Решение № 1473 от 20.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6237/2007 г.

Решение № 1473 от 20.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6237/2007 г., V г. о., ГК, докладчик съдията Елса Ташева Производството е по чл. 218а, във връзка с чл. 218б, б. "в" ГПК (отм.), образувано по касационната жалба на Д. А. Р. от гр. С. срещу решение от 29.06.2007 г. по гр. дело № 3798/2006 г. на Софийския градски съд, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и е допусната делба на недвижимия имот. Поддържат се оплаквания за неправилност на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, затова се настоява за отмяната му в обжалваната част, както и в частта, с която е осъдена на разноски по делото. Ответникът по касационната жалба А. Д. А. от гр. С. изразява становище за нейната неоснователност и моли да се остави без уважение, като му се присъдят разноските за настоящето производство. Касационната жалба е процесуално допустима, защото отговаря на изискванията на чл. 218в, ал. 1 и 2 ГПК (отм.), но разгледана по съществото на оплакванията е неоснователна по следните съображения: за да отмени първоинстанционното решение, от 27.07.2006 г. по гр. дело № 11522/2005 г. на Софийския районен съд, в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 21, ал. 2 СК и е допусната делба на съсобствения недвижим имот, при равни части за страните и да постанови друго решение, с което е уважил иска и допуснал делбата при квоти: 19 976.6/27 375.2 ид. части за А. А. и 7 398.6/27 375.2 ид. части за Д. Р., въззивният съд е обосновал по-различни изводи, относно основателност и доказаност на претенцията за частична трансформация. Констатирано е по делото, че имотът е закупен по времето на брака между страните и представлява семейна имуществена общност, която е прекратена, поради допуснатия между тях развод, видно от приложеното съдебно решение. Презумпцията на чл. 19, ал. 3 от СК е оборена, според решаващия съд, поради доказаност на твърденията на ищеца, предявил иска по чл. 21, ал. 2 СК. В тази връзка съдът е изследвал обстоятелствата, относно покупната цена на придобития имот, съгласно нот.акт № 60/1998 г., която е в размер на 27 375 200 (неденоминирани) лева, от която сума приел за личен принос на ищеца сумата 12 578 000 (неденоминирани) лева, получени от продажбата на сънаследствен имот. За да приеме за доказан личния принос на ищеца, представляващ извънсемейни средства, вложени в покупката на имота, представляващ семейна имуществена общност, съдът се е позовал на писмените доказателства, установяващи близките по дати разпоредителни сделки, а именно: продажбата на сънаследствения имот, извършена на 19.08.1998 г., от която продажба ищецът е получил сънаследствения си дял, в размер на 1/4 от продажната стойност, която е била в размер на 50 312 000 (неденоминирани) лева, видно от нот.акт № 25/1998 г. и покупката на процесния недвижим имот на 18.09.1998 г., извършена с нот. акт № 6/1998 г., както и свидетелските показания, които са в подкрепа на придобитото лично имущество. Тази фактическа обстановка е мотивирала съда да приеме, различни квоти при допускането на делбата, съобразявайки се с частично трансформираното лично имущество на ищеца, затова след отмяната на първоинстанционното решение, с което съдът е отхвърлил неправилно иска по чл. 21, ал. 2 СК, го е уважил, като основателен и доказан. По реда и условията на чл. 192, ал. 4 ГПК (отм.), решаващият съд се е произнесъл по претенцията на ищца за присъждане на разноски, каквито поставил в тежест на ответницата, в размер на 1 225,05 лева, за двете съдебни инстанции. Въззивното решение е правилно, в частта, с която е уважен иска по чл. 21, ал. 2 СК, защото е съобразено с материалния закон и е обосновано, поради което не се налага отмяната му. Неоснователен е касационният довод, че след като имотът е закупен на името на двамата, то вътрешните отношения между съпрузите, във връзка с предоставянето на суми от всеки един от тях на купувачите на имота, били ирелевантни за спора. Разпоредбата на чл. 19 СК обявява, че принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това, на чие име са придобити вещите и правата върху вещи, както и паричните влогове, придобити през време на брака, с уточнение на презумпцията за съвместен принос на двамата съпрузи в придобиването им. Това предположение, регламентирано в чл. 19, ал. 1 СК е опровергано от писмените и гласни доказателства, представени от ищеца. Представените нови доказателства от касаторката в настоящата инстанция са недопустими за обсъждане, при което касационният съд не дължи отговор на изложените в тяхна подкрепа касационни доводи. Неоснователна е касационната жалба и в частта за присъдените в тежест на касаторката разноски за двете съдебни инстанции, в размер на 1 225 лева, защото: съгласно чл. 293а ГПК (отм.) в делбеното производство страните заплащат разноските, съобразно стойността на дяловете си. В конкретния случай следва да се приложи предл. 2 на чл. 293а ГПК (отм.), което препраща към чл. 64 ГПК (отм.), когато в делбеното производство са присъединени искове, какъвто е настоящия случай с присъединяване на иск по чл. 21, ал. 2 СК. Предявеният от ищца иск изцяло е уважен и касаторката, в качеството си на ответник по него, дължи направените за двете инстанции разноски в размер на 1 225,05 лева, присъдени от въззивния съд, по реда на чл. 192, ал. 4 ГПК (отм.), а за настоящето производство и сумата 500 лева, в полза на ответника по касационната жалба. Водим от горните съображения, ВКС на РБ, V-то г.о.