Решение № 4955 от 25.5.2022 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА, Комисия/та) срещу Решение 7111 от 29.11.2021 г., постановено по адм. д. 5008 по описа на Административен съд София град (АССГ) за 2021 г. С обжалваното съдебно решение е обявена нищожността на Решение 2-1950 от 28.04.2021 г., издадено от Комисията, с което е установена принадлежност на М. Заимов към органите по чл. 1 от Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (ЗДРДОПБГДСРСБНА, Закона/ът). Наред с това, Комисията е осъдена да заплати на Заимов сума в размер на 510,00 лв. за сторените по делото разноски. Предвид изложеното в касационната жалба следва да се приеме, че се твърди постановяване на съдебното решение, предмет на контрол, при наличието на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Поддържа се становище, че съдът неправилно отдал значение на наличието на отменен акт на Комисията, с което игнорирал основно нейно правомощие по чл. 9, т. 2 от Закона. Излагат се съображения, че отмененият акт от 2014 г. е различен от процесния, поради което изводът за нищожността на последния, на основание чл. 177, ал. 2 АПК, е неправилен. Освен изложеното, твърди се необоснованост на извода на съда, че обявеното за нищожно решение противоречи на влязло в сила решение, тъй като той не е съобразен с пределите на силата на пресъдено нещо. Сочи се, че са налични документи, които свидетелстват за факта на принадлежност на Заимов, които не са оспорени, поради което първоинстанционното решение имало и недопустим диспозитив. По подробно изложените в касационната жалба съображения са иска отмяната му. В съдебното заседание пред настоящия съд КРДОПБГДСРСБНА се представлява от упълномощен юрисконсулт, който от нейно име поддържа касационната жалба, а по същество моли да се уважи. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът М. Заимов оспорва касационната жалба в съдебното заседание пред настоящия съд лично и чрез упълномощен адвокат. Претендира разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. За да постанови обжалваното съдебно решение, първоинстанционният съд приел, че оспореното решение е прието от компетентен орган, в предвидената от закона форма и има изискуемото съдържание. Съобразил, че с Решение 2-409 от 08.10.2014 г. Комисията е обявила установената с Решение 2-48 от 01.08.2012 г. принадлежност на Заимов към органите по чл. 1 от Закона. Решение 2-409 от 08.10.2014 г. било отменено с влязло в сила съдебно решение, предвид което съдът приел, че последиците му се разпростират по отношение на всички. Предвид това и като съобразил разпоредбата на чл. 177, ал. 2 АПК съдът мотивирал извод, че всички актове на Комисията, издадени след влизане в сила на решението, които му противоречат, са нищожни. Посочил, че повторно издаденият акт със същото съдържание като на отменения, не поражда правни последици. Уточнил, че еднакво съдържание е налице, когато са разпоредени същите права и задължения на същите фактически основания. Предвид това съдът приел, че в случая е налице влязло в сила съдебно решение, което урежда отношения между същите страни като настоящите, а административният орган се е позовал на идентични факти и на едно и също основание при издаването на отмененото решение. По тези съображения съдът направил извод за нищожност на спорното решение на Комисията, която обявил на основание чл. 177, ал. 2 АПК. Решението е валидно и допустимо, но е неправилно. С оспореното пред АССГ Решение 2-1950 от 28.04.2021 г. в частта, която се отнася до настоящия ответник по касация, е установена и обявена принадлежността му към органите по чл. 1 от Закона въз основа на следните документи: рег. дневник; картони обр. 4 2 броя и обр. 6; писмо вх. 2532/13.06.1990 г. с искане да бъдат заличени от всички картотеки данните за аг. [заличен текст]. Установява се също така, че с Решение 2-409 от 08.10.2014 г. на Комисията, в частта, относима към ответника по касация, е обявена установената с Решение 2-48 от 01.08.2012 г. негова принадлежност към органите по чл. 1 от Закона, въз основа на следните документи: рег. дневник; картони обр. 4 2 броя; писмо вх. 2532/13.06.1990 г. с искане да бъдат заличени от всички картотеки данните за аг. [заличен текст]. Това решение е отменено с влязъл в сила съдебен акт. Видно е от мотивите на Решение 9265 от 27.07.2016 г., постановено по адм. д. 11233 по описа на Върховния административен съд за 2015 г., че Решение 5322 от 27.07.2015 г., постановено по адм. д. 10958 по описа на АССГ за 2014 г., с което е отменено решението на Комисията, е оставено в сила с коригиращи мотиви. В касационното решение е прието, че при издаването на Решение 2-409 от 08.10.2014 г. КРДОПБГДСРСБНА е направила невъзможна компилация от процедури, поради което то се явява резултат на допуснати от административния орган съществени нарушения на административнопроизводствените правила и е немотивирано, поради което е незаконосъобразно. Решение 2-48 от 01.08.2012 г., издадено от Комисията не е приобщено по делото като доказателство, но безспорно се установява, че то е издадено в резултат на различна процедура тази по чл. 27 от Закона, резултатите от която не подлежат на публично оповестяване, както е прието и в цитираното по горе решение на Върховния административен съд. Предвид така изложеното дотук, на първо място следва да се съобрази, че казусът е извън приложното поле на тълкувателно дело 9 по описа на Върховния административен съд за 2019 г. Безспорно е, че в случая не е налице влязло в сила решение на Комисията, с което принадлежността на Заимов към органите по чл. 1 от Закона да е установена и обявена. Тъкмо обратното. Такова решение липсва. Наред с това, Решение 2-409 от 08.10.2014 г. на Комисията, с което е била само обявена установената в друга процедура през 2012 г. принадлежност на лицето към органите по чл. 1 от Закона е отменено с влязло в сила съдебно решение. На следващо място, безспорно се установява, че с Решение 2-1950 от 28.04.2021 г. на Комисията в частта, която се отнася до настоящия ответник по касация, е установена и обявена принадлежността му към органите по чл. 1 от Закона, а диспозитивът на отмененото по съдебен ред Решение 2-409 от 08.10.2014 г. на Комисията, в частта относно същото лице е бил различен с него е обявена установената през 2012 г. принадлежност на Заимов към органите по чл. 1 от Закона. Нещо по важно доказателствата, на основание които е станало това не са идентични. Както основателно представителят на КРДОПБГДСРСБНА възразява в съдебното заседание пред настоящия съд, процесното произнасяне на Комисията се основава и на картон образец 6, който не е вписан в предходното решение, тоест двете решения не са издадени въз основа на идентични доказателства. Този факт не е отчетен от съда, поради което не е обсъден. При тези установявания, неправилен се явява изводът на първоинстанционния съд за нищожността на Решение 2-1950 от 28.04.2021 г. на Комисията, основан на разпоредбата на чл. 177, ал. 2 АПК. Принципните съображения на съда, изложени в решението, относно зачитане на силата на пресъдено нещо са правилни. Те обаче са несподелими с оглед конкретиката на настоящия казус нито диспозитивите на двете решения на Комисията са еднакви, нито доказателствата, въз основа на които са издадени. В този смисъл неправилно съдът е приел, че спорното решение се явява нищожно поради това, че противоречи на съдебното решение, с което е отменено решението на Комисията от 2014 г. В случая въпросът относно наличието или липсата на принадлежност на Заимов въз основа на посочените в спорното решение на Комисията доказателства не е разрешен нито със стабилен административен акт, нито от съда с решение, с което акт на Комисията да е отменен. Цитираното по горе влязло в сила съдебно решение, като такова, с което се отменя административен акт, с който е била обявена установената през 2012 г. принадлежност на лицето, има конститутивно действие и отрича неговите правни последици като неосъществили се. Това конститутивно действие е по отношение на всички, а не само за страните по делото (чл. 177, ал. 1 АПК). Обективните предели на формираната сила на пресъдено нещо, които действат между страните по спора, отричат законосъобразността на волеизявлението на Комисията да обяви установената по рано принадлежност на Заимов към органите по чл.1 от Закона при посочените там доказателства (сред които не е картон образец 6). Посоченото влязло в сила съдебно решение и формираната сила на пресъдено нещо обаче не позволяват ново пререшаване на въпроса относно обявяване на по рано установената принадлежност на лицето към органите по чл. 1 от Закона (в процедура по чл. 27 от Закона) при същите доказателства, а не въобще. По тези съображения, настоящият казус не попада в хипотезата на чл. 177, ал. 2 АПК. Предвид изложеното, обжалваното съдебно решение се явява неправилно и следва да се отмени. Доколкото съдът е обявил нищожността на Решение 2-1950 от 28.04.2021 г. на Комисията на основание чл. 177, ал. 2 АПК без да обсъди всички доказателства и без да разгледа спора по доводите за неговата (на решението) незаконосъобразност, след отмяната на съдебния акт, делото следва да се върне на друг състав на АССГ за ново разглеждане при съобразяване на мотивите на настоящия съдебен акт. Това не може да се направи от настоящия съд, доколкото страните ще бъдат лишени от предвидената в закона възможност за пълноценно разглеждане на спора им от две съдебни инстанции. По разноските ще се произнесе първоинстанционният съд при новото разглеждане на делото на основание чл. 226, ал. 3 АПК. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 1, изр. първо, предл. второ и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение