Решение № 11181 от 15.11.2023 г. на ВАС по адм. д. № 1991/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по жалба на Д. Христова, чрез адв.И. Юруков, против Решение 6/03.01.2023 г., постановено по адм.д.2263/2022 г. по описа на Административен съд София- град. В касационната жалба се посочва, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, като се иска отмяна на обжалвания първоинстанционен акт, както и присъждане на сторените съдебно деловодни разноски. Ответникът директорът на Териториално поделение на Национален осигурителен институт /ТП на НОИ/ Перник, в писмен отговор, оспорва касационната жалба и излага подробни съображения за правилност на първоинстанционното съдебно решение. Претендира юрисконсултска възнаграждение за касационната инстанция. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Извършвайки служебна проверка, на основание чл. 218, ал. 2 от АПК и въз основа на фактите, установени от административния съд, съгласно чл. 220 АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за основателна. Предмет на съдебен контрол в първоинстанционното производство пред Административен съд София- град е Решение КПК-71/10.12.2021 г. на директора на ТП на НОИ- Перник, с което е отхвърлена, като неоснователна, подадената от Д. Христова жалба срещу Разпореждане РВ-3-13-01004568 от 17.09.2021 г. на ръководителя на контрола по разходите на Държавното обществено осигуряване /ДОО/ при ТП на НОИ - Перник. От фактическа страна, по делото е установено, че Д. Христова е сключила трудов договор с Дим Вер ЕООД, като от дружеството са представени документи относно правото на парични обезщетения за временна неработоспособност по 10 бр. болнични листове с причина общо заболяване за периода от 04.10.2017 г. до 30.01.2020 г.; за бременност и раждане за остатъка до 410 календарни дни по чл.50, ал.1 и чл.51 от КСО за периода от 30.05.2018 г. до 28.02.2019 г. и за отглеждане на дете до двегодишна възраст за периода от 01.03.2019 г. до 16.02.2020 г. Изплатеният размер на паричното обезщетение възлизал на 10 934, 59 лева. При извършена проверка от контролни органи на НОИ е установено, че за Д. Христова / с прекратен трудов договор/ не е възникнало основание за осигуряване при този осигурител, поради което са издадени Задължителни предписания ЗД-1-13-00703657/15.01.2020 г. за заличаване на неоснователно подадени данни по чл.5, ал.4 от КСО. Предписанието е връчено на 22.01.2020 г. и не е обжалвано, поради което е влязло в сила на 06.02.2020 г. Впоследствие данните за лицето са заличени за периода 13.09.2017 г.-30.09.2019 г. по реда на чл.4, ал.10, т.4 от Наредба Н-13 от 17.12.2019 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица. На основание чл.114, ал.2, т.2 от КСО било издадено Разпореждане РВ-3-13-01004568 от 17.09.2021 г. за възстановяване на неоснователно получено парично обезщетение поради общо заболяване, парично обезщетение за бременност и раждане и парично обезщетение за отглеждане на малко дете за периода от 04.10.2017 г. до 15.02.2020 г. в общ размер на 10 934, 59 лева. Същото е обжалвано, но с процесното Решение КПК-71 от 10.12.2021 г., директорът на ТП на НОИ- Перник го потвърдил. За да постанови своя съдебен акт, Административен съд София- град е приел, че оспорваното решение е издадено от материално и териториално компетентен орган, в предвидената от закона писмена форма и съдържащ фактическите и правни основания за неговото издаване, като освен писмени, събрал и гласни доказателства в лицето на свидетелката Р. Кермиджанова, които обаче не кредитирал. Съгласно § 1, ал. 1, т. 3 от Допълнителните разпоредби на КСО /редакция в сила от 01.01.2017 година/, "осигурено лице" е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 КСО, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност, съгласно чл. 10 от КСО, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5. Самоосигуряващите се лица се смятат за осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8 от КСО, а лицата по чл. 4а от Кодекса се смятат за осигурени за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски. Текстът на ал. 1 на чл. 10 КСО сочи, че осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 от КСО и за който са внесени или дължими осигурителни вноски и продължава до прекратяването й, а според ал. 2 на същата разпоредба осигуряването се прекъсва през периодите, които не се зачитат за осигурителен стаж, независимо че дейността по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 не е прекратена. Съгласно чл. 40, ал. 1 КСО, осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение вместо възнаграждение за времето на отпуск поради временна неработоспособност и при трудоустрояване, ако имат най-малко 6 месеца осигурителен стаж, като осигурени за този риск. Според нормата на чл. 54к КСО (в ред. в сила от 01.01.2018 г.), отпускането и изчисляването на паричните обезщетения за временна неработоспособност, трудоустрояване, бременност и раждане и за отглеждане на малко дете и помощите от държавното обществено осигуряване се извършват въз основа на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 и чл. 33, ал. 5, т. 12, както и на данните, декларирани в подадените документи за изплащане на обезщетенията и помощите от държавното обществено осигуряване при условия и по ред, определени с акт на Министерския съвет. В конкретния случай това е Наредба за паричните обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване /НПОПДОО/, приета с ПМС 188 от 20.07.2015 г., обн., ДВ, бр. 57 от 28.07.2015 г., в сила от 1.01.2016 г. Действително, според правилото на чл. 1, ал. 2 от НПОПДОО преценката на правото и определянето на размера на паричните обезщетения и помощите по ал. 1 от наредбата се извършва въз основа на данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, данните от издадените болнични листове и решенията по обжалването им, като се използват и данните от регистъра на осигурителите и самоосигуряващите се лица, регистъра на приходите от осигурителните вноски за държавното обществено осигуряване, регистър "Трудови договори", регистър "Пенсии", регистър "Трудови злополуки", регистър "Професионални болести", регистър "Парични помощи за профилактика и рехабилитация" и от регистър "Парични обезщетения и помощи от ДОО", както и данните от удостоверенията по чл. 8, 9 и чл. 11, ал. 1 и 2 от наредбата. По този начин преценката за правото на парично обезщетение се извършва от компетентния административния орган на база данните, които се съдържат в гореизброените източници на информация и означава, че към момента на възникване на съответния осигурителен риск, лицата следва да са осигурени по смисъла на чл. 10, ал. 1, във връзка с § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО. Същественото е, че трудовата дейност е основната правопораждаща предпоставка за възникване на осигуряването и съответно е задължително условие за получаване на обезщетение по чл. 40, ал. 1 от КСО. В настоящия случай административният орган е приел липса на упражнявана трудова дейност от страна на жалбоподателката в Дим Вер" ЕООД поради липсата на доказателства за осъществявана през процесния период търговска дейност от дружеството и поради наведени обстоятелства за продажба на дружеството на случайно лице, което не е наясно с актуалното му състояние, не знае къде се намират обектите на дружеството, колко работници работят и т.н. Въз основа на това и предвид извършеното служебно заличаване на данните по чл. 5, ал. 4 КСО за лицето Д. Христова, на основание влезлите в сила задължителни предписания, е обоснован извод, че за периода 04.10.2017 г.-15.02.2020 г. тя не е била осигурено лице по смисъла на §1, ал. 1, т.3 от ДР на КСО и не е имала право да получи парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване, за бременност и раждане и парично обезщетение за отглеждане на малко дете по чл. 40, ал. 1 КСО. От съдържанието на разпоредбата на чл.114, ал. 2, т. 2 КСО е видно, че за разлика от разпоредбата на чл. 114, ал. 1 КСО, регламентираща възстановяването на недобросъвестно получените осигурителни плащания, възстановяването на добросъвестно получените такива е поставено в зависимост и от конкретни специфични предпоставки - наличието на относими нови данни и документи. В конкретния случай контролните органи на НОИ са квалифицирали поведението на жалбоподателката като добросъвестно, с оглед на това, че същата е получила процесните обезщетения на база издадени болнични листове и подадените от осигурителя данни, които към момента на извършване на преценката за възникване на материалното право са били налични и възприети като достоверни от осигурителния орган, т. е. жалбоподателката е предполагала, била е със съзнанието и субективното убеждение, че обезщетението й се полага. Административният съд обаче е счел, че новите данни и документи се свързват с установените в хода на извършената проверка обстоятелства относно липсата на реално осъществявана трудова дейност от Христова и извършеното служебно заличаване на осигурителните данни за това лице за процесния период, въз основа на влезли в сила Задължителни предписания ЗД-1 -13-00735664/ 13.03.2020 г. След като е преценил и значението на обстоятелството, че с издадените задължителни предписания на името на дружеството работодател са били заличени осигурителните й данни по реда на чл.5, ал.4 от КСО, първоинстанционният съд е достигнал до извод, че жалбоподателката не е бил осигурено лице по смисъла на чл. 10, ал. 1 от КСО и § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО към релевантния момент (деня на настъпване на осигурителния риск), съответно за нея не е възникнало право на обезщетение по чл. 40, ал.1 от КСО, като изплатеното й такова е било недължимо и е получено без основание, което е установено при извършен последващ контрол по разходите на ДОО на "Дим Вер" ЕООД. Това е и предпоставка по чл. 114, ал. 2, т. 2 КСО за възстановяване на получените суми, представляващи парично обезщетение. Решението е неправилно. Значението на осигурителния стаж като задължителна предпоставка за получаване на съответната осигурителна престация, се установява от разпоредбите на чл. 40, ал.1, чл.48а от КСО и чл. 52а от КСО в относимата редакция. Съгласно посочените разпоредби, лицето трябва да е осигурено за общо заболяване и майчинство, както и да има съответните месеци осигурителен стаж за посочените социални рискове. Качеството осигурено лице, според приложимите норми на Кодекса за социално осигуряване, реферира към понятието осигурителен стаж, защото само при неговото наличие лицата се считат за осигурени и имат право да претендират следващото им се парично обезщетение при настъпване на определен социален риск, т.е. натрупаният осигурителен стаж има значение за придобиване на определени социални права, измежду които и правото на обезщетение за бременност и раждане и за отглеждане на малко дете до навършване на определена от кодекса възраст. От внимателния прочит на разпоредбите в КСО, касаещи понятието осигурителен стаж, може да се направи извод, че това е период от време, през който се осъществява възмездна трудова дейност. За неговото прецизно дефиниране следва да се посочи и разпоредбата на чл. 9, ал.1 КСО, която въвежда изискване за лицето да са внесени или дължими осигурителните вноски. Именно последната цитирана разпоредба дава основание да се приеме, че този белег на стажа придава спецификата на осигурителен. В настоящия случай органът е отрекъл качеството на осигурено лице на Мутафова по смисъла на чл. 4 КСО, тъй като дружеството Дим Вер ЕООД, в което тя е работила за спорния период, преди настъпване на осигурения социален риск, не е доказало, че извършва стопанска дейност за целите, за които е наело по трудово правоотношение и жалбоподателката. Издадените на дружеството задължителни предписания за заличаване на осигурителните данни за Д. Христова, на основание чл. 5, ал.4, т.1 КСО, не са оспорени от дружеството, а в производството пред административния орган, завършило с тяхното издаване, не е участвала и Д. Христова, т.е. тя не е упражнила субективното си право на защита срещу тези предписания. Независимо от това, административният орган, издал оспорения пред съда административен акт, е приел като правно основание за връщане на процесната сума от 10 934, 59 лева именно основанието по чл. 114, ал. 2, т. 2 КСО. Задължителните предписания са имали правопогасяващ ефект по отношение на Д. Христова, защото с тях са заличени осигурителните й данни, на основание чл. 5, ал. 4, т.1 КСО, относими към претендираните парични обезщетения за временна неработоспособност поради общо заболяване, бременност и раждане, и за отглеждане на малко дете. В административното производство е прието безпротиворечиво, че става въпрос за лице с претенция, че е работило по трудово правоотношение с дадения осигурител /работодател/, с което е налице трудовоправна връзка, предвид представените по делото доказателства, но от данните по делото е видно, че в контролното административно производство за проверка спазването на осигурителното законодателство по реда на 107 и сл. от КСО, по което са издадени и задължителните предписания за заличаване на осигурителни данни, контролните органи на ТП на НОИ установяват, че осигурителят няма доказателства за извършвана дейност. Безспорно е, че за възникване фактическия състав на правото да се получи парично обезщетение от рода на процесните, лицето следва да е осигурено, като за това е необходимо да се докаже, че е налице реално извършване на трудова дейност и заетост на работника. Върховният административен съд, в Определение 9091/29.09.2023 г. по адм. дело 8567/2023 г. е имал възможността да се произнесе, че ако осигурителят е недобросъвестен и не документира търговската си дейност, не декларира доходи и не заплаща данъци, то той няма и интерес да защитава правата на осигурените лица в това производство, а те от своя страна, независимо, че претендират извършването на трудова дейност, не могат да установят този факт в контролното производство, тъй като не са страна. Невъзможно за тях става и събирането на осигурителен стаж, дори когато осигурителят им не е изпълнил задължението си да внася осигурителни вноски. Заличаването на данните, на основание чл. 5, ал. 4, т.1 КСО, има пряко действие върху правата и законните интереси на осигурените лица, защото те се прекратяват с влизане в сила на задължителните предписания. В контролните производства на НОИ съдебната практика приема, че отношенията между осигурител и НОИ, и осигурен и НОИ, са различни и самостоятелни, и поради това, когато се проверява осигурителят, осигурените лица не могат да участват в административното и съдебно производство, а имат самостоятелни права, които следва да защитават. В производството по издаване на задължителни предписания, те са пряко и непосредствено засегнати от издавания административен акт, търпят последиците от заличаване на осигурителните им данни, но не участват като страна в това административно производство. Такъв правен резултат може да бъде избегнат, когато в контролното производство НОИ установи всички факти по отношение на осигурителя и осигурените лица, за които внася осигурителни вноски, т.е., когато всички заинтересовани лица са страни в административното и съдебно производство, респективно постановените административни и съдебни актове са с еднакво действие по отношение на страните. Лицето, което претендира да е осигурено по смисъла на КСО и по отношение на неговия осигурител- адресат на задължителните предписания, следва да има процесуално право на защита и да бъде конституирано като заинтересована страна в производството по оспорване на задължителните предписания, защото именно те, и в конкретния случай, са основанието по чл. 114, ал.2, т.2 и т.3 КСО за връщане на процесната сума. Правото да участва в административното производство по установяване на обстоятелствата, касаещи заличаване на неговите осигурителни данни, лицето черпи и от разпоредбата на 120, ал.2 от Конституцията на Република България. За пълнота на изложението би могло да се подчертае и обстоятелството, че отричането на трудовото правоотношение между работника и работодателя и по-конкретно реалното изпълнение на трудова дейност от страна на наетото лице поради недоказаност на обстоятелството, че работодателят осъществява стопанска дейност, по същество противоречи на основното право на труд на гражданите, закрепено в чл. 48 от Конституцията на Република България. Разбирането, което първоинстанционният съд е възприел, за да обоснове неоснователност на първоинстанционната жалба, е конституционно недопустимо, тъй като то ограничава въведеното с чл. 48 от Конституцията право, а неучастието на осигуреното лице в административното и съдебното производство, във връзка с издадените задължителни предписания, от своя страна накърнява неговото право на защита по чл. 56 и чл. 57, ал.2 от Конституцията, включително и на най-силната и съпроводена с процесуални гаранции защита, тази на чл. 117, ал.1 от Конституцията. Освен това конституционната защита на майчинството и правните последици от настъпване на този социален риск следва да се разглеждат и в светлината на основните права в Европейския съюз. Съгласно постоянната съдебна практика на Съда на ЕС, доколкото националното право предоставя право на преценка на националната съдебна юрисдикция, тя трябва да тълкува и прилага вътрешното си право по начин, съответстващ на изискванията на правото на ЕС. Поради това, за да се защити срещу акта на администрацията, съдържащ разпореждане за заличаване на осигурителните й данни и тази защита да е в пълен обем, Д. Христова следва да има ефективно правно средство за защита, което се изразява в участие в административното производство пред контролния орган, който издава задължителни предписания на основание чл. 107 и сл. КСО, независимо, че осигурителните й права не произтичат пряко от тези правоотношения, но ефектът от заличените данни рефлектира пряко и директно в нейната правна сфера. Наложилото се разбиране, че е достатъчно майката да защити правата си в производството по оспорване на акта по чл. 114, ал.2, т.2 КСО и без да е взела участие в производството по издаване на акта, с който се заличават осигурителните й права по чл. 5, ал.4, т.1 КСО, представлява всъщност своеобразна санкция по отношение на нея, тъй като тя трябва да върне суми, които е придобила недобросъвестно. По така изложените съображения, обжалваното решение е неправилно, като постановено в противоречие с материалния закон и следва да бъде отменено. Спорът е изяснен от фактическа страна, поради което, след отмяната му, касационната инстанция следва да се произнесе по същество, отменяйки обжалвания административен акт. С оглед изхода на спора, ответникът следва да бъде осъден да заплати на касатора поисканите и доказани съдебни разноски в размер на 30 лева за платена държавна такса. Воден от горното и на основание чл. 221, ал.2, изр. първо, предл. второ от АПК, Върховният административен съд