Решение № 12807 от 11.12.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4879/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Х. Д. с [ЕГН], чрез адв. Д. Стоянов против Решение 996/26.03.2025 г. постановено по адм. дело 963/2024 г. по описа на Административен съд- Велико Търново , с което е отхвърлена исковата претенция на Д. Х. Д. против Областна дирекция на МВР Велико Търново за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 2500 лв. вследствие на незаконосъобразно задържане на свидетелството му за управление на МПС ведно с претендираната законна лихва, изчислена върху тази сума. По подробно изложени оплаквания за наличието на касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК се иска отмяна на обжалваното решение и постановяването на друго, по съществото на спора, с което искът да бъде уважен. Претендира разноски за две съдебни инстанции. Ответната страна- ОДМВР Велико Търново, редовно призована, не изпраща представител и не изразява становище по жалбата. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалвания съдебен акт по реда на чл. 218, ал. 1 и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл.211, ал.1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. С процесното решение, АС Велико Търново е отхвърлил изцяло като неоснователна и недоказана исковата молба на Д. Х. Д. с правно основание чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, предявена срещу ОДМВР- Велико Търново за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие на незаконосъобразно задържане на свидетелството му за управление на МПС. За да постанови този резултат, съдът е приел за установено от фактическа страна следното: Д. Х. Д. е адресат на наказателно постановление 23-1275-002735 от 29.12.2203 г., издадено от началник сектор пътна полиция в ОДМВР-Велико Търново, което му е връчено на 13.04.2024 г. , от съдържанието на което се установява, че Д. Д. е предал своето СУМПС на полицейския служител при връчване на наказателното постановление. На 17.04.2024 г. Д. Х. Д. е депозирал искане пред АС Велико Търново по реда на чл. 250 от АПК да се нареди на ОДМВР Велико Търново да преустанови задържането на СУМПС. С разпореждане 1560/30.04.2024 г., постановено по адм.д. 310/2024 г. по описа на АС-Велико Търново, искането с правно основание по чл. 250, ал. 1 от АПК е отхвърлено. С определение 8230 от 03.07.2024 г. постановено по адм. дело 5387/2024 г. по описа на ВАС, съдът е отменил това разпореждане и е върнал делото на друг състав на първоинстанционния съд за ново произнасяне. С Разпореждане 2418/19.07.2024 г. постановено по адм. дело 519/2024 г. по описа на АС-Велико Търново, съдът установява, че към момента на отнемането на въпросното СУМПС, наказателното постановление, по повод на което е отнето процесното СУМПС, не е влязло в сила с оглед висящо пред съд производство по оспорването му. Прието е, че следва да се разпореди на Началника на Сектор ПП при ОДМВР Велико Търново да прекрати безусловно незаконосъобразното задържане на въпросното СУМПС и на 29.07.2024 г. отнетото СУМПС е върнато на Д. Х. Д.. При така установената фактическа обстановка, първоинстанционният съдът е приел, че е налице първата предпоставка от фактическия състав за завеждане на иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ отменен като незаконосъобразен административен акт. Решаващият състав е приел, че искът е предявен от надлежна страна и против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая, издател на посоченото НП, от чиято незаконосъобразност се твърди да са произтекли вреди за ищеца, е ОДМВР Велико Търново, което е юридическо лице. За да отхвърли предявеният иск, съдът е приел, че по отношение на ответника ОДМВР Велико Търново не са изпълнени в кумулативност всички елементи от правопораждащия отговорността фактически състав по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, тъй като от събраните по делото доказателства не се установява настъпването на реални вреди с неимуществен характер, които да са в причинна връзка с извършването на незаконосъобразното действие. Решението е валидно и допустимо, но частично неправилно. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, съгласно който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да се реализира безвиновната отговорност на държавата по реда на специалния закон трябва да са налице всички изброени от законодателя в нормата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ предпоставки, а именно: 1. незаконосъобразен акт/действие или бездействие, отменени по съответния ред; 2. на държавен/общински орган или негови длъжностни лица; 3. извършени при или по повод изпълнение на административна дейност; 4. в резултат на незаконосъобразния акт/действие или бездействие да е настъпила вреда за гражданина/юридическото лице; 5. да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразните акт/действие или бездействие и настъпилата вреда. При липсата на който и да било елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Правилно първоинстанционният съд е прел, че е налице първата предпоставка за реализиране на отговорността на ответника като в случая това се явява незаконосъобразното задържане на СУМПС на Д. Х. Д.. По делото безспорно е установено, че с влязло в сила разпореждане на съд е прието, че следва Началникът на Сектор ПП при ОДМВР Велико Търново незабавно да прекрати незаконосъобразното задържане на иззетото при осъществяването на връчването на издадено наказателно постановление СУМПС и същото е върнато на ищеца. Не е спорно по делото, че за периода от 13.04.2024 г. до 29.07.2024 г., касаторът е бил с отнето СУМПС в резултат на НП 23-1275-002735 от 29.12.2203 г. Спорен по делото е въпросът за наличието на останалите две предпоставки от фактическия състав по чл.1 от ЗОДОВ, а именно причинените неимуществени вреди и пряката и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и причинените вреди. Предявеният иск за присъждане на обезщетение се основава на твърдения за претърпени от Д. Х. Д. неимуществени вреди настъпили вследствие на незаконосъобразното задържане на СУМПС, които се изразяват в негативни психични и емоционални изживявания и чувство за несправедливост. Пред първоинстанционният съд са били разпитани свидетелите Т. И. и И. С.. От показанията им се установява, че Д. И. вследствие на незаконосъобразно отнетото СУМПС бил разстроен и притеснен, поради факта че по този начин същия бил възпрепятстван да извършва служебните си задължения като [заличен текст]. Работата му била свързана с пътувания до различни населени места и същият изпитвал силни притеснения дали ще успее да организира работния си процес така, че да задоволи нуждите на клиентите си, пред които се ползва с име на добър професионалист. Неправилно, решаващият състав не е кредитирал тези свидетелски показания, като е посочил, че ищецът не се е справил с доказването на претенциите си, както и че следва да се вземе предвид евентуалната заинтересованост на свидетеля И. с оглед близките му отношения с Д. Д.. Настоящият касационен състав не споделя този извод. Напълно нормално и обяснимо е ситуацията, която е преживял касаторът да му създаде безпокойство и притеснение. За това свидетелстват в показанията си и разпитаните свидетели. Именно поради факта на близките им отношения с Д. Д., тези свидетели имат преки и непосредствени впечатления за емоционалното и психическото му състояние. Логично е неимуществените вреди, изразяващи се в безпокойство и притеснение като част от вътрешния свят на човек, да бъдат установени с показания на близък човек, пред който могат да бъдат разкрити и с който негативните чувства могат да бъдат свободно споделени. Не са налице и данни за заинтересованост на свидетеля от изхода на делото. Самият факт на незаконосъобразно отнетото СУМПС навежда на правно логичния и житейски оправдан извод, че Д. И. е претърпял неимуществени вреди. Фактът, че същият е [заличен текст] допринася още повече за притесненията, които е изпитал, с оглед на факта, че по този начин, е бил възпрепятстван да изпълнява качествено и в срок служебните си задължения, което би се отразило негативно и върху отношенията му с неговите клиенти. След анализ на установените по делото факти, следва да се приеме, че при условията на пълно и главно доказване са установени всички предпоставки на иска с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ относно преживените и претърпените от Д. Д. неимуществени вреди. Негативните преживявания на ищеца са в пряка и непосредствена последица от незаконосъобразно отнетото СУМПС и подлежат на възмездяване чрез присъждане на обезщетение. Обезщетение се дължи за всички претърпени преки и непосредствени неимуществени вреди за исковия период от датата на фактическото отнемане на СУМПС на 13.04.2024 г. до връщането му на 29.07.2024 г. съгласно влязло в сила Разпореждане 2418/19.07.2024 г. постановено по адм. д. 519/2024 г. по описа на АС-Велико Търново. Неимуществените вреди нямат материален еквивалент за пострадалия, поради което законът постановява следващото се за тях обезщетение да се определи на принципа на справедливостта чл. 52 от ЗЗД, с оглед характера на деянието, естеството на увреждането и степента на претърпените морални страдания. Обезщетението за неимуществени вреди е с компенсаторна функция, доколкото е възможно да бъдат компенсирани вредите в техния паричен еквивалент, но и не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Съобразявайки изложеното, съдът намира, че предявеният иск е основателен и доказан за сума в размер на 1000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, а за разликата над 1000 лв. до претендирания размер от 2500 лв. искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. По изложените мотиви, настоящият касационен състав счита, че обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно, а исковата претенция следва да бъде частично уважена. С оглед изхода на спора и направено от касатора искане за присъждане на разноски за две съдебни инстанции, ответникът следва да бъде осъден да му заплати разноски за адвокатско възнаграждение за две съдебни инстанции в размер на 440 лева, изчислен съразмерно с уважената част от иска. В полза на касатора се дължи и присъждане на разноски за държавна такса в размер на 10 лв. за първоинстанционното производството и държавна такса в размер на 5 лв. за настоящата касационна инстанция. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,