Решение № 9571 от 06.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5348/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на министъра на вътрешните работи, подадена чрез процесуалния представител юрк. Йовчева, срещу решение № 3476 от 25.03.2026 г., постановено по адм. дело № 2349/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отменена заповед № 8121К-10905 от 26.09.2025 г. на министъра на вътрешните работи. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на съдебното решение поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се съображения в подкрепа на твърденията, включително и за законосъобразност на административния акт. Претендира се отмяна на съдебното решение и присъждане на разноските за водене на делото пред касационната инстанция. Ответникът – А. П. К., чрез процесуалния си представител адв. Стоянов, оспорва касационната жалба и изразява становище за нейната неоснователност по съображения, изложени в писмен отговор. Върховният административен съд, състав на второ отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от АПК, и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба на А. К. против заповед № 8121К-10905 от 26.09.2025 г. на министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 204, т. 1, чл. 197, ал. 1, т. 6 и чл. 194, ал. 2, т. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи /ЗМВР/, във връзка с чл. 203, ал. 1, т. 8, предл. 1 и 2 от ЗМВР, му е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и на основание чл. 226, ал. 1, т. 8 от ЗМВР е прекратено служебното му правоотношение за заеманата от него длъжност [заличен текст]. За да отхвърли жалбата срещу оспорената заповед първоинстанционният съд приел, че същата е издадена от компетентен орган, в съответствие с изискванията за форма и в срока по чл. 195, ал. 2 от ЗМВР, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, при неправилно приложение на материалния закон и в противоречие с неговата цел. Прието е от съда, че за да наложи най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“, ответникът преди всичко е следвало да извърши правилна правна квалификация на установените деяния, с което да гарантира и правото на защита на наказаното лице. Във връзка с правната квалификация съдът направил уточнението, че наказанието на К. е наложено за нарушения, изразяващи се в това, че след като е получил по служебен ред информация за преписки, в които се съдържат данни за извършени престъпления от общ характер, с резолюции е разпоредил приключване на работата по преписките и архивиране на материалите, вместо регистриране на преписките като заявителски материали /ЗМ/. Като взел предвид така направеното уточнение, а също и факта, че в оспорената заповед е посочено, че деянията са насочени към извличане на определена облага, дефинирана като намаляване на броя на регистрираните в Първо РУ–Пловдив престъпления, и облага за лицата, получили удостоверения, съдът обосновал становище, че описаното в заповедта кореспондира със състава на дисциплинарно нарушение по чл. 203, ал. 1, т. 7 от ЗМВР /„превишаване на власт или използване на служебното положение за лична облага или за облага на трети лица“/, а не с този по т. 8 /злоупотреба с власт или доверие/ на същия член. Според съда дори да се приеме, че жалбоподателят е извършил нарушения във връзка и по подов изпълнени на така възложените му задължения, това нарушение би могло да бъде нарушение по чл. 194, ал. 1, т. 1 или 3 от ЗМВР, т. е. неизпълнение на служебните задължения, които за да бъдат квалифицирани като „тежки“ по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 9 от ЗМВР следва да са извършени умишлено и да са причинили значителна вреда на държавата, МВР, юридически лица или граждани, като подобни данни обаче не се съдържат в дисциплинарната преписка, нито се доказват в съдебното производство. Прието е от съда още, че мотивите на ответника се явяват и вътрешно противоречиви, тъй като остава неясно дали се ангажира отговорността на жалбоподателя за 23 или за 10 нарушения. Според съда, при положение, че ответникът не е споделил позицията на дисциплинарно-разследващия орган за наличие на 23 броя преписки, по които са били налице данни за извършени престъпления от общ характер по чл. 216 и по чл. 195 от Наказателния кодекс /НК/, е следвало да разграничи фактическите обстоятелства по преписките, които подлежат на архивиране, от тези, които е следвало да се регистрират като заявителски материал. Обосновката на ответника в тази посока се крепи единствено на твърдението за реализиран фактически състав на „злоупотреба с власт и доверие“ и наличието на особени мнения от служителите, реализирали предварителната проверка по чл. 205, ал. 2 от ЗМВР. Решението е валидно, допустимо и правилно. Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, намира, че при изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. При правилна преценка на доказателствата по делото, ценени в тяхната съвкупност, съдът е достигнал до верен извод за незаконосъобразност на оспорената заповед. Правилна е преценката на съда, че заповедта е издадена от компетентен орган, при спазване на формалните изисквания относно нейното съдържание по чл. 210, ал. 1 от ЗМВР и в срока по чл. 195, ал. 2 от ЗМВР. По отношение на преценката по материалния закон, настоящият състав приема за правилен извода на първоинстанционния съд, че действията на служителя не могат да се квалифицират като нарушение по чл. 203, ал. 1, т. 8, предл. 1 и 2 от ЗМВР – „злоупотреба с власт или доверие“. За да е осъществен фактическият състав на "злоупотреба с власт или доверие", следва служителят, на който е възложено изпълнението на определени функции и задачи, да се възползва умишлено и неправомерно от служебното си положение и това да е насочено към извличане на определена облага - материална или нематериална, за него или за трето лице, към поставяне себе си или другиго в по-благоприятно положение чрез неправомерно използване на служебното положение или оказаното доверие. В случая, в заповедта е посочено, че К. се възползвал неправомерно преднамерено и неправомерно от служебното си положение, като 23 броя удостоверения са издадени на граждани, по които не е регистриран заявителски материал, не е извършвана проверка и не е водено досъдебно производство, въпреки, че в първоначалните заявления от гражданите се съдържат данни за престъпления от общ характер, с което е служителят е нарушил чл. 4, чл. 9 и чл. 33 от Вътрешните правила за организация на работата в МВР по ЗМ за престъпления от общ характер. Не е доказано по делото обаче служителят да е осъществявал това за указаните по-горе цели. Дори и да се приеме, че са извършени нарушения на служебните задължения, същите не могат да се квалифицират като тежки нарушения на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 8, предл. 1 и 2 от ЗМВР. От субективна страна реализацията на фактическия състав по т. 8 на чл. 203, ал. 1 от ЗМВР изисква наличието на умисъл, т. е. съзнателно предприети действия, респ. бездействия при осъществяване на служебните функции и задачи, които са извън очертаните правомощия на служителя, с цел постигане на желания резултат. В тази насока няма изложени твърдения и събрани доказателства, както правилно е констатирал и първоинстанционният съд, според който подобни данни не се съдържат в дисциплинарната преписка, нито се доказват в рамките на съдебното производство. Само описание на фактите с изброяване на случаите не е достатъчно, за да се направи извод за доказаност на субективната страна на деянието. Умисълът следва да е доказан конкретно и безспорно, а не да се предполага. В случая, нито са изложени факти и обстоятелства, които да обосноват конкретен вид умисъл, нито е обсъждан видът на умисъла. Следователно, правилен е изводът, че заповедта е издадена в противоречие с материалния закон, тъй като не е доказано осъществено тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 8, предл. 1 и 2 от ЗМВР от страна на служителя и не са налице основания за налагане на дисциплинарно наказание на това основание. Описаното в заповедта поведение на наказаното лице не може да бъде квалифицирано като тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на чл. 203, ал. 1, т. 8 ЗМВР и за него обосновано да бъде наложено най-тежкото дисциплинарно наказание - "уволнение" и по още едно съображение. Налагането на дисциплинарно уволнение в хипотезата на чл. 203, ал. 1, т. 8, предл. 1 и 2 от ЗМВР изисква по безспорен и категоричен начин да е доказано изпълнителното деяние, в случая "злоупотреба с власт или доверие" и същото да е извършено с конкретната цел за получаване на лична облага или облага за други лица. Това предполага преднамереност в използване на служебното положение, а именно: доставяне на облага за себе си или за другото лице. Само ако са налице тези признаци на неправомерно поведение, дисциплинарно наказващият орган може да наложи дисциплинарно уволнение на посоченото основание. В конкретния случай не е установено издаването на удостоверения за нанесени и констатирани щети да е извършвано с користна цел. Не е доказано постигането на резултат в този смисъл. Първоинстанционният съд правилно и обосновано е приел, че заповедта е издадена при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила с негативно отражение върху правото на защита на К.. Нарушенията се отнасят до пропуски на дисциплинарно наказващия орган при определянето на правилната правна квалификация и непълноти в процеса на доказване на релевантни по спора факти и обстоятелства. Правилни в този смисъл са констатациите на административния съд, че са пренебрегнати възражения на К. във връзка с резултатите от провеждания от органите на Районна прокуратура – Пловдив контрол върху дейността на Първо РУ – Пловдив по завеждането на заявителски материали. Събраните на съдебна фаза писмени и гласни доказателства сочат на извода, че не се констатират твърдяните от касационния жалбоподател нарушения, извършени по повод на тази дейност. Неоснователно се явява и касационното оплакване за допуснати при постановяване на решението съществени нарушения на съдопроизводствените правила, доколкото изложените в тази част съображения се отнасят до процедурата по издаване на заповедта, а не визират пропуски в процесуалната дейност на съда. В съответствие с чл. 168, ал. 1 от АПК първоинстанционният съд извършва преценка на законосъобразността на оспорения административен акт на всички, посочени в чл. 146 АПК основания, като не се ограничава само с основанията, посочени от оспорващия, поради и което не е налице соченото от касатора нарушение, свързано с обсъждането на приложените по делото писмените бележки от страните. Решението е постановено след обсъждане на събраните по делото доказателства, включително и гласни такива, както и доводи и възражения на страните, а изводите на съда за наличие на основания за ангажиране на дисциплинарната отговорност на жалбоподателя са мотивирани. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че обжалваното съдебно решение като валидно, допустимо, правилно и постановено при отсъствието на наведените касационни оплаквания за неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила на основание чл. 221, ал. 2 от АПК. Предвид горното, Върховният административен съд, второ отделение,