Решение № 1115 от 11.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10027/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. С. М., чрез адв. Вълканов като процесуален представител, против решение 8709 от 14.06.2024 г., постановено по адм. дело 3139/2024 г. по описа на Административен съд София - град. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяната му и постановяване на друго, с което да се отмени оспорената заповед като незаконосъобразна, както и присъждане на направените по делото разноски. Ответникът министърът на вътрешните работи, чрез пълномощника си гл. юриск. Михайлова изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Прокурорът от Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на второ отделение, приема касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт, който е неблагоприятен за нея и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на М. М. против заповед с рег. 8121К 1982/22.02.2024 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 226, ал. 1, т. 7, б. д във вр. с чл. 227 и чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗМВР е прекратено служебното му правоотношение в Министерството на вътрешните работи (МВР). За да постанови този резултат, съдът приема, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената писмена форма и с изискуемото съдържание, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и неговата цел. Обосновава извод, че са изпълнени материалноправните предпоставки по чл. 226, ал. 1, т. 7, б. д ЗМВР. Решението е валидно, допустимо и правилно. По делото е установено, че жалбоподателят е назначен на 02.03.1995 г. на длъжност полицай в група ППС, сектор Териториално-охранителен, направление Охранителна полиция при 06 РПУ - СДВР, след което е преназначаван на различни длъжности във ведомството. С докладна записка 513р-17574/15.02.2024 г. директорът на СДВР предлага на министъра на вътрешните работи да бъде прекратено служебното правоотношение в МВР на М. С. М. разузнавач IV степен в група Криминална полиция на Участък Панчарево към 08 РУ при СДВР, поради наличието на данни за осъждането му с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, независимо от настъпилата реабилитация. Към докладната записка е приложена електронна справка за съдимост 231018005000469372/18.10.2023 г., издадена във връзка с направено предложение за заемане от М. на длъжността началник група в Криминална полиция в участък Панчарево към 08 РУ СДВР. В нея е удостоверено, че лицето е осъждано с присъда 109 от 17.06.1997 г. по нохд 109/1997 г. на Софийски военен съд, в сила от 06.08.1997 г., като жалбоподателят е признат за виновен за престъпления по чл. 325, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, б. Б НК, както и по чл. 170, ал. 2 вр. ал. 1, чл. 18, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, б. Б НК, за които след кумулация е наложено едно общо наказание глоба в размер на 10 000 лв. и обществено порицание. Същият е реабилитиран на 10.05.2011 г. Въз основа на посочената докладна записка и на основание чл. 226, ал. 1, т. 7, б. "д" ЗМВР министърът на вътрешните работи издава оспорената в първоинстанционното производство заповед, с която прекратява служебното правоотношение на жалбоподателя. В заповедта е посочено, че инспектор М. е в обективна невъзможност да изпълнява задълженията си поради установяване наличието на обстоятелства по чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗМВР, когато не е възможно налагането на дисциплинарно наказание уволнение. Законосъобразно и обосновано съдът приема, че заповедта е издадена от компетентен орган съгласно чл. 227 във вр. с чл. 158 ЗМВР и при спазване на изискванията за форма. Посочени са фактическите и правните основания за прекратяване на служебното правоотношение. Конкретните съображения се съдържат в докладната записка от 15.02.2024 г., въз основа на която е издаден оспореният акт. Правилно е прието от съда отсъствието на допуснати съществени нарушения на процедурните правила. Настоящият състав споделя и извода за осъществяване на материалноправните предпоставки за прекратяване на служебното правоотношение на жалбоподателя на правното основание, посочено в оспорената заповед. В чл. 155, ал. 1 ЗМВР е предвидено, че държавен служител в МВР може да бъде дееспособно физическо лице, което отговаря на изброените по т. 1- 5 изисквания, като т. 2 въвежда условието да не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията. Обстоятелствата по този текст се установяват служебно от органа по назначаването чл. 155, ал. 4 ЗМВР. Съгласно чл. 226, ал. 1, т. 7, б. "д" ЗМВР, служебното правоотношение на държавния служител в МВР се прекратява при обективна невъзможност да изпълнява задълженията си поради установяване наличието на обстоятелства по чл. 155, ал. 1, т. 2, когато не е възможно налагането на дисциплинарно наказание "уволнение". Наличието на този факт обосновава несъвместимост със заемането на длъжност в МВР. Правилно съдът приема, че в случая обстоятелствата, визирани в цитираната норма са установени жалбоподателят е осъден за извършване на умишлено престъпление от общ характер и въпреки че е реабилитиран не отговаря на изискванията за изпълняване на държавна служба в МВР. За него е налице несъвместимост със статуса на държавен служител, което не е основание за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение". Неоснователни са възраженията в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон. Разпоредбата на чл. 226, ал. 1, т. 7, б. "д" ЗМВР е императивна и прилагането ѝ е свързано единствено с установяване на несъответствието с изискването по чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Възражението на касатора за липса на основание за прекратяване на служебното правоотношение по този законов текст, тъй като към момента на назначаването му в системата на МВР през 1995 г. и към датата на влизане на присъдата в сила през 1997 г. в действащия ЗМВР (обн. ДВ, бр. 57/1991 г., отм. ДВ, бр. 122/1997 г.) има пречка за приемане за служители лица, които са осъдени за умишлени престъпления от общ характер само на лишаване от свобода, независимо от последвалата реабилитация, но не и за такива с определено друго наказание, е неоснователно. Разпоредбата на чл. 226, ал. 1, т. 7, б. д ЗМВР не прави разграничение между служителите със заварено правоотношение и тези, постъпили на служба в МВР след влизането й в сила, нито между времето на назначаване и настъпилото осъждане. В този смисъл за нейното прилагане е без значение дали към момента на постъпване на жалбоподателя в МВР същият отговаря на нормативните изисквания. Действително към този момент и към датата на влизане на присъдата в сила действа ЗМВР (обн. ДВ, бр. 57/1991 г., отм. ДВ, бр. 122/1997 г.), който не забранява служители в МВР да бъдат лица, осъдени за умишлено престъпление от общ характер с наказание "глоба" или "обществено порицание". Разрешението, че посоченото обстоятелство, независимо от вида на наложеното наказание, е пречка за назначаване на служба, се възприема от законодателя и намира нормативна уредба последователно в разпоредбите на чл. 193, ал. 2, т. 2 ЗМВР от 1997 г. (отм.), чл. 179, ал.1, т. 2 ЗМВР от 2006 г. (отм.), както и в чл. 155, ал. 1, т. 2 от действащия ЗМВР. Това обаче не означава, че последната норма не следва да намери приложение в случая. Волята на законодателя, изразена в разпоредбата на чл. 155, ал. 1 ЗМВР е ясна - държавен служител в МВР може да е дееспособно физическо лице, отговарящо на изброените изисквания, вкл. да не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, независимо от реабилитацията. От формулировката на текста, въпреки че се намира в раздел II "Изисквания за постъпване на служба в МВР", следва, че предвидените такива касаят не само лицата, които ще кандидатстват за работа, но се отнасят и за тези по съществуващите служебни правоотношения. Действително, както се сочи в касационната жалба, със законите за МВР, приети след назначаването на М. на служба във ведомството и след влизане на присъдата в сила, както и в сега действащия, е уредена разширена по обем несъвместимост за заемане на държавна служба. Независимо от това последващата нормативна уредба, въвеждаща изисквания с по-рестриктивен характер, които до нейното приемане не са имали същото значение, не може да се определи като придаване на обратна сила на нормативен акт по смисъла на чл. 14 ЗНА. Ако се приеме тази теза, то би се стигнало до неравнопоставеност на лицата, които не отговарят по идентични критерии на императивни изисквания за заемане на длъжност в МВР, но се третират различно в зависимост от това кога е възникнало правоотношението им. В този смисъл следва да се има предвид, че в ЗМВР, обн. ДВ, бр. 122/19.12.1997 г. (отм.), с който се отменя ЗМВР (ДВ, бр. 57/1991 г.), действал по време на назначаването на М. на служба и осъждането му, няма преходна норма, която да предвижда неприложимост на новопредвидените изисквания спрямо заварените правоотношения. Ето защо е ирелевантно обстоятелството, че в този период не са съществували ограничения за постъпване на работа в МВР, както и основание за освобождаване на служители с последица прекратяване на правоотношението поради наличие на осъждане с наказание глоба или обществено порицание. Аргумент в тази насока е и § 5, ал. 1 ПЗР от сега действащия ЗМВР. След като служебните правоотношения се преобразуват като държавните служители се назначават на същите заемани от тях длъжности, то те следва да отговарят и на изискванията, въведени с него. Предвид това е правилен изводът на съда, че са осъществени предпоставките на чл. 226, ал. 1, т. 7, б. "д" ЗМВР. Неоснователни са и възраженията на касатора за издаване на административният акт при несъобразяване с принципа за съразмерност по чл. 6 АПК. Изложените от съда съображения в тази насока се споделят от настоящия състав, поради което не следва да се приповтарят чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК. Отдалечеността във времето на осъждането на служителя, прослужените години в МВР, професионалните му качества и подготовка, както и причината, поради която на органа по назначаването става известно обстоятелството по чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗМВР, са неотносими, поради което не се отразяват на правомощието му да прекрати служебното правоотношение на основанието по чл. 226, ал. 1, т. 7 б. д ЗМВР и не могат да обосноват извод за несъобразяване на административния акт с целта на закона. Предвид изложеното обжалваното решение е правилно. Не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение,