решението й щеше да бъде нищожно и нямаше да произведе правно действие. Видно от горното твърденията на жалбоподателя за незаконосъобразност на оспореното решение на Комисията за защита от дискриминация са неоснователни. При извършена служебна проверка на обжалвания административен акт съдът констатира, че същият е издадено от компетентен орган, в исканата от закона форма и не противоречи на материалноправните разпоредби и на целта на Закона за защита от дискриминация, поради което оспорването на Веселин Костадинов Димитров следва да бъде отхвърлено. Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК Върховният административен съд,