Решение № 465 от 27.11.2009 г. на ВКС по к. д. № 494/2009 г.

Решение № 465 от 27.11.2009 г. на ВКС по к. д. № 494/2009 г., I н. о., НК, докладчик съдията Капка Костова Касационното производство е образувано по саморъчно изготвена жалба на подсъдимия Б. И. Г. и подадена такава от защитника му адв. А, срещу решение № 109 от 03 юли 2009 г. на Варненския апелативен съд, по внохд № 133/2009 г., с което е потвърдена изцяло присъда № 118 от 17 ноември 2008 г. на Варненския окръжен съд, постановена по нохд № 216/2008 г. по описа на този съд. В жалбата на подсъдимия Г се твърди наличие на допуснати от разследващите органи и съда нарушения на процесуалните правила при събиране и оценка на доказателствата по делото, в резултат на което са направени неверни изводи по фактите и неправилно е ангажирана наказателната му отговорност. В жалбата на защитника му е направено оплакване за неправилно приложение на закона поради несъставомерност на инкриминираното деяние по чл. 115 от НК. Тези възражения ангажират отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Отправените с жалбите искания са за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване по повдигнатото обвинение или преквалифицирането му по друга норма на закона. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателят- подсъдим Б. Г. не участва лично и не изпраща процесуален представител. В писмена молба до съда заявява желанието си делото да бъде разгледано без неговото участие, както и становище, с което поддържа касационната си жалба. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на решението на въззивния съд. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакуваното въззивно решение е потвърдена изцяло присъдата на първоинстанционния съд, с която е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия Б. И. Г. за това, че на 27.09.2007 г., в гр. В., е направил опит умишлено да умъртви П. Б. Н., поради което и на основание чл. 115 във вр. чл. 18, ал. 1 от НК и при условията на чл. 58, б. "а" във вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на пет години лишаване от свобода при първоначален "общ" режим на изтърпяване. Зачетено е предварителното му задържане при условията на мярка за неотклонение "задържане под стража" от 28.09.2007 г. Постановено е надлежно разпореждане с веществените доказателства по делото и са присъдени направените разноски, които са възложени в тежест на подсъдимия. Подадените от подсъдимия Г от защитника му жалби срещу решението са неоснователни. Саморъчно изготвената от подсъдимия Г жалба съдържа недоволството му от оценката на конкретно посочени в жалбата доказателствени източници, твърдение за игнориране на неговите обяснения и неоснователно кредитиране за достоверност на показанията на пострадалия Н. и на свидетелката Ж, което е довело до неверни фактически констатации за осъществено от него физическо посегателство по отношение на Н. Поради това иска и оправдаване по повдигнатото му обвинение. Жалбата на защитника на подсъдимия (която в по-голямата си част е компютърно копие на въззивната жалба) съдържа доводи за несъставомерност на деянието по чл. 115 от НК, което би могло да осъществява (според защитата) единствено елементите от състава на чл. 129 от НК. Известно е, че проверката за правилното приложение на закона следва проверката за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, тъй като е възможна само при констатации за неговото отсъствие. В противен случай биха били злепоставени изводите на решаващия съд по фактите и поради това касационната проверка за законосъобразност на съдебния акт не би била възможна. Извършената от ВКС проверка по възраженията на подсъдимия Г, в рамките на упражненото от него лично право на защита, констатира, че в процесуалната дейност на съда по установяване на обстоятелствата от предмета на доказване, не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла, вложен в чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Спазването на правилата е гаранция за формалната и логическа правилност на вътрешното съдийско убеждение на въззивния съд и поради това то няма как да бъде ревизирано от ВКС. Изводите си по фактите въззивният съд е формирал след извършена проверка и анализ на цялата доказателствена съвкупност. В неговите правомощия е да провери фактическата правилност на издадената присъда, което въззивният съд е сторил по предписания от закона начин. Упреците за наличие на недостатъци в съдържанието на обвинителния акт не намират опора в данните по делото, напротив - неговото съдържание удовлетворява изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК и не се отклонява от даденото с ТР № 2/2002 г. тълкуване. Предявените от законодателя изисквания към формата и съдържанието на обвинителния акт се основават на обстоятелството, че чрез него обвинителната власт развива в пълнота своята теза пред решаващия съдебен орган, като формулира обвинението по начин, определящ предмета на доказване и поставящ основните рамки процеса и на осъществяване на правото на защита. Поради това е необходимо обстоятелствената част на обвинителния акт да съдържа фактите, които обуславят съставомерността на деянието и участието на обвиняемия в осъществяването му (чл. 102, т. 1 от НПК). В случая това е направено и подлежащите на доказване обстоятелства по делото не пораждат никакво съмнение. А въпросите за наличието и формата на вината се решават най-напред в дейност по установяване на фактическите положение (по доказването) и след това - по приложение на материалния закон (по правната квалификация), защото тези елементи от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца, а не от субективната му преценка за деянието и резултата. Вярно е, че по делото не са могли да бъдат изследвани дактилоскопни следи от ножа (оръдието на престъплението), единствено поради липсата на годни за идентификация такива (справка на л. 63 от сл. д.). Определянето на ДНК профил на намерените върху острието му биологични следи (кръв) също се е оказало невъзможно поради наличието на количество материал, което е под допустимия минимум (експертиза на експерт Г.). Независимо от това обаче, приетите за установени по делото факти се основават на достатъчни и надлежни други доказателствени източници, а именно: показанията на пострадалия Н. и на свидетеля - очевидец на престъплението Н. Ж., на свидетелите Д(оказал помощ на пострадалия непосредствено след деянието) и на свидетелите К(полицейски служители, отзовали се първи на съобщението за извършено престъпление), на заключенията на СМЕ (експерт С.) и на СПЕ (експерт П.), на данните от протокола за оглед и фотоалбума към него и пр. Няма причини да не бъде споделена направената от предходните съдебни инстанции оценка за достоверност на показанията на свидетелите Н те не само са абсолютно вътрешно и помежду си безпротиворечиви, но кореспондират и с останалите доказателства по делото (намерената торбичка с ножа в нея, показанията на свид. Димитров, експертното изследване на вида и механизма на причиненото на пострадалия Н. нараняване). Не намира опора в данните по делото и твърдението в жалбата за игнориране на обясненията на подсъдимия, дадени пред съда (с. з. на 18. 06. 2008 г.). Същите са обсъдени, но не им е дадена вяра поради противоречието на съдържащите се в тях обстоятелства с всички останали доказателства по делото. Така че, в резултат на извършен цялостен анализ, съдът е направил оценката си за достоверност на доказателствените източници, която няма причини да не бъде споделена, доколкото този анализ не разкрива игнориране или превратност в дейността на съда. Оплакването в касационната жалба на подсъдимия Г за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, се явява неоснователно. При така установените по делото факти и обстоятелства от кръга на подлежащите на доказване, материалният закон е приложен правилно. Изводът се налага от констатираното съответствие между тези факти и тяхната правна оценка. Като е установил, че подсъдимият е действал с оръжие, годно да причини смърт (остър нож), че първоначално е опрял ножа на гърлото на пострадалия, че е замахнал три пъти към коремната му област, като последният удар е причинил нараняването, изразяващо се в проникване в коремната кухина, че ударът е бил насочен към жизненоважна част от тялото и със сила и интензитет, разкъсали вкл. перитонеума, без засягане на коремен орган, правилно и законосъобразно съдът е приел наличие на обективиран от действията на подсъдимия пряк умисъл за умъртвяване на пострадалия, а не просто нарушаване в някаква степен на телесния му интегритет. Поради това и възражението на защитата на подсъдимия Г за съставомерност на деянието по чл. 129 от НК, а не по чл. 115 от НК, е неоснователно. То не държи сметка за смисъла на закона и практиката по приложението му и не намира опора в доказателствата по делото. Макар и изложените от съда съображения за възможна последваща инфекция в коремната кухина да са неотносими и да не могат да бъдат споделени, направеният като цяло извод за приложимия материален закон е правилен. Възражението за наличие в случая на доброволен отказ от довършване на престъплението е обсъден от въззивния съд и правилно е преценено като несъстоятелно. Вярно е, че хипотезата на чл. 18, ал. 3 от НК е възможна единствено при опит (довършен или недовършен) за извършване на престъплението, какъвто в случая е налице. От обстоятелството обаче, че в даден момент подсъдимият е преустановил нанасянето на удари на пострадалия, макар да е имал възможност да продължи, съвсем не следва, че доброволно се е отказал да довърши престъплението, защото то вече е извършено. При така изложените съображения, възраженията на подсъдимия Г срещу решението на въззивния съд се явяват неоснователни и атакуваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Поради това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение