Решение № 5402 от 19.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2826/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно–осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационната жалба на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ОДОП) Варна при ЦУ на НАП срещу Решение № 1687/11.02.2026 г., постановено по адм. д. № 2830/2025 г. по описа на Административен съд Варна (АС – Варна), с което е отменен Ревизионен акт (РА) № Р-03000325002930-091-001/09.09.2025 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП-Варна, потвърден с Решение №224/13.11.2025 г. на настоящия касационен жалбоподател, с който е установена отговорност по чл. 19, ал. 2 ДОПК на В. И. И. за невнесени публични задължения на „Екип Консулт Зоп“ ЕООД за задължения по ЗДДС за данъчен период месец 03.2024 г., в размер от 185 293,80 лв. главница и 34 724,11 лв. лихви. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът твърди, че първоинстанционният съд не е обсъдил и анализирал поотделно и в тяхната съвкупност доказателствата по делото, като е формирал необоснован и неправилен извод за материална незаконосъобразност на РА. Поддържа наличието на всички кумулативни предпоставки за ангажиране на отговорността му по чл. 19, ал. 2 ДОПК в качеството му на управител на „Екип Консулт Зоп“ ЕООД. Релевира доводи, че е доказана недобросъвестност от страна на В. И. И. и причинно-следствената връзка между поведението на управителя и невъзможността да бъдат събрани задълженията на дружеството за данъци. Иска отмяната на съдебния акт и отхвърляне на жалбата срещу процесния РА. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответната страна – В. И. И., чрез адв. Танева оспорва касационната жалба в писмен отговор и изразява становище за правилност на обжалваното решение. Претендира разноски. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение по наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Предмет на оспорване пред административния съд е бил РА № Р-03000325002930-091-001/09.09.2025 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП-Варна, потвърден с Решение №224/13.11.2025 г. на директора на ОДОП Варна при ЦУ на НАП, с който е установена отговорност по чл. 19, ал. 2 ДОПК на В. И. И. за невнесени публични задължения на „Екип Консулт Зоп“ ЕООД за задължения по ЗДДС за данъчен период месец 03.2024 г., в размер от 185 293,80 лв. главница и 34 724,11 лв. лихви. От фактическа страна АС-Варна е установил, че за данъчен период м. 03.2024 г. „Екип Консулт ЗОП” ЕООД е издало фактури с данъчна основа /ДО/ общ размер на 926 900 лв. и ДДС в общ размер на 185 380 лв., както следва:- 0000000001/29.03.2024 г. с получател „Рив комерс билд" ЕООД, предмет „авансово плащане по договор”, с ДО в размер на 175 000 лв. и ДДС в размер на 35 000 лв.;- 0000000002/29.03.2024 г. с получател „Фул хаус инвест” ЕООД, предмет „авансово плащане по договор”, с ДО в размер па 398 000 лв. и начислен ДДС в размер на 79 600 лв.;- 0000000003/29.03.2024 г. „Рив комерс билд” ЕООД, предмет „авансово плащане по договор”, с ДО в размер на 353 900 лв. и ДДС в размер на 70 780 лв. Процесните фактури са включени в СД по ЗДДС с вх. № 22172421941 /10.04.2024 г., с която е деклариран ДДС за внасяне в размер на 185 293,80 лв., който данък не е внесен към момента на издаване на РА. В хода на ревизионното производство са представени договори за заем от 29.03.2024 г. сключен с „Рив Комерс Европа" ЕООД за предоставен заем в размер на 425 100 лв.; от 29.03.2024 г. сключен с „Веслец Трейд” ЕООД за предоставен заем в размер на 307 000 лв.; от 29.03.2024 г. сключен с „Рив Комерс Импорт" ЕООД за предоставен заем в размер на 380 000 лв, както и банкови извлечения за преведените суми. Органите по приходите са констатирали, че всички дружества, посочени като „възложители по договорите за изпълнение: „Фул Хаус Инвест“ ЕООД и „Рив Комерс Билд“ ЕООД, както и заемополучателите: „Рив Комерс Европа" ЕООД „Рив Комерс Импорт“ ЕООД и „Веслец Трейд" ЕООД, се представляват и управляват от Р. Т. Ч.- майка на ревизирания. При тези факти ревизиращите заключават, че с действията си по предоставяне на заеми на трети лица чрез преводи от банковата сметка на „Екип Консулт Зоп“ ЕООД на 29.03.2024 г., възлизащи на 926 900 лв., след като от дружеството са декларирани задълженията към бюджета и след като през 2024 г. е образувано изпълнително дело за принудителното им събиране, В. И. е довел до намаляване на имуществото (паричните средства) на търговеца и до невъзможност той да погаси наличните си публични задължения, при доказана причинно-следствената връзка между решението за предоставяне на заеми и преводите от банковата сметка на дружеството към заемателите, представляващи скрито разпределение на печалбата по смисъла на § 1, т. 5, б. "а" от ДР на ЗКПО, и несъбираемостта на задълженията на „Екип Консулт Зоп“ ЕООД. При така установените факти от правна страна в съдебния акт са изброени предпоставките от фактическия състав на отговорността по чл. 19, ал. 2, т. 1 ДОПК и е мотивиран извод за недоказаност на тяхното кумулативно наличие. Според първоинстанционния съд разпореждането с паричните средства на „Екип Консулт Зоп“ ЕООД по трите договора за заем не е недобросъвестно, като е отречена тезата плащанията на тези суми да представляват скрито разпределение на печалбата или дивидент по смисъла на § 1, т. 4, б. „в" и т. 5, б. „а" от ДР на ЗКПО. Първостепенният съд е анализирал договорите за заем съгласно чл. 240, ал. 1 ЗЗД, като е изложил съображения, че същите са възмездни договори, с които са предоставени в заем парични средства и ще бъдат върнати с лихви. Изложеното според АС-Варна обуславя неправилност на извода на ревизиращите за доказаност на поведение на В. И. И., което е основната причина за несъбираемост на установените на дружеството публични задължения. Решение е неправилно. Разпоредбата на чл. 19, ал. 2 ДОПК, в приложимата й по време редакция от ДВ бр. 105/2005 г., в сила от 01.01.2006 г., предвижда лична и субсидиарна отговорност на трето лице в качеството му на управител или член на орган на управление на задължено юридическо лице по чл. 14, т. 1 и 2 ДОПК, което недобросъвестно извърши плащания в натура или в пари от имуществото на задълженото лице, представляващи скрито разпределение на печалбата или дивидент, или отчужди имущество на задълженото лице безвъзмездно, или по цени, значително по-ниски от пазарните, вследствие на което имуществото на задълженото лице е намаляло и по тази причина не са изплатени данъци или задължителни осигурителни вноски. Отговорността е до размера на извършените плащания, съответно до размера на намалението на имуществото. Тежестта на установяване на всички елементи от фактическия състав на разпоредбата е на органа по приходите, който следва да докаже тези елементи, съгласно изискванията на чл. 170, ал. 1 АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Относима към спора е разпоредба на чл. 19, ал. 2, т. 1 ДОПК в хипотезата на плащане, представляващо скрито разпределение на печалбата или дивидент. Ответникът по касация е субект на отговорността по чл. 19, ал. 2 ДОПК за публичните задължения на „Екип Консулт Зоп“ ЕООД, тъй като е негов управител в периода на спорните действия на имуществено разпореждане. Съществуването на публичните задълженията на дружеството се установява от декларация от категорията по чл. 105 ДОПК, представляваща изпълнително основание по чл. 209, ал. 2, т. 2 ДОПК. Релевантни за отговорността по чл. 19, ал. 2 ДОПК са не всички намаляващи имуществото на задълженото лице действия на разпореждане, а само изчерпателно изброените в разпоредбата. Само за твърдените от органите по приходите действия се изследва причинната връзка с непогасяването на публичните задължения на юридическото лице по чл. 14, т. 1 и т. 2 ДОПК. В разглеждания случай разпоредителните действия с имуществото на главния длъжник са установени по несъмнен начин и са в обхвата на приложената от ревизиращите разпоредба - въпреки съществуването на публичните задължения управителят на дружеството е взел решение търговецът да предостави заеми към: „Рив Комерс Импорт“ ЕООД, „Веслец Трейд“ ЕООД и „Рив Комерс Европа“ ЕООД в общ размер на 1 112 100.00 лв., за които не са представени доказателства да са върнати към настоящия момент. В хода на ревизионното производство са представени 3 броя фактури с данъчна основа общ размер на 926 900,00 лв. и ДДС в общ размер на 185 380,00 лв., с предмет „авансово плащане по договор“ с получатели „Рив Комерс Билд“ ЕООД и „Фул Хаус Инвест“ ЕООД. Представени са банкови извлечения от сметка в „Банка ДСК“ ЕАД, от които е установено, че на датите на получените плащания по фактури в периода от 29.03.2024 г. и до 11.04.2024 г., „Екип Консулт Зоп“ ЕООД е предоставило заеми на горепосочените дружества, чийто управител е Р. Т. Ч. - майка на ревизирания. Съобразно дефиницията на понятието „скрито разпределение на печалбата“ по § 1, т. 5, б. „а“ ДР на ЗКПО, това са сумите, несвързани с осъществяваната от лицето дейност, начислени, изплатени или разпределени под каквото и да е форма, следва да се посочи и че плащанията, оформени като договор за заем, към „Рив Комерс Европа“ ЕООД „Рив Комерс Импорт“ ЕООД и „Веслец Трейд“ ЕООД не са част от икономическата дейност на „Екип Консулт ЗОП“ ЕООД. Формалното позоваване на договорите за заем съобразно дефиницията на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, без да се анализират същите, както и без да се отчете конкретната фактическа обстановка, целеният и реализиран краен резултат, не е достатъчно за формиране на извод относно отговорността на чл.19, ал. 2 ДОПК. В хипотезата на отговорността по чл. 19, ал. 2 от ДОПК добросъвестността на лицето, чиято отговорност се ангажира, съществува, когато то не знае за възникването или наличието на данъчни и/или осигурителни задължения на дружеството, което управлява. Когато е доказано (както е в случая), че то няма как да не знае за съществуването на тези задължения към момента на извършване на разпоредителните действия, недобросъвестността е налице. В качеството си на управител на „Екип Консулт Зоп“ ЕООД, В. И. И. не може да не е знаел за задълженията на дружеството, след като е подадена декларация с вх. № 22172421941 на 10.04.2024 г., с която е деклариран резултат - ДДС за внасяне в размер на 185 293,80 лв. На следващия ден - 11.04.2024 г. управителят на дружеството е извършил предоставяне по банков път на заем на „Рив Комерс Европа“ ЕООД в размер на 425 100,00 лв. Въпреки наличието на публични задължения, възникнали на основание подадена СД по ЗДДС, с които задължения В. И., в качеството си на управител на „Екип Консулт ЗОП“ ЕООД, безспорно е запознат, същият, в рамките на кратък период от време от 29.03.2024 г. до 11.04.2024 г., предоставя в заем, постъпили по фактури за авансови плащания, парични средства от банковата сметка на дружеството и с тези действия намалява имуществото на същото. Следва да бъде посочено, че при реализиране на отговорността по реда на чл. 21 ДОПК приходните органи са спазили поредността и са предприели всички необходими процесуални действия за събиране на вземанията от основния длъжник, останали неудовлетворени поради липса на активи на дружеството, от което следва, че е изпълнена и последната предпоставка по чл. 19, ал. 2 ДОПК. Този извод следва от приобщените доказателства относно действията, предприети от публичния изпълнител по образуваното изпълнител дело № 241524775-2024 г., като на 25.04.2024 г. е наложена обезпечителна мярка с Постановление № С240022-022-0029295/25.04.2024 г. – за наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, депозити, както и вложени вещи в трезори, включително съдържанието на касети и суми, предоставени за доверително управление или върху налични и постъпващи суми по платежни сметки. Изпратено е съобщение за доброволно изпълнение С240022-048-0054933/25.04.2024 г. Дългът е категоризиран като „несъбираем“. След анализ на наличната информация органите по приходите са заключили, че „Екип Консулт ЗОП“ ЕООД не притежава недвижими имоти, както и движими вещи, които могат да обезпечат задълженията към бюджета, т. е. дружеството не разполага с имущество, с което да погаси публичните си задължения за данъци. В случая се установява наличието на изискуемата уникална каузална връзка между поведението на управителя на „Екип Консулт ЗОП“ ЕООД и невъзможността да се погасят изискуемите и ликвидни задължения на дружеството. Действията са извършени неправомерно от ревизираното лице, тъй като към момента на извършването им то е знаело за наличието на установени, изискуеми и ликвидни задължения на дружеството и невъзможността да бъдат платени процесните, така, както са декларирани от самото лице с подадената СД по ЗДДС. Разпоредбата на чл. 141, ал. 1 и ал. 2 ТЗ сочи, че в тежест на управителя на дружеството е да следи за начисляването и декларирането на дължимите от дружеството данъчни и осигурителни задължения във връзка с дейността на същото. С оглед на така изложените съображения се обосновава извод, че са налице всички кумулативно изискуеми предпоставки от фактическия състав на чл. 19, ал. 2 ДОПК за ангажиране на отговорността на ревизирания в качеството му на управител на задълженото лице, с оглед на което оспореният РА е законосъобразен както в частта на установената с него главница, така и относно начислените лихви. Спрямо задължението за лихви следва да бъде съобразено Тълкувателно решение № 5 от 29.03.2021 по тълкувателно дело № 7/2019 г. по описа на Общото събрание на колегиите на Върховния административен съд, според което отговорността на третото задължено лице включва установеното задължение за лихви на главния длъжник. Лихвите са дължими и попадат в обхвата на солидарната отговорност по чл. 19 ДОПК. При така изложените обстоятелства настоящата касационна инстанция намира, че първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което жалбата на В. И. И. срещу процесния РА бъде отхвърлена като неоснователна. При този изход на спора, решението на АС – Варна е неправилно и в частта за разноските, присъдени в полза на В. И. И., поради което следва да се отмени и в тази част. В полза на НАП следва да се присъдят разноски в общ размер на 1309,20 евро за двете съдебни инстанции, представляващи сбора от сума в размер на 869,20 евро - заплатена държавна такса за касационното обжалване и сума в размер на 440 евро - юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Според т. 61 от Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, ако установи, че наредбата, определяща минимални размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба (чл. 78, ал. 5 ГПК бел. наша), нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В т. 54 от същото решение СЕС приема, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. Изрично е регламентирано в член 101, параграф 2 ДФЕС, че споразуменията или решенията, които са забранени в съответствие с този член, са нищожни. При съобразяване с решението на СЕС, съдът не е обвързан от определените в Наредба № 1/2004 г. размери на възнагражденията за адвокатска работа и може да присъди по-нисък размер. В този смисъл съобразно разрешенията, дадени с решението на СЕС по дело С-438/22 и съобразно липсата на фактическа и правна сложност на делото, разглеждането му в едно открито съдебно заседание в първата инстанция с кратко изложение по съществото на спора от страна на процесуалния представител на НАП, подадената от касатора касационна жалба и изразеното становище от 21.04.2026 г. касационният състав намира, че за двете съдебни инстанции на НАП следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в общ размер на 440 евро или 220 евро за всяка съдебна инстанция. Водим от горното и на основание чл. чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение,